Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
С., 24.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело N 3102 /2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] срещу въззивно решение № 75 от 05.02.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, г.о., по гр.д. № 937 /2013 г., в частта, с която е потвърдено решение № 449 /18.05.2013 г. по гр.д. № 7791 /2011 г. на Пернишкия районен съд, в частта, с която е отхвърлен иск на [община] срещу [фирма] с правно основание чл.124,ал.1 ГПК за признаване за установено, че [община] е собственик на сграда с предназначение трафопост „М.” като съвкупност от едноетажна сграда със ЗП 48 кв.м. и енергийно съоръжение с посочен идентификатор, находящ се в поземлен имот с посочен идентификатор в [населено място].
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага основания за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещната страна [фирма] не е подала писмен отговор.
Третото лице – помагач на страната на ответника [фирма] не изразява становище.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение и не е налице изключението по чл.280,ал.2 ГПК.
За да постанови обжалваното решение в обжалваната част въззивният съд е приел следното :
Искът за трафопоста е с правно основание чл.124 ГПК вр. § 7,ал.1,т.7 ПЗР З..
От фактическа страна въззивният съд е възприел установеното от първоинстанционния съд: Представен е акт за държавна собственост на трафопоста от 1995 г., в който е посочено, че е изграден през 1986 г. Въз основа на заключение на комплексна съдебно – техническа и икономическа експертиза (СТИЕ) е установено, че процесният трафопост е съществувал като сграда, машини и съоръжения през 1986 г. и се води в инвентарните книги на праводателя на ответника като сграда от 01.02.1987 г., а като машини и оборудване с инвентарен номер с дата на придобиване от 01.07.1987 г., а от паспорт с подробни технически характеристики е прието, че трафопостът е въведен в експлоатация през 1987 г.. Към момента на влизане в сила на З. държавно предприятие, извършващо производство, пренос, разпределение и пласмент на територията на област П., е ТД „Електроснабдяване” – П., а Ч. Разпределение България АД е правоприемник на активите и пасивите му. Процесният трафопост обслужва 368 потребители. Съгласно Закона за счетоводството ответникът няма задължение да съхранява документи от 1991 г. и единствените съхранени документи са инвентарните книги с период на създаване от 1948 г. до 2000 г. От показанията на свидетеля С. Т. А., работещ в ответното дружество и в предхождащите го дружества – праводатели се установява, че процесният трафопост се поддържа и обслужва от ответното дружество от 1992 г. и до момента и само дружеството е имало достъп до него.
От правна страна въззивният съд е приел следното: Към 17.09.1991 г. трафопостът е държавен енергиен обект, представляващ елемент от цялостната и неделима енергийна система и не са установени предпоставките на §7,ал.1,т.7 ПЗР ЗМСА. В тази насока е и текстът на § 3 ДР Закона за електростопанството (ЗЕ) от 1975 г. (в сила до 16.07.1999 г.) – в електрическите мрежи изрично се включват и трансформаторните постове, каквото представлява и процесното ел. съоръжение. Константната практика на ВКС относно приложението на ал.2 на § 7 ПЗР ЗМСА е, че действието на ал.2 е във връзка с ал.1 и поради тази причина касае датата на влизане в сила на З. – 1991 г., а не 4 г. по-късно. В. съд се е позовал на решение № 150 от 07.05.2012 г.. по гр.д. № 1052/2011 г., на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК за това че липсата на писмени доказателства, че процесният трафопост е включен в уставния фонд на държавна фирма или в капитала на търговско дружество не води до извод, че процесният имот е собственост на ищеца; достатъчно е процесният имот да е включен в баланса на фирма с държавно имущество, за да се приеме, че държавата запазва правото на собственост и след влизане в сила на З.. В конкретният случай е установено, че процесният трафопост е построен през 1986 г., бил е предоставен за стопанисване и управление на „Електроснабдяване” – П.- единственото лицензирано държавно предприятие, извършващо производство, пренос, разпределение и пласмент на електрическа енергия на територията на област П. по силата на чл.12 ЗЕ (отм.). Последното се признава и от ищеца. При проследяване режима на преминаване на активите и пасивите на това предприятие, при липсата на доказателства за изключване на трафопоста от същите и с оглед цитираното решение на ВКС, съдът е приел изводът, че трафопостът е бил включен в активите на праводателя на ответното дружество към 17.09.1991 г., т.е., че е налице хипотезата на § 7,ал.2 ПЗР З..
Жалбоподателят извежда следните правни въпроси:
І.1. Допустимо ли е съдът при липсата на каквато и да било първична счетоводна документация за надлежно заприходяване на спорния енергиен обект в баланса на електроразпределителното дружество към релевантния момент – 17.09.1991 г., съдът да приеме, че същият е предоставен за стопанисване и управление и е заприходен в баланса му по презумпция и това става по силата на Закона за енергетиката (отм.).
І.2. След преминаване на дейността по електроразпределение от държавното предприятие в търговското дружество [фирма], преминали ли са трафопостовете и конкретно спорният трафопост в патримониума на търговското дружество, ако не са били записани в баланса на държавното предприятие към влизане в сила на З. – 17.09.1991 г., респективно ако липсва каквато и да било документация, от която да се установи надлежно вписване в баланса като оборотна ведомост, извлечения от сметки, актове за предаване и приемане на Д., решения и заповеди и др. документи за предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление на процесния трафопост към 17.09.1991 г..
Жалбоподателят твърди, че разрешението на въззивния съд противоречи на решение № 64 /2010 г. по гр.д. 2612 /2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., и на решение № 987 по гр.д. № 3373 /2007 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, с което е прието, че записването като актив в търговските книги на държавното предприятие е доказателство, че този имот е бил предоставен за стопанисване и управление на това държавно предприятие.
Въпросите не са обуславящи, доколкото в случая предоставянето за стопанисване и управление е установено със заключение на комплексна съдебно – техническа и икономическа експертиза, от инвентарни описи и и паспорт и от А. от 1995 г., в който е отбелязано предоставянето на ДП „Електроснабдяване – П.” през 1986 г…
Не е налице и противоречие с посочените решения на ВКС.
В първото посочено решение – № 64 /2010 г. по гр.д. 2612 /2008 г. на ВКС, ІІІ г.о. е прието, че няма категорични данни за включването на процесният трафопост в баланса към 17.09.1991 г., по делото няма заключение на вещо лице и инвентарна книга (в случая има заключение на в.л., инвентарна книга, паспорт). В посоченото решение е установено изрично последващо включване на трафопоста в капитала на Н., което е станало при увеличението на капитала.през 1997 г., а в обжалваното решение е установено предоставяне за стопанисване и управление преди 1991 г. когато е влязъл в сила З.)
Във второто посочено решение – № 987 по гр.д. № 3373 /2007 г. на ВКС, ІІ г.о. е прието, че записването на имот като актив в баланса на търговско дружество е доказателство за предоставяне му за стопанисване и управление (във връзка с приложението на чл.17а З.). Обжалваното решение не е противоречи на приетото в това решение, в него не е прието противоположно разрешение, а че предоставяне на правото на стопанисване и оперативно управление преди 1991 г. на праводател на ответника е доказано с други доказателства – А., СТИЕ, писмени документи – инвентарни описи.
ІІ.1. Каква е доказателствената стойност на счетоводните записвания и длъжна ли е страната, която се позовава на тях, при условията на пълно и главно доказване да установи, че са редовно водени.
ІІ.2. Длъжен ли е съдът да укаже на страната, която се позовава на счетоводните записвания, че е нейна доказателствената тежест да установи редовността на тези записвания.
Първият въпрос не е обуславящ, т.к. съдът не е приел, че предоставяне на трафопоста за стопанисване и управление следва от счетоводно записване.
Вторият въпрос, като производен на първия, също не е обуславящ
ІІІ. Допустимо ли е ВКС по пътя на тълкуването да придава обратно действие на материално-правна норма и в частност на тази по ал.2 на § 7 ПЗР З., създавайки задължителна практика по чл.290 ГПК, след като законодателят по силата на императивната правна норма на чл.14,ал.1 ЗНА не и е придал такова действие. Жалбоподателят твърди, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и че приетото от въззивният съд е в насока на задължителна практика на ВКС – сочи решение № 244 /25.02.2010 г. по гр.д. № 99 /2009 г. на ВКС.
В. съд е приел, че отрицателната предпоставка на ал.2 от § 7 от З. изисква трафопостът да не е (бил) включен в баланса на Електроснабдяване П. към датата на влизане в сила на ЗМСА – 17.09.1991 г. Доколкото това съответства на приетото с посоченото решение по гр.д. № 99 /2009 г. на ВКС (Номерът на решението е 97, 244 е номерът на определението по чл.288 ГПК), че разпоредбата на ал.2 от § 7 от З., която е приета по-късно (през 1995 г.), поражда действие едновременно с ал.1 на този текст, т.к. урежда отрицателна предпоставка, следва извод, че правният въпрос е разрешен в съответствие с посоченото решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Съответствието на разрешението на въззивния съд с разрешение на ВКС в решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, изключва наличието на основания по чл.280,ал.1,т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Доколкото е налице съответствие с посоченото решение, постановено по реда на чл.290 ГПК, и жалбоподателят не обосновава предпоставките на чл.280,ал.1,т.3 ГПК в съответствие с приетото в т.4 от ТР 1 /2010 г. на ОСГТК на ВКС – че са налице изменения в законодателството и обществените условия, които налагат осъвременяване на тълкуването на разпоредбата, следва да се приеме, че не е обосновал предпоставките по чл.280,ал.1,т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Насрещната страна не претендира разноски, не представя списък за разноски, нито доказателства за извършване на разноски в това производство, поради което разноски не следва да и се присъждат.
Воден от изложеното съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № № 75 от 05.02.2014 г. на Пернишкия окръжен съд, г.о., по гр.д. № 937 /2013 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.