О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
С., 16.02.2015 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на втори юли две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1720/2015
година
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] (правоприемник на [фирма], [населено място]) против определение № 21466 от 16.10.2014 г. по ч. гр. д. № 13409/2014 г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение, с което е потвърдено постановеното от Софийски районен съд, 31 състав определение от 15.04.2014 г. по гр. д. № 19325/2013 г. С първоинстанционния акт е оставена без уважение молбата на [фирма] за допълване на постановеното по същото дело определение от 04.09.2013 г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото поради недопустимост чрез присъждане на разноски в размер на 1015.24 лв.
Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение, като оспорва извода на съда за липса на основание за ангажиране отговорността на ответника за разноски. Според него, решаващият състав неправилно е приложил нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, без да съобрази, че именно с подаването на възражението по чл. 414 ГПК ответникът е станал повод за завеждане на иска по чл. 422 ГПК, а неспазването на преклузивния срок за подаването му е причина за последвалото прекратяване на производството. Освен това, касаторът счита, че посочената норма е неприложима и поради отсъствие на втората предвидена в нея предпоставка – признание на иска.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Следва ли с определението за прекратяване на делото поради недопустимост на иск, предвид просрочие на възражението по чл. 414 ГПК, констатирано в производството по чл. 422 ГПК, в тежест на ответника да се присъдят разноски на основание чл. 78, ал. 1 вр. чл. 254, ал. 2, т. 5 ГПК или същите следва да останат за сметка на ищеца; 2. Може ли възразилият (макар и след срока по чл. 414 ГПК) длъжник да се ползва от закрилата на чл. 78, ал. 2 ГПК, когато въз основа на възражението му са дадени указания по чл. 415 ГПК и в тази връзка може ли просроченото възражение да се приравни на липса на повод за завеждане на иск и признание на иск, като предпоставка за освобождаване от отговорност за разноски в прекратено поради недопустимост на иск установително производство; 3. Изначално недопустим ли е иск по чл. 422 ГПК предявен в хипотеза на просрочено възражение по чл. 414 ГПК (или други пороци на възражението), но в изпълнение на указания по чл. 415 ГПК или даването им от заповедния съд обуславя допустимостта му към момента на предявяване и влязла ли е в сила заповед за изпълнение в хипотеза на дадени от съда указания по чл. 415 ГПК, или те са пречка за стабилизирането й”.
По отношение на всички поставени въпроси се поддържа бланкетно основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдението, че решаването на същите „ще е от полза както за точното прилагане на закона от долните съдилища, така и би съдействало за развитието на правото”, без обаче да са изложени конкретни аргументи в подкрепа на така заявеното основание.
Ответникът по частната касационна жалба – [фирма], [населено място] – не заявява становище по същата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди определението на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца [фирма] (чийто правоприемник понастоящем е [фирма], [населено място] ) за допълване на постановеното от него разпореждане (наречено „определение”) от 04.09.2013 г. по гр. д. № 19325/2013 г. с присъждане на разноски, въззивният съд е приел, че такива не му се дължат, доколкото причина за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото е изначалната недопустимост на предявените от него установителни искове по чл. 422 ГПК, дължаща се на неспазване на срока по чл. 414 ГПК за подаване на възражение от длъжника. Според съдебния състав, неспазването на преклузивния срок по чл. 414 ГПК не може да се счете като причина за завеждане на недопустимите искове. Изразено е разбирането, че в хипотезата на недопустими искове, освен в някои извънредни хипотези като отпаднал след предявяването им правен интерес и др., при които ответникът със собственото си виновно поведение е предизвикал предявяването им, разноските, направени от ищеца, не му се дължат от другата страна, която поради недопустимостта на исковете не е и процесуално легитимирана като ответник, а остават в тежест на ищеца.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Първият и третият от поставените въпроси не могат да бъдат определени като обусловили изхода на делото. По отношение на първия въпрос – следва ли да се присъдят направените от ответника разноски за прекратеното срещу него исково производство по чл. 422 ГПК или следва да останат за сметка на ищеца – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК отсъства, тъй като отговорът на този въпрос предпоставя преценка за правилността на обжалвания акт, която не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и е ирелевантна за допускането му, в какъвто смисъл са разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.1010 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на третия въпрос – дали е изначално недопустим иск по чл. 422 ГПК или недопустимостта му настъпва при констатацията на съда, че възражението е просрочено, както и дали даването на изрични указания на заявителя за предявяване на иск по чл. 422 ГПК е пречка за стабилизиране на заповедта за изпълнение – липсата на изискването да е обуславящ произтича от обстоятелството, че това са въпроси, които не касаят обжалвания акт, а акта на първоинстанционния съд от 03.09.2013 г. за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по нея, който е влязъл в сила.
Характер на обуславящ има единствено вторият поставен от частния касатор въпрос, свързан с приложимостта на чл. 78, ал. 2 ГПК при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявения иск по чл. 422 ГПК. Същият, обаче, не би могъл да обоснове допускане на касационното обжалване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен, че е заявено само чрез цитиране на законовата норма, без обосноваване наличието на двете кумулативно предвидени в нея предпоставки, посоченото основание е и недоказано. По приложението на чл. 78, ал. 2 и ал. 4 ГПК е налице обилна практика на касационната инстанция, в т. ч. и задължителна такава (част от нея е цитирана и в обжалвания въззивен акт), в която последователно се възприема становището, че отговорността на страните за разноски при прекратяване на производството по делото е в зависимост от основанието за прекратяване, като в хипотезата на предявен изначално недопустим иск (т. е. недопустимостта не е настъпила поради отпадане на интереса от търсената защита, дължащо се на поведението на ответника), разноските за производството остават в тежест на самия ищец, доколкото ответникът изобщо няма качеството на надлежна страна в процеса. В този смисъл – определение № 455 от 12.11.2010 г. по гр. д. № 40582010 г. на ВКС, ІІ г. о. и определение № 538 от 26.09.2011 г. по гр. д. № 438/2011 г. на ВКС, ІV г. о.
С оглед наличието на цитираната задължителна за долустоящите инстанции практика на ВКС, която практика се споделя и от настоящия състав и с която въззивното определение е съобразено, касационният контрол на същото не следва да бъде допуснат.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 21466 от 16.10.2014 г. по ч. гр. д. № 13409/2014 г. на Софийски градски съд, Първо гражданско отделение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: