1
3
3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
София, 27.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
Членове: ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 584 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. Р. М., подадена чрез пълномощника адв. П. Г. Г.-А., против решение № 496 от 01. 12. 2017 г. по в. гр. д. № 742/2017 г. на ОС – Велико Търново, с което е потвърдено решение от 26. 06. 2017 г. по гр. д. № 44/2017 г. на РС – [населено място], с което са уважени предявените от А. Р. Р. и Ю. Р. Р. против З. Р. М. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК, за установяване на собствеността, на основание наследяване на Р. Р. И. и изтекла в полза на последния давност, върху недвижим имот, находящ се в [населено място], общ. Е. – дворно място от 1230 кв.м., съставляващо част от поземлен имот № 66, за която е отреден УПИ VII-66, в кв. 15 по плана на селото, с неуредени регулационни сметки, ведно с построените в него жилищна сграда, лятна кухня и стопанска постройка. Излагат се съображения за неправилност на решението и се иска отмяната му и отхвърляне на иска. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците по касационната жалба А. Р. Р. и Ю. Р. Р. изразяват становище за недопускане до касационно обжалване на въззивното решение, поради липса на формулиран правен въпрос и поради липса на противоречие с представената от касаторите практика на ВКС.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените установителни искове за собственост въззивният съд е приел, че ищците са собственици на процесния имот на сочените от тях основания – наследяване на Р. Р. И., починал на 18. 08. 2003 г., в [населено място] /чл. 5 ЗН/, и придобиване на собствеността от наследодателя им по давност /чл. 79, ал. 1 ЗС/, чрез осъществявано от същия в продължение на повече от десет години преди смъртта му /от 1983 г. до 2003 г./ владение, което след смъртта му е продължило да се упражнява от децата му А. и Ю. Р..
Кредитирани са показанията на свидетелите Н., И. и Х., според които от около 1983 г. до смъртта си наследодателят на ищците Р. Р. владял процесния имот. Живеел там първоначално със сина си Ю. и майка му, а след като се разделили – с дъщеря си А. и майка й. С тях живеел, до смъртта си през 1991 г., и чичото на Р. Р. /брат на баща му Р. И. А./ – С. И. А., приел имената Д. С. З.. Р. Р. стопанисвал имота, всички в селото знаели, че имотът е негов. С., който притежавал имот и паянтова жилищна сграда в махала Л. /преди самостоятелно село, приобщено административно към [населено място]/ също заявявал пред свидетеля Н., че Р. е стопанинът на къщата и, че възнамерява да продаде имота си в Лисиче, за да има някакви пари, а да живее при младите в процесния имот. Никой не е оспорвал собствеността на Р. Р., не е пречил на владението му, нито заявявал претенции за имота. След смъртта на Р. Р. имотът бил посещаван от децата му А. и Ю., а периодично в имота било допуснато да живее безвъзмездно друго лице, за да го стопанисва и наглежда, тъй като А. работела в Гърция и идвала в България един-два пъти в годината, а Ю. живеел в друго село, където работил като овчар/. От 1982 г. ответницата и сестрите й /двете разпитани като свидетелки/ не са виждани от свидетелите да посещават имота.
Не са кредитирани показанията на свидетелите И. и Б., според които имотът бил владян и от чичо им С. до смъртта му по съображения, че свидетелката Б. отдавна е напуснала селото и възприятията й са спорадични, показанията на свидетелката И. са противоречиви, и двете свидетелки са сестри на ответницата и в близки отношения с нея.
В изложението се излагат съображения за недопустимост на решението, поради постановяването му по непредявен иск по чл. 5, вр. чл. 79, ал. 1 ЗС, вместо по чл. 124, ал. 1 ГПК. Не съществува вероятност за недопустимост на обжалвания акт. Съставът на окръжния съд, в правомощията си на въззивна инстанция и осъществявайки правораздавателна дейност като инстанция по съществото на спора, се е произнесъл по заявената с исковата молба и поддържана в хода на производството претенция – установителен иск за собственост /възможността за предявяването на какъвто е предвидена в процесуалния закон – чл. 124, ал. 1 ГПК/, основан на наследяване /чл. 5 ЗН/ и придобиване на имота от наследодателя по давност /чл. 79, ал. 1 ЗС/. Разгледал е въведените правопораждащи факти и се е произнесъл по спора придобили ли са ищците собствеността на посочените от тях основания.
В останалата си част изложението съдържа множество оплаквания за неправилност на съдебния акт, представляващи касационни основания по чл. 281 ГПК, идентични с развитите и в касационната жалба. Не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос, като общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но
Съгласно ТР № 1/2010 г., т. 1, обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Посочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и обусловил решаващите изводи на съда е задължение на касатора. К. съд може само да квалифицира и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, без да е необходимо да се разглеждат допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, точки 1, 2 или 3 ГПК.
Независимо от горното, за яснота следва да се допълни, че въззивното решение не противоречи на цитираната и представена от жалбоподателката практика на ВКС – решение № 110 от 20. 03. 2012 г. по гр. д. № 870/2011 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 68 от 2. 08. 2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, 1 г.о., решение № 15 от 19. 12. 2016 г. по гр. д. № 4705/15 г., 2 г.о., ТР № 1/2012 г. от 6. 08. 2012 г., ОСГК на ВКС.
В решение № 68 от 2. 08. 2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, 1 г.о. се приема, че не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява фактическа власт с намерение за своене в хипотезата, при която имотът е съсобствен. В обжалваното решение такъв въпрос не е обсъждан – не е прието, нито установено по делото възникване на съсобственост върху имота между Р. Р. и С. А., нито между ищците и ответниците.
В решение № 68 от 2. 08. 2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, 1 г.о. се приема, че обективният признак на владението изисква не само манифестиране на собственическо отношение пред трети лица, но и упражняване на непосредствена власт върху имота – посещаването му, извършване на явни действия по стопанисването му, защото само при такива фактически действия собственикът може да узнае, че друго лице владее имота му. Прието е, че за разлика от собственика, който не е длъжен да упражнява правомощията си, владелецът трябва да осъществява владението непрекъснато /да няма прекъсване за повече от шест месеца/. В обжалваното въззивно решение изводът за упражнявано владение върху имота от наследодателя на ищците е основан на съдържащите се в гласните доказателства данни, че наследодателят на страните в продължение на повече от десет години преди смъртта си е живял в имота, стопанисвал го е, демонстрирал е собственическо отношение.
В решение № 15 от 19. 12. 2016 г. по гр. д. № 4705/15 г., 2 г.о. се приема, че презумпцията по чл. 69 ЗС е оборима и оборването й е в тежест на заинтересованите лица, които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си. Владението е постоянно, когато фактическата власт върху вещта няма случаен характер, а е израз на волята и разбирането на лицето-владелец да държи и запази вещта сякаш е негова. Постоянното владение не означава осъществяване във всеки момент на фактическа власт. Достатъчно е във всеки момент владелецът да може да реализира владелческата си власт, без друго лице да е започнало да извършва тези действия и да е лишило владелеца от владението му. Владението е непрекъснато, ако не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца и е несъмнено, когато няма съмнение, че владелецът държи вещта за себе си. Въззивното решение не съдържа изводи в смисъл, обратен на изложеното по-горе разбиране и тълкуване. Прието е, че презумпцията по чл. 69 ЗС е оборима, но не е оборена от ответницата по иска, чиято е тежестта за оборването й. Изводът за постоянно, непрекъснато и несъмнено владение е основан на установените по делото факти, че двадесет години преди смъртта си наследодателят на ищците е живял в имота непрекъснато, стопанисвал го е като свой, проявявал е собственическо отношение и всички в селото го възприемали за собственик, а след смъртта му ищците са упражнявали владение чрез периодични посещения в имота, заключването му, няколкократно периодично допускане на лице да живее в същия безвъзмездно, за да го наглежда и пази.
Не е налице противоречие и с ТР № 1/2012 г., доколкото, както бе посочено по-горе, съдът не приема в мотивите си, нито се установява от събраните доказателства възникване на съсобственост върху имота между Р. Р. и С. А., нито между ищците и ответниците на основание сделка, придобивна давност, наследяване или на друго основание.
По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
При този изход на делото жалбоподателката ще следва да бъде осъдена да заплати на ответниците по касационната жалба сумата 300 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.
С оглед на горното Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 496 от 01. 12. 2017 г. по в. гр. д. № 742/2017 г. на ОС – Велико Търново.
ОСЪЖДА З. Р. М., на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на А. Р. Р. и Ю. Р. Р. общо сумата 300 лв. разноски за настоящата инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: