О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
Гр.София, 27.05.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА
МАЙЯ РУСЕВА
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д. N.4834 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. И. Х., М. П. Х. и А. К. Х. срещу решение №.156/10.07.18 по г.д.№.536/18 на АС Велико Търново – с което е потвърдено решение №.495/20.11.17 по г.д.№.763/16 на ОС Русе за уважаване на предявените срещу касаторите искове с правно основание чл.87 ал.3 ЗЗД и чл.135 ЗЗД – за разваляне на договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за пожизнена издръжка, сключен с нотариален акт №.45, т.ХХІV от 18.12.92 на Русенски нотариус, до размер на 4/6ид.ч., и за обявяване за недействителна по отношение на М. К. Х. на изповяданата с нотариален акт №.6/25.05.16 сделка за продажбата на 4/6ид.ч. от недвижимия имот, предмет на гореописания договор, от К. Х. и М. Х. на А. Х..
Ответната страна М. К. Х. оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирани за това лица, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че искът за разваляне на сключения между страните през 1992г. алеаторен договор е основателен, тъй като не е установено надлежно изпълнение на поетото задължение за „пожизнена издръжка, изразяваща се в грижи, внимание, подслон, средства и всичко необходимо за осигуряване на спокойни старини“ на прехвърлителите. Обсъдил е подробно активната легитимация на ищцата и предпоставките за разваляне на договора, както и ангажираните доказателства, в това число свидетелски показания, отразявайки въз основа на кои от тях приема дадени факти за установени. Посочил е, че ищцата е активно материалноправно легитимирана да предяви иска за разваляне на договора за 4/6ид.ч. от недвижимия имот /излагайки мотиви, че същият е бил придобит в СИО и след смъртта на съпруга й тя става собственик на своята 1/2ид.ч., а неговата 1/2ид.ч. се разпределя между наследниците му (всеки – в това число и тя, получава по 1/6ид.ч.)/, като фактическият състав на чл.87 ал.3 ЗЗД е налице. М.Х. е изправна страна /изпълнила е задължението си да прехвърли правото на собственост с подписването на договора от нея и съпруга й като собственици/, но липсва престиране на дължимата грижа от ответниците. В тежест на приобретателите по алеаторния договор е да установят, че са изпълнявали поетите задължения за издръжка и гледане – заедно или поотделно, ежедневно, непосредствено, непрекъснато и неделимо, съответно на нуждите на прехвърлителите през отделните периоди от време; неизпълнението, макар и за определени периоди, се определя като съществено и влече след себе си пълно неизпълнение. В случая ищцата е имала нужда от грижи с оглед здравословното й състояние още към датата на сключване на договора /от 1991г. е страдала от диабет/, през 2005г. състоянието й се влошило /диабетът бил усложнен с полиневропатия с придружаващи хипертонична болест ІІ степен и варикозен синдром на двете подбедрици с изразени кожни промени/, а след завеждането на делото е претърпяла травма на нервните коренчета на лумбосакралния отдел на гръбначния стълб и фрактура /посочено е, че заболяванията и недоброто й състояние се признават и от самия ответник К. Х. в обясненията му, установяват се от писмените доказателства и показанията на св.Я. Д.-която от 2011г. ходела в дома й, когато не се е чувствала добре, в това число след като паднала и си счупила лумбалните прешлени – за да й дава лекарства и й сложи храна/. Същевременно, за периода 2008-2016г. ответниците К. и М. Х. са живеели и работили в Италия и реално не са изпълнявали задълженията си за издръжка и гледане ежедневно, непосредствено и лично. Не е установено сумите по представените платежни документи, изпратени на дъщеря им И., да са били предназначени за издръжка на ищцата, такива суми да са й били изплащани ежемесечно от 2008 до 2016, както и да е получавана рента на ответника К.Х. /респективно за какъв период и в какъв размер/. Не е била искана и трансформация на непаричното задължение в парично пред съд. При тези обстоятелства е формиран извод, че ответниците не са изпълнявали задължението си по процесния договор и не са осигурявали непрекъснато и лично грижи в уговорения обем-пожизнена издръжка, изразяваща се в грижи, внимание, подслон, средства, и въобще всичко необходимо за осигуряване на спокойните старини на прехвърлителите – което ги квалифицира като неизправна страна по договора. Посочено е, че възраженията, че ищцата разполага с достатъчно средства за издръжката си, дори да се приемат за доказани, не установяват изпълнението на задълженията на приобретателите за непрекъснати грижи и внимание. При това положение предявеният иск по чл.87 ал.3 ЗЗД е основателен и следва да се уважи. Уважена е и претенцията по чл.135 ЗЗД-доколкото към момента на извършване на отчуждителната сделка първите двама ответника са били длъжници на ищцата /дължали са й ежедневно грижи и издръжка по процесния договор/, с разпоредителното действие са увредили интересите й /поставили са в опасност възможността й да се удовлетвори от имота при непредоставяне на дължимите грижи, искайки го обратно чрез разваляне на договора/ и знанието на приобретателя-техен син, се предполага съобразно чл.135 ал.2 ЗЗД.
Съгласно чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторите се позовават на основанието на „чл.280 ал.2 пр.3 ГПК във връзка с ал.1 ГПК“. Твърдят, че въззивното решение е очевидно неправилно предвид нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Изложението не съдържа правни въпроси и словесна обосновка във връзка с основания по чл.280 ал.1 ГПК. Посочвайки, че се позовават на чл.280 ал.2 пр.3 вр. с ал.1 ГПК, касаторите са конкретизирали, че твърденията им са единствено за очевидна неправилност на въззивното решение – основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК.
Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. В изложението се преповтарят оплакванията, които се съдържат в самата касационна жалба и се сочат като основания за неправилност и отмяна по чл.281 т.3 ГПК-без да се формулират такива, навеждащи на очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че съдът е обсъдил релевантните факти и обстоятелства и е посочил кои от тях намира за установени и кои не, респективно какво съставлява надлежното изпълнение на алеаторен договор и че такова, предвид събраните доказателства, не се установява. Налице е трайно установена задължителна практика /напр.реш.№.863/22.12.10 по г.д.№.1534/09, IV ГО, реш.№.82/5.04.11 по г.д.№.1313/09, IV ГО, реш.№.169/19.07.13 по г.д.№.1210/12, III ГО, ТР 6/11 и др./, съгласно която съдържанието на насрещните права и задължения на прехвърлителя и приобретателя по договора за издръжка и гледане не е фиксирано в закона и се определя от постигнатото съгласие между страните; при тълкуване на волята им съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД се изхожда от правилото, че ако не са уговорени ограничения в обема на дължимата издръжка и грижи, се дължи цялата необходима издръжка и всички необходими грижи; издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя (без оглед на възможността му да се издържа сам от имуществото и доходите си) и, ако не е уговорено нещо различно, се дължи винаги в пълния й обем и независимо от това дали прехвърлителят по алеаторния договор има собствени средства за нея; специфичността на съдържанието на задължението за гледане следва от постигнатото между страните съгласие с оглед конкретиката на всеки отделен случай, жизнените и битови нужди на прехвърлителя и възможностите му да се справя сам- полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на прехвърлителя; за да бъде изправен, длъжникът трябва ежедневно да предоставя издръжка, включваща изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други, и да полага грижи за здравето, хигиената и домакинството на кредитора (според нуждата и възможностите му да се справя сам)-като последният не е длъжен да приема частично изпълнение (нерегулярно и в непълен размер издръжка и грижи). Въззивният съд, като е приел, че задължението за гледане и издръжка е перманентно, дължи се в пълен обем и ежедневно /още повече, че в случая от самото сключване на договора е била налице нужда от грижи, която във времето се е увеличавала/, не се е отклонил от задължителната практика. Безспорно тежестта за доказване на надлежно изпълнение е на ответниците /чл.154 ал.1 ГПК/ – а доказателства, установяващи такова при условията на пълно доказване, те не са ангажирали /всички своевременно направени от тях доказателствени искания са били уважени (заявеното такова пред въззивната инстанция за експертиза е било отхвърлено като преклудирано, а това за трансформация – отхвърлено от районния съд предвид заявяването му с възражение в хода на процеса, а не по надлежния ред); искането за разпит на М.Х. по реда на чл.176 ГПК не е уважено поради ненадлежно формулиране на въпросите от пълномощника на ответниците – т.е. поради задаването им по начин, който не позволява прилагане на последиците на разпоредбата при неявяване на страната; дори да се игнорират показанията на свидетелите на ищцата, доведените от ответниците такива, доколкото касаят техни преки и непосредствени впечатления, не установяват дължимото ежедневно пълно изпълнение, вкл. твърдения отказ за съдействие от страна на кредитора-който е и ирелевантен предвид липсата на незабавно отправяне до съд на искане за трансформация на задължението в парично и последващо точно изпълнение/. Въззивната инстанция е изследвала въпроса налице ли е изпълнение съобразно формираните в практиката критерии и е приела, че такова липсва, като изводите й не са произволни.
Предвид всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължат направените пред касационната инстанция разноски в размер на 1200лв. за адвокатско възнаграждение.
Мотивиран от горното, ВКС, III ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.156/10.07.18 по г.д.№.536/18 на АС Велико Търново.
ОСЪЖДА К. И. Х., М. П. Х. и А. К. Х. да платят на М. К. Х., 1200лв. /хиляда и двеста лева/ разноски на основание чл.78 ал.1 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: