3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
гр. С., 15,07, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на тринадесети юли през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1733 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК.
Образувано е по подадена от ответниците в производството, частна касационна жалба срещу определение № 21, постановено на 01. 04. 2015 г. от Великотърновски апелативен съд по ч.т.д. № 31 по описа на съда за 2015 г., с което е потвърдено първоинстанционно разпореждане от 02. 07. 2015 г., постановено от Великотърновски окръжен съд по гр.д. № 409/2013 г. в частта му, с която е върната подадената от касаторите въззивна жалба срещу постановеното по делото първоинстанционно решение.
В частната жалба и в приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1, по препращане от чл. 278, ал. 4 от ГПК се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение и основания за допускане на касационно обжалване на същото. Противната страна оспорва жалбата. Частната касационна жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ, при условията на чл. 280, ал. 1, по препращане от чл. 274, ал. 3 от ГПК на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
По въпроса за допускането, в конкретния процесен случай, на касационно обжалване на въззивното определение, съобразно изложените в частната касационна жалба оплаквания за неговата незаконосъобразност и в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, основания за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, намира следното: В частната касационна жалба се твърди неправилност по същество на обжалваното въззивно определение, като се излагат твърдения, че за обжалването по въззивен ред на първоинстанционното решение по делото, образувано по иск с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК, жалбпоподателите дължат половината от внесената от ищеца за образуване на исковото производство такса, а не половината от сумата от внесената по исковото и по заповедното производство такава. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се формулира, като общ селекционен критерий за допускане на касационно обжалване въпросът: Какъв е размерът на дължимата държавна такса при въззивно обжалване на решение по реда на чл. 422 ГПК – 50 % от дължимата държавна такса, която страната е заплатила по исковото производство или 50 % от дължимата държавна такса, която ищецът е заплатил в заповедното производство и в исковото такова по чл. 422 ГПК сумарно? Не се формулира изрично допълнителен селекционен критерий по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 ГПК, но от лаконичните твърдения на частните жалбоподатели, че касационно обжалване следва да бъде допуснато, тъй като се касае за съществен процесуалноправен въпрос, по който няма произнасяне до този момент от ВКС, може да се направи извод, че се релевира такъв критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – отговорът на същия въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В конкретния процесен случай не са налице императивно законоустановените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение. За да потвърди обжалваното разпореждане за връщане на въззивната жалба на жалбоподателите, поради неотстраняване на нередовностите й – невнасяне на дължимата държавна такса по същата, въззивният съд е приел в решаващите си мотиви, че съгласно т. 18 от Тълкувателно решение № 6/06. 11. 2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, държавна такса в хипотезата на обективно кумулативно съединяване на искове по чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 415 от ГПК се дължи съгласно чл. 72, ал.1 от ГПК за всеки съединен иск, в размерите посочени в т. 1 от Тарифата за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК, като от общия сбор се приспада вече платената такса в заповедното производство, а съгласно т. 18 от същата Тарифа за въззивно обжалване се събира половината от държавната такса, внесена в първата инстанция. Въззивният съд сочи, че са предявени кумулативно съединени искове за общата сума или с цена общо 347265.18 евро, с левова равностойност 679191.66 лева, в първоинстанционния ОС веднъж е внесена ДТ в размер на 13583,23 лева, същата сума е внесена още веднъж и по заповедното производство, при което положение и на основание т. 18 от Тарифата дължимата ДТ по въззивната жалба е 13583,23 лева, същата е правилно определена от първоинстанционния съд, поради което и разпореждането му за връщане на въззивната жалба, поради невнесена държавна такса в този именно размер, е правилно.
Поставеният от жалбоподателите правен въпрос е релевантен, като общ критерий за допускане на касационно обжалване, доколкото от отговора му зависи правилността на изводите на въззивния съд, досежно редовността и/или нередовността на подадената от касаторите въззивна жалба срещу първоинстанционното решение. Не е налице обаче установимият от съдържанието на изложението на основанията за допускане на касационно обжалване да е заявен, допълнителен селекционен критерий по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК. По същия въпрос, както правилно това е посочено и в обжалваното въззивно определение, е налице задължителна за съдилищата съдебна практика на касационната инстанция, обективирана в разрешенията на т. 18 от Тълкувателно решение № 6/06. 11. 2013 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, съобразно които държавна такса в хипотезата на обективно кумулативно съединяване на искове по чл. 422 във връзка с чл. 415 ГПК се дължи съгласно чл. 72, ал. 1 ГПК за всеки съединен иск в размерите, посочени в чл. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, като от общия сбор се приспада вече платената такса в заповедното производство, и спорният по делото въпрос е разрешен от въззивната инстанция в пълно съответствие с тези разрешения. Твърдяната от жалбоподателите липса на произнасяне на ВКС по посочения въпрос, сама по себе си не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. В конкретния случай не се обосновава по делото необходимост от промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването на такава, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, нито пък приложимите по делото правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, поради което и приносът в тълкуването не би бил от естество да осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Напротив, по поставения от жалбоподателите въпрос е налице формирана задължителна съдебна практика, която е съвременна и актуална, обратното не се нито твърди, нито обосновава от частните жалбоподатели, нито пък се установява от настоящия касационен състав, поради което и доколкото в конкретния процесен случай по делото не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване, така както същите са императивно законоустановени в чл. 280, ал. 1 от ГПК и изяснени в ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., то и такова обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 21, постановено на 01. 04. 2015 г. от Великотърновски апелативен съд по ч.т.д. № 31 по описа на съда за 2015 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: