О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
гр. София, 01.10.2019 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на девети септември, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 1218 по описа на Върховния касационен съд за 2019 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 2110/06.12.2018 год., постановено по в. гр. д. № 2305/2018 год. Варненският окръжен съд като въззивна инстанция, е потвърдил решение № 2247/18.05.2018 год., постановено по гр. д. № 7337/2017 год. на Варненския районен съд, с което са отхвърлени предявените от „Мехтранскомерс“ ООД, ЕИК 204388730, със седалище и адрес на управление гр. София, срещу община Варна кумулативно обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на следните недвижими имоти: 1/ недвижим имот № 10135.3514.419 с площ 318 кв. м., при граници и съседи: имоти № № 10135.3514.469, 10135.3514.141, 10135.3514.142, 10135.3514.711, в гр. Варна, район „Младост“, ЗПЗ; 2/ недвижим имот № 10135.3514.470, с площ 103 кв. м., при граници и съседи: имоти № № 10135.3514.141, 10135.3514.799, 10135.3514.434 и 10135.3514.712, в гр. Варна, бул. „Владислав Варненчик“ № 260; и 3/ реална част от имот № 10135.3514.141 с площ 167 кв. м., заключена между имоти с № № 10135.3514.470, 10135.3514.419 и 1035.3514.712 и останалата част от улицата, очертана с оранжев цвят на приложените към уточняващата молба скици, находящ се в гр. Варна, район „Младост“, ЗПЗ, съгласно действащата КК на гр. Варна, одобрена със Заповед № РД-18-64/16.05.2008 год. на Изпълнителния директор на АГКК, на основание универсално правоприемство от СМК ПМА Варна, преобразувано в „Мехтранскомерс” ЕООД, в чийто актив са включени с АДС № 1388/1992 год., а в условията на евентуалност – на основание давностно владение, считано от 1985 год., и „Мехтранскомерс” ООД е осъдено да заплати на община Варна разноски по делото.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 1129 от 14.01.2019 год. в срок от ищеца „Мехтранскомерс” ООД, гр. София, представлявано от управителя си М. А., чрез пълномощник адв. Ж. Б., с оплаквания за неговата неправилност поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Иска се отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявените искове.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя правни въпроси, които твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросите са: 1. Възможно ли е да се отхвърли положителен установителен иск по чл. 124 ГПК след като в хода на съдебното производство е установено, че за процесните имоти е допусната грешка в кадастралната карта, без да се укаже на въззивника, че следва да уточни поддържа ли твърдението си за съществуване на грешка в кадастралната карта и заявява ли искане за установяване на грешката като предпоставка за изследване на този въпрос в съответствие с разясненията по т. 4 от ТР № 8/23.02.2016 год. по тълк. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, както и за произнасяне в диспозитива на решението; 2. Възможно ли е съдът да отхвърли искане за признаване придобито право на собственост по давностно владение, позовавайки се на заключението, че процесните имоти са извън територията на имот, за който ищецът е признат за собственик с неоспорен от ответника констативен нотариален акт. По първия въпрос се твърди противоречие с ТР № 8/23.02.2016 год. по тълк. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС и с решение № 139/14.03.2018 год. по гр. д. № 456/2017 год., ВКС, ІІ г. о. Касаторът счита, че въззивният съд не е извършил задълбочена проверка на заявените факти и обстоятелства, както и не е обсъдил в цялост събраните по делото доказателства, което е довело до погрешни крайни изводи. Вещото лице е установило, че за периода от 1985 год., когато процесните имоти са включени в ПИ № 41, с вписан собственик СМК ПМА /„Мехтранскомерс“/ до влизане в сила на одобрената със заповед от 15.05.2008 год. на Изпълнителния директор на АГКК КК на ЗПЗ, процесните имоти са обект на постоянни изменения и грешки при отразяването им във всеки следващ план. Решаващият съд е следвало да съобрази, че предметът на спора е по-широк, като обхваща и проблема за евентуално наличие на грешка или непълнота в КК, което налага и изрично уточняване на исковата претенция. Съдът е следвало да даде указания за уточняване на исковата претенция при условията на чл. 129 ГПК, във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК в смисъл поддържа ли се твърдение за съществуването и заявено ли е искане за установяване на подобна грешка или непълнота в съответствие с разясненията на ТР № 8/23.02.2016 год. по тълк. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС. Излагат се и доводи, че решението, постановено при предявена искова молба, която не съдържа изрични твърдения и искане по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР, респ. чл. 54, ал. 2 ЗКИР /нов/, съставлява произнасяне по нередовна искова молба, в който смисъл касаторът се позовава на решение № 139/14.03.2018 год. по гр. д. № 456/2017 год., ВКС, ІІ г. о.
По втория въпрос се излагат съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че касаторът не е доказал по безспорен начин владение върху територията на процесните имоти, осъществявано необезпокоявано, трайно и непрекъснато за периода от 1985 год. и понастоящем /съдът е аргументирал това си заключение като е приел, че процесните имоти се намират извън границите на притежавания по констативен нотариален акт № 65/27.04.2001 год. имот с площ от 64 400 кв. м./. Именно поради този извод дружеството е могло да ги придобие по давност, тъй като правото на собственост може да бъде придобито по давност от лице, което не притежава това право на друго основание; недопустимо е собственикът на имота да може да го придобие на друго основание, след като вече го е придобил – решение № 172/12.10.2016 год. по гр. д. № 1424/2016 год., ВКС, І г. о., решение № 49/21.07.2017 год. по гр. д. № 2633/2016 год., ВКС, І г. о., решение № 161/14.12.2017 год. по гр. д. № 475/2017 год., ВКС, І г. о.
Ответникът по касация – община Варна, не взема становище по касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касатора в приложеното изложение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените установителни искове, въззивният съд е приел, че ищецът твърди, че е собственик на процесните недвижими имоти, а именно ПИ № 10135.3514.419 с площ 318 кв. м., № 10135.3514.470 с площ 103 кв. м., и реална част от имот № 10135.3514.141 с площ 167 кв. м., по силата на универсално правоприемство от СМК ПМА Варна, на което са били предоставени за оперативно управление. В тази връзка е представил КНА № 43/28.08.1998 год. за собственост на земя с площ 57 945 кв. м. и КНА № 164/26.04.2001 год. за собственост на земя с площ 64 400 кв. м. Ответникът, от своя страна, не се легитимира като собственик въз основа на писмен документ – акт за общинска или държавна собственост, но в писмо до ищеца оспорва собствеността му, като видно от представените скици, издадени от СГКК – Варна, имот с идентификатор № 419 е вписан в кадастралната карта като собственост на община Варна, имот № 470 е записан на неидентифициран собственик, а реална част от № 141 – отреден за улица по КК.
От съвкупния анализ на събраните по делото писмени доказателства съдът приел за установено наличието на универсално правоприемство между СМК ПМА Варна и ищеца – „Мехтранскомерс“ АД, вкл. на неговите активи. Видно от представените протоколи /от 16.04.1991 год. и от 25.04.1991 год./, на 16.04.1991 год. на общо събрание на СМК ПМА Варна е учредена държавна фирма „Черно море“, поделение „Механизация и автотранспорт“. Впоследствие, със заповед на министъра от 14.05.1991 год., ДФ „Черно море“ е реорганизирана в самостоятелно юридическо лице – фирма с държавно имущество „Мехтранскомерс“, която е поела всички активи, пасиви и права на фирма „Черно море“. Впоследствие правно – организационната форма на държавната фирма е променена – видно от протокол от проведеното на 30.11.2016 год. общо събрание на акционерите на „Мехтранскомерс“ АД е взето решение дружеството да се преобразува в „Мехтранскомерс“ ООД, ЕИК 204388730.
С КНА № 43/28.08.1998 год. „Мехтранскомерс” АД е признато за собственик на следните недвижими имоти: 1. земя с обща площ 55 945 кв. м., находяща се в строителните граници на гр. Варна, Западна промишлена зона, представляваща имот пл. № 41 по КП от 1985 год. и състояща се от две площадки: площадка № 1 с площ 55 705 кв. м., при граници и съседи: път, ЕФ „Викинг”, „Ирис” ЕООД, „Биомаш”, „ЗСК – Девня” АД, път и „Биоеко” и площадка № 2 с площ 240,00 кв. м, при граници: бул. „България”, ДФ „Домстроене”, „Ирис” ЕООД и път; и 2. земя с площ 30 097 кв. м, находяща се в строителните граници на гр. Варна, Западна промишлена зона, съставляваща имот пл. № 53 по ПК от 1985 год., при граници и съседи: „Топливо” АД, бул. „България” и „Димкс”. От копията на инвентарните книги на „Мехтранскомерс“ АД към различни периоди въззивният съд е приел, че под инвентарен № 1001, заприходена като актив е земя с площ 57 625 кв. м. Това следва и от съдържанието на АДС № 1388/01.04.1992 год., с който земя с площ 57 625 кв. м., находяща се в Западна промишлена зона, е предоставена за оперативно управление на ДФ „Мехтранскомерс“ ЕООД.
С КНА № 163/26.04.2001 год. „Мехтранскомерс” АД е признато за собственик на земя с обща площ 64 400 кв. м, в строителните граници на гр. Варна, Западна промишлена зона, трета зона, представляваща УПИ № 41 по КП 1985 год., при граници на имота: път, „Биоеко” ЕАД и бул. „България”. Видно от ревизионен акт № Р-2007/18.08.2000 год. по повод на извършена планова финансова ревизия на „Мехтранскомерс“ АД, гр. Варна, за времето от 01.10.1997 год. до 31.03.2000 год. записаният в собственост на предприятието недвижим имот пл. № 41 е заведен балансово с площ 57 625 кв. м, а след заснемане по повод на ревизията е установено, че същият е с действителна площ 64 400 кв. м.
Въз основа на тези данни, въззивният съд приел, че спорен по делото е въпросът дали процесните имоти влизат в границите на имот – ПИ № 41 по КП, предмет на представените от ищеца нотариални актове. Кредитирал е заключението на вещото лице, според което спорните имоти се намират извън строителната площадка на „Мехтранскомерс“ АД, определена със Заповед № 5/30.01.1992 год. на зам. кмета на община Варна. Те не попадат в границите на имота, посочен в АДС № 1388/01.04.1992 год., на описания поземлен имот с площ 55 945 кв. м. по нотариален акт № 43/28.08.1998 год., както и на поземления имот, представляващ строителна площадка на „Мехтранскомерс“, описан в нотариален акт № 163/26.04.2001 год., с площ 64 400 кв. м.; не са предмет на попълване със Заповед № Р-428/05.12.2002 год., или с последващи заповеди на кмета. Съгласно скиците, представляващи приложения № 3 и № 4 към СТЕ, имотните граници на ПИ № 41 по КП от 1998 год., изцяло съвпадат с границите по КК, одобрена със заповед от 15.05.2008 год., като процесните три имота /с изключение на 40 кв. м. от № 419/ попадат извън територията на СМК ПМА Варна. Видно от приложение № 6, имотната граница на СМК ПМА КБС по КП от 1985 год. е включвала процесните имоти, но след актуализацията на площадката на „Мехтранскомерс“ АД със Заповед № 5/30.01.1992 год., и съобразно АДС № 1388/01.04.1992 год. и нотариален акт № 43/28.08.1998 год., процесните имоти попадат извън нейните граници.
Предвид изложеното, въззивният съд направил решаващите си изводи, че ищецът не се легитимира като собственик на спорните имоти въз основа на КНА № 163/26.04.2001 год., тъй като имотите попадат извън границите и площта на описания в нотариалния акт ПИ № 41 от 64 400 кв. м.
Във връзка с твърдението за придобиване на имотите по давност, съдът е приел, че от показанията на разпитаните свидетели се установява, че имотът на „Мехтранскомерс“ ООД е заграден, има насипи от пръст и никой друг не го е ползвал, нито би могъл да го ползва. Не се установява обаче по безспорен начин владение именно върху територията на процесните три имота, осъществявано от ищеца необезпокоявано, трайно и непрекъсвано за определен период от време.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Първият поставен от касатора въпрос е неотносим, тъй като не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд и не е обусловил решаващите изводи за неоснователност на исковата претенция, поради което не може да обоснове и допускане на касационно обжалване на въззивното решение на сочените основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. По делото не е прието, че е налице грешка в кадастралната карта, което не се сочи и в заключението на вещото лице, във връзка с твърденията на дружеството касатор, че процесните имоти неправилно са заснети в кадастралната карта и в регистрите към същата не е отразена собствеността му. За преценяване основателността на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК и правото на собственост на ищеца върху процесните имоти въззивният съд е съобразил изложените в исковата молба факти и обстоятелства, и е подложил на анализ представените по делото доказателства /заключение на вещо лице и свидетелски показания/. Въз основа на тях е направил решаващите изводи, че по делото не е установено, че спорните имоти се намират в границите на строителната площадка на ищцовото дружество, респ. попадат в частта от земята, в строителните граници на гр. Варна, Западна промишлена зона, по отношение на която ищецът се легитимира като собственик – с АДС № 1388/01.04.1992 год., КНА № 43/28.08.1998 год. и КНА № 163/26.04.2001 год. /№ 65/27.04.2001 год. в Служба по вписванията/, респ. че ищецът не е доказал по безспорен начин собствеността си върху претендираните недвижими имоти.
В допълнение следва да се посочи, че цитираната и приложена задължителна практика на ВКС не обосновава твърдяното противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно т. 4, ТР № 8/23.02.2016 год. по тълк. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС и решение № 139/14.03.2018 год. по гр. д. № 456/2017 год., ВКС, ІІ г. о. е възможно искът за собственост, който включва и твърдения за допуснати непълноти или грешки в кадастралната карта, да може да се предяви самостоятелно и без да е проведен иск по чл. 53, ал. 2, изр. 2 ЗКИР /първоначална редакция/, сега чл. 54, ал. 2 ЗКИР/ изм. ДВ бр. 49/2014 год./. Ако в производството по иск за собственост се констатира непълнота или грешка в кадастралната карта, те следва да се съобразят при произнасянето на съда, въпреки че претендираната от ищеца част представлява по плана реална част от урегулирания поземлен имот на ответника, като се извърши преценка дали кадастралната карта отразява вярно границите на имота. При уважен иск за собственост на недвижим имот, в диспозитива на съдебния акт следва да се установи правото на собственост, а когато правният интерес за предявяване на иска произтича от допусната в кадастралната карта непълнота или грешка – да се посочи и в какво се състои същата. В хипотези на искове по чл. 108 ЗС относно реални части от имоти, заснети в кадастрална карта, предметът на спора е по-широк, като обхваща и проблема за евентуалното наличие на грешка или непълнота в кадастралната карта. Това налага при съмнение съдът да изисква уточняване на ищцовата претенция при условията на чл. 129 ГПК, във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК в смисъл поддържа ли се твърдение за съществуването и заявено ли е искане за установяването на подобна грешка или непълнота като предпоставки за изследване на този въпрос в съответствие с разясненията по т. 4 от ТР по тълк. д. № 8/2014 год. на ОСГК на ВКС, както и за произнасяне в диспозитива на решението. Тази практика е неотносима в конкретния случай – по делото не е установено наличието на грешка или непълнота в кадастралната карта или неправилно заснемане на спорните имоти, налагащо необходимостта от уточняване на ищцовата претенция при условията на чл. 129 ГПК, във връзка с чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК в смисъл поддържа ли се твърдение за съществуването и заявено ли е искане за установяването на подобна грешка или непълнота, както и съобразяването им при произнасяне от съда в диспозитива на решението. Освен това касаторът не е изяснил и как отговорът на поставения въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото за обосноваване на специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Вторият правен въпрос също не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК. С решение № 172/12.10.2016 год. по гр. д. № 1424/2016 год., ВКС, І г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по процесуалноправен въпрос, по който не е налице произнасяне в настоящия случай, а именно: на коя дата следва да се счита предявена исковата молба, когато с нея се прекъсва придобивната давност в хипотезата на чл. 84 ЗС, вр. с чл. 116, б.„б” ЗЗД – датата на подаването и по пощата, отразена в пощенското клеймо върху пощенския плик или датата на отразения върху исковата молба входящ номер. В мотивите на същото решение е прието, че правото на собственост върху дадена вещ може да бъде придобито по давност, само когато същото право не е придобито вече по друг начин /право на собственост може да се придобива само от несобственик/. Недопустимо е собственикът на имота да може да го придобие на друго основание, след като вече го е придобил /решение № 80/25.06.1965 год. по гр. д. № 58/1965 год., ОСГК на ВС/. Аналогично в решение № 161/14.12.2017 год. по гр. д. № 475/2017 год., ВКС, І г. о. е прието, че правото на собственост може да бъде придобито по давност само от лице, което не притежава това право на друго правно основание. Собственикът упражнява фактическата власт върху имота като елемент от това свое право, но не и с цел да придобие същото право повторно на друго правно основание. В конкретния случай въззивният съд не е приел, че ищецът следва да се легитимира като собственик с неоспорен от ответника констативен нотариален акт за собственост върху процесните имоти, за да може да доказва и придобиването им по давност, респ. че собственикът на имота може да го придобие на друго основание, вкл. на изтекла в негова полза придобивна давност, в какъвто смисъл са изложените оплаквания. Решаващите изводи, макар и непрецизно формулирани са, че дружеството ищец не е установило по безспорен начин по делото владението си върху спорните недвижими имоти, осъществявано необезпокоявано, трайно и непрекъсвано в изискуемия от закон период от време, т. е. отхвърлянето на евентуалното придобивно основание е въпрос на разпределена по реда на чл. 154 ГПК и неизпълнена доказателствена тежест в процеса. С това въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика на ВКС, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Другото посочено решение № 49/21.07.2017 год. по гр. д. № 2633/2016 год., ВКС, І г. о. е неотносимо, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка – с него е дадено разрешение на въпроса към кой момент следва да е изтекъл в полза на длъжника по изпълнително дело предвидения в чл. 79, ал. 1 или 2 ЗС давностен срок, за да се приеме, че изнесеният на публична продан имот е придобит от него по давност и че публичната продан е прехвърлила собствеността на имота върху продавача. Този въпрос не е бил предмет на разглеждане в обжалваното решение, поради което решение № 49/21.07.2017 год. по гр. д. № 2633/2016 год., ВКС, І г. о. не може послужи като основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице и основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не е обосновал значимостта на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото с доводи, относими към основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – неяснота или непълнота в закона, липса на практика или загубила актуалност такава, което да налага допускане на обжалването, а наличието на трайна и непротиворечива практика на ВКС относно възможността един имот да се придобие по давност, съобразена в обжалваното решение, изключва наличието на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Липсват и съмнения обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, което да обуславя служебното му допускане до касационен контрол.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2110 от 06.12.2018 год., постановено по в. гр. д. № 2305/2018 год. по описа на Варненски окръжен съд, по подадената от „Мехтранскомерс” ООД, със седалище и адрес на управление гр. София, представлявано от управителя си М. А., чрез пълномощник адв. Ж. Б., касационна жалба срещу него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: