O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 411
София, 30.09.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на девети септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 1061/2019 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх. Nо 984 /28.01.2019 год. на В. Г. С. и Н. А. С. и двамата от [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адв. Т. В. – АК Р. срещу въззивно Решение No 516 от 07.12.2018 година по гр. възз.д. Nо 665/2018 година на ОС-Русе, в частта, с което е потвърдено решението на районния съд по допускане съдебна делба на западната (лява) обособена в самостоятелно жилище част от сградата, находяща се в [населено място], с административен адрес ул.“Б. М.„ № 16, както и в частта, с която са определени правата на съделителите в съсобствеността на сградата, допусната до съдебна делба.
С касационната жалба се поддържа, че въззивното решение в обжалваните му части е неправилно поради нарушаване на материалния закон, съществени процесуални правила по преценка на доказателствата по делото касаещи неприетата теза за наличие на самостоятелни обектив в сградата, допусната до съдебна делба и е необосновано, основания за отмяна по чл. 281 т.3 ГПК.
Искането да се допусне касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК по въпросите : 1 / за допустимостта при заявен иск за съдебна делба на съсобствена жилищна сграда, отразена в кадастралната карта като два самостоятелни обекта, делбата да се допусне на общата сграда, като се приеме, че няма отделни самостоятелни обекти на правото на собственост, въпреки факта на обособяване по съгласие на съсобствениците, произнесен в противоречие с Решение № 264 от 20.12.2012 год. по гр.д.№ 395/2012 год. ВКС- II г.о.; Решение № 117 от 26.04.2011 год. по гр.д.№ 718/2010 год. ВКС- I г.о.; Решение № 30 от 07.02.2012 год. по гр.д.№ 401/2011 год. ВКС- II г.о.; както и по въпроса за възможността обособена по съгласие на съсобствениците и самостоятелно ползвана реална част от обща сграда да се придобие по давност и необходимо ли е в тези случай да се доказва отблъскване на владението на останалите, и представлява ли индиция за извършване на неформална делба подаването едновременно на описаните декларации и съвместно с другите доказателства по делото, може ли да обоснове извод за начало на владение върху самостоятелни обекти всеки отделен собственик? Представлява ли подаването на такава декларация демонстрация по отношение на останалите съсобственици на намерение да своят самостоятелните имоти? произнесен в смисъл противоречащ на този, изразен с разясненията на ТР №1/2012 година на ОСГК на ВКС и с Решение № 103 от 30.06.2015 год. по гр.д.№ 7301/2014 год. ВКС- I г.о.; Решение № 144 от 11.01.2018 год. по гр.д.№ 4736/2016 год. ВКС- I г.о. ; Решение № 27 от 07.02.2014 год. по гр.д.№ 4919/2013 год. ВКС- I г.о. и др.
Искането да се допусне касационно обжалване на основание чл. 280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност се поддържа с довод, че при преценка на доводите по възражението за придобивна давност въззивният съд не е съобразил и се е отклонил от практиката на ВКС по цитираните съдебни решение.
С писмено становище ответниците по касация К. И. и Г. Д. чрез процесуалния им представител адв. И. И. АК Р. изразява становище, че не са налице сочените основания за допускане на касационното обжалване. Поддържа се становище, че касационната жалба е неоснователна, тъй като решението на въззивния съд е правилно и обосновано с доводи, че интерпретацията на доказателствата и изводите на въззивния съд се тълкуват по начин, удобен за тезата на касаторите. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Състав на ВКС – второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал.1 ГПК и на основание 280, ал.2 и ал.3 ГПК, намира :
Касационната жалба е процесуално допустима от гл.т. спазване срока по чл.283 ГПК, така и с оглед изискването за наличие на обжалваем съдебен акт – решение на въззивния съд, постановено в производство за съдебна делба .
Производството е делбено, във фазата по допускане на делбата.
С решение по чл. 344, ал.1 ГПК, районният съд е допуснал съдебна делба на сграда с идентификатор **** със застроена площ от 221 кв. м., брой на етажите 3, предназначение- многофамилна и на сграда с идентификатор **** със застроена площ от 10 кв.м., брой на етажите 1, предназначение – друг вид сграда за обитаване (вход за мазето на западното крило), построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица] между К. И. И. с права 4/18 ид.части, Г. Г. Д. с права от 7/18 ид.части, В. Г. С. с права от 1/18 ид.част и В. Г. С. и Н. А. С. с общи права в режим на СИО от 6/18 ид.части.
Със същото решение е допусната съдебна на самостоятелен обект с идентификатор ****, застроена площ от 48 кв.м, на 1 етаж с предназначение – гараж, депо, хангар, разположен в ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица] между К. И. И. с права 4/6 ид.части, Г. Г. Д. с права от 1/6 ид.части и В. Г. С. с права от 1/6 ид.част.
С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК по въззивните жалби на К. И. и Г. Д., е отменил Решение № 1145 от 29.06.2018 година постановено по гр.д.№ 4104/2017 година по описа на РС- Русе, в частта относно квотите, при които е допусната съдебната делба на сграда с идентификатор **** със застроена площ от 221 кв. м., брой на етажите 3, предназначение – многофамилна и на сграда с идентификатор **** със застроена площ от 10 кв.м., брой на етажите 1, предназначение – друг вид сграда за обитаване (вход за мазето на западното крило), построени в поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], [улица] относно правата на съделителите и е постановил ново решение, с което на К. И. И. са определени права от 4/24 ид. части, на Г. Г. Д. са определени права от 13/24 ид. части, на В. Г. С. са определени лични права от 1/24 ид. част, а на съпрузите В. Г. С. и Н. А. С. са определени общи права, в режим на СИО, от 6/24 ид.части.
За да постанови това решение, с което въззивната жалба на съделителите В. и Н. С. е оставена без уважения, а въззивната жалба на Г. Д. и К. И. е уважена като са променени правата на съделителите в съсобствеността на многофамилната жилищна сграда, въззивният съд е приел от фактическа страна, че процесната сграда, макар и изпълнена в две части, не е обособена и не съставлява два самостоятелни обекта на правото на собственост и следва да се допусне до делба като обща сграда между всички съделители, както и е приел, че правата на страните – съделители в съсобствеността на сградите съответства на техните права – лични и наследствени (след смъртта на съсобственика Г. И.) в съсобствеността на обединеното в един поземлен имот дворно място. Въззивният съд е оставил без уважение въззивната жалба на В. и Н. С. след като е приел, че по делото няма данни нито за обособяване на западната част на общата сграда в самостоятелен обект на правото на собственост, нито безспорни доказателства за промяна на държането на тази част от общата сграда от страна на В. и Н. С. във владение за себе си.
След преценка на наведените доводи, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките, установени от законодателя за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК нито на чл. 280, ал.2 ГПК.
Съгласно ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС за да се приеме, че е налице основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване следва въззивният съд да е приложил закон – материално правна или процесуална норма, в смисъл противоречащ на задължителна съдебна практика – т.е. ПП ВС, ТР на ОСГК или ОСГТК, или ОСГТК на ВКС, или на решение, постановено в производство по чл. 290 – 293 ГПК касаещо изложените от касационния съд общи мотиви по поставен конкретен правен въпрос.
При данните по делото не може да бъде споделена теза, че е налице основание за допускане на касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК.
Съгласно цитираното по горе ТР на ОСГТК на ВКС изрично се приема, че само при наличие на конкретно формулиран правен въпрос, имащ качеството на „обуславящ“ изхода на спора, може да се направи преценка дали е налице твърдяното от касатора противоречие, даващо основание да се селектира касационната жалба.
Така, по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК като обуславящ изхода на спора може да се счита само правен въпрос, който е разрешен с въззивното решение в рамките на предмета на материално-правния спор или въззивна процедура при разглеждане на делото и по който въпрос е налице надлежно произнасяне от страна на въззивната инстанция.
Първият формулиран от касатора правен въпрос касаещ приложението на чл. 79 ЗС, в случаите на владение на обособено жилище в многофамилна сграда построена в съсобствен имот, не може да обоснове допускането до касационно обжалване. На първо място този въпрос предполага безусловно установен факт на обособяване на изградената единна многофамилна сграда на самостоятелни обекти на правото на собственост. Данните за евентуална договорка между съсобствениците на терена за начина на разпределение ползване на отделни етажи или реални части след изграждането на сградата, но без архитектурно-техническото разделя на самостоятелни обекти на правото на собственост не обуславя извод за такова обособяване на реални части от сградата в самостоятелни жилища, или други обекти. Ето защо и правният въпрос за наличие елементите на придобивната давност по см. на чл. 79 ЗС не се явява обуславящ изводите на решаващия съд относно възможността част от жилищната сграда да бъде придобита част от нея чрез оригинерния правен способ. По делото е установено, че построената жилищна сграда не е обособена на самостоятелни обекти, тъй като към момента на предявяване на иска за делба процесната сградата все още е в процес на изграждане, не е било издадено разрешение за въвеждане в експлоатация на същата респективно не е бил извършен разделителен протокол, с който да бъдат обособени самостоятелни обекти в нея. Наред с изложеното следва да се посочи, че обжалваното въззивно решение не противоречи на приложената от касаторите практика.
Така мотивите по Решение № 103 касаят хипотеза, в която един от наследниците продължава владението установено от своя наследодател последващо манифестиране на промяна в намерението. Решение № 144 касае хипотеза, в която съсобствениците са обективирали своята воля относно съсобствените имоти в писмена декларация и тази воля в декларациите представлява само съгласие за ползване на имота или може да бъде зачетена като воля от страна на съсобствениците за предаване на владение, която обаче може и следва да бъде ценена въз основа на съвкупния доказателствен материал при спор в тази насока, доколкото в настоящия казус такива данни не са налице цитираната практика е неотносима. Цитираното като противоречива практика Решение № 27 касае хипотеза, в която при позоваване на оригинерен способ /давностно владение/ за придобиване на правото на собственост, съдът следва да обсъди в съвкупност всички факти, от които се установява фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС – допуснати гласни доказателства за установяване владението на имота при спор кой какво точно е ползвал и за какви нужди.
Втория формулиран от касатора правен въпрос, в едната си част припокрива първия правен въпрос, в останалата си част въпросът „Представлява ли индиция за извършване на неформална делба подаването на едновременно на описаните декларации и съвместно с другите доказателства по делото, може ли да обоснове извод за начало на владение върху самостоятелните обекти за всеки отделен собственик и представлява ли подаването на декларация по чл. 14 ЗМДТ демонстрация по отношение на останалите съсобственици намерение да се своят самостоятелните имоти?“ Доколкото за да произведе своето действие и ликвидира съсобствеността в разпоредбата на чл.35 ЗС е предвидена форма за действителност на доброволната делба, то т.н. “неформална делба“ без писмена форма може да се третира само като уговорка за начина на едно бъдещо разпределение на обектите в сграда, но само когато и доколкото същите са обособени. Подаването на декларация пред общинската администрация по ЗМДТ създава правоотношение с държавния фиск и няма отношение между съсобствениците, касаещи установяване на фактическа власт за себе си или отблъскване своенето на другите съсобственици на една обща вещ.
Не може да се сподели за основателен довода на касатора, че въззивното решение е очевидно неправилно по см. на чл. 280, ал. 2 ГПК.
Очевидна неправилност по чл. 280, ал.2 предл. 3 ГПК като основание за служебно допускане на касационното обжалване би била налице, когато може да се констатира такова процесуално нарушение, при постановяване на въззивното решение, което не може да бъде оставено като законосъобразен съдебен акт в правния мир – грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивна материално-правна норма или на процесуални правила, гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес.
Очевидната неправилност, като основание или като общ критерий за селекция на касационната жалба, се обуславя от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, който страда от видимо нарушение на общите принципи на правото в степен, че законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдебното решение почива на несъществуваща или отменена правна норма, при несъобразяване на императивни процесуални правила .
В конкретния случай, не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение страда от тежък, очевиден порок, доколкото това решение е постановено (като валидно и процесуално допустимо) в съответствие на закона и практика на ВКС по приложението му.
По направеното с писмения отговор на касационната жалба искане на ответниците по касация за присъждане на разноските за касационната инстанция.
Искането е основателно и доказано. При изводите за недопускане на касационно обжалване, ответниците по касация имат право на разноски за защита в касационното производство съгласно чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК. С оглед на представения Договор за правна помощ и съдействие (л. 43 гръб) искането се явява основателно и доказано в размер на сумата 400 лв. (четиристотин лева).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационната жалба вх. Nо 984 /28.01.2019 год. на В. Г. С. и Н. А. С. и двамата от [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адв. Т. В. – АК Р. срещу въззивно Решение No 516 от 07.12.2018 година по гр. възз.д. Nо 665/2018 година на ОС-Русе, в частта, с което е потвърдено решението на районния съд по допускане съдебна делба на западната (лява) обособена в самостоятелно жилище част от сградата, находяща се в [населено място], с административен адрес ул.“Б. М.„ № 16, както и в частта, с която са определени правата на съделителите в съсобствеността на сградата, допусната до съдебна делба.
ОСЪЖДА В. Г. С. с ЕГН [ЕГН] и Н. А. С. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на К. И. И. с ЕГН [ЕГН] и Г. Г. Д. с ЕГН [ЕГН] сума в размер на 400 лв. (четиристотин лв.), разноски по делото за касационно обжалване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :