О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
София, 19.06. 2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на трети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 2628/2019 година
Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба (неправилно определена като частна „касационна“ жалба) на „Ултрастрой“ ЕООД, [населено място] срещу определение № 2107 от 04.07.2018 г. по т. д. № 4799/2017г. на Софийски апелативен съд, поправено с определение № 2163 от 10.07.2018 г., с което е оставена без уважение подадената от дружеството молба за изменение на постановеното по делото решение № 710 от 26.03.2018 г. в частта за разноските.
Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно поради противоречие с материалния закон. Изразява несъгласие с извода на съда, че при отхвърляне на претенцията дължимата по спора държавна такса и разноски следва да бъдат заплатени от него, а не от масата на несъстоятелността. Счита този извод за противоречащ на разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ, доколкото в същата не се прави разграничение по отношение на разноските по исковете по чл. 649, ал. 1 ТЗ в зависимост от това дали са предявени от синдика или от кредитор. Според него, след като предявеният иск ползва всички кредиторите на несъстоятелния длъжник, то разноските за воденето му следва да бъдат възложени в тежест на масата на несъстоятелността.
Ответникът по частната жалба – Р. Абуд Л., гражданин на И. – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 07.09.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.
Преди всичко, следва да се отбележи, че предвид изричните указания в т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, че определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал.2 ГПК, подадената от „Ултрастрой“ ЕООД жалба има характер на частна, а не на частна „касационна“ жалба. Поради това, изложените от страните съображения във връзка с предпоставките по чл. 280 ГПК не подлежат на обсъждане.
По основателността на частната жалба.
За да остави без уважение молбата на „Ултрастрой“ ЕООД, [населено място] за изменение на постановеното по делото отхвърлително решение по предявения иск по чл. 135 ЗЗД, като възложи дължимата държавна такса и разноски в тежест на масата на несъстоятелността на ответника „В. Р. 2000“ О. (н.), въззивният съд е приел като неоснователно позоваването от страна на ищеца на разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ. Според съдебния състав, тази разпоредба е приложима само в хипотезата, когато предвидените в чл. 649, ал. 1 ТЗ отменителни искове са предявени от синдика на несъстоятелния длъжник, но не и когато са предявени от кредитор, като е изразил становище, че обратното й тълкуване би довело до неоправдано обременяване на масата на несъстоятелността с неоснователно предявени претенции от кредитори.
Настоящият състав намира, че обжалваното определение е неправилно.
Не може да бъде споделено становището на въззивния съд, че при отхвърляне на предявен от кредитор отменителен иск по чл. 649, ал. 1 ТЗ, в т. ч. и иск по чл. 135 ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност, каквато именно е настоящата хипотеза, дължимата държавна такса и разноски следва да бъдат възложени в тежест на ищеца-кредитор, а не на масата на несъстоятелността. Подобен извод е в явно противоречие с ясната и категорична разпоредба на чл. 649, ал. 6 ТЗ, предвиждаща, че ако предявеният иск по ал. 1 на същия член бъде отхвърлен, следващите се държавни такси се събират от масата на несъстоятелността. Доколкото в чл. 649, ал. 1 ТЗ не е проведено разграничение по отношение на това дали искът по чл. 649, ал. 1 ТЗ е предявен от синдика, или от кредитор, следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ е приложима и в двете хипотези, а не само ако искът е предявен от синдик, както неправилно е приел решаващият състав.
Обратният извод не би могъл да бъде аргументиран с разпоредбата на чл. 620, ал. 7 ТЗ, предвиждаща, че при отхвърляне на иск по чл. 645, 646 или по чл. 647, предявен от синдика, разноските по делото, направени от трето лице, се събират от масата на несъстоятелността. От една страна, тази разпоредба касае само разноските по делото, направени от трето лице, при отхвърлен иск по чл. 645, чл. 646 или чл. 647 ТЗ, но не и при отхвърлен иск по чл. 135 ЗЗД, свързан с производството по несъстоятелност. От друга страна, независимо от тълкуването й, тази разпоредба има характер на обща – същата е част от Раздел І „Общи разпоредби” в Част Четвърта на ТЗ и е приложима само ако не са налице специални разпоредби относно отговорността за разноски в посочените в чл. 620, ал. 7 ТЗ производства. В търговския закон обаче съществува такава специална разпоредба, касаеща дължимостта на държавните такси (като част от разноските във всяко производство). Това е именно разпоредбата на чл. 649, ал. 6 ТЗ, в която законодателят изрично е установил правилото, че при отхвърляне на исковете по ал. 1, т. е. и на исковете, изброени в чл. 620, ал. 7 ТЗ, дължимите държавни такси се събират от масата на несъстоятелността. Следователно, с оглед принципа, че специалната норма дерогира общата, позоваването от страна на ответника на разпоредбата на чл. 620, ал. 7 ТЗ е неоснователно.
Освен, че произтича от напълно ясен законов текст, изводът, че при отхвърляне на отменителните искове по чл. 649, ал. 1 ТЗ, предявени от кредитор, държавните такси и разноски следва да бъдат за сметка на масата на несъстоятелността, е и напълно логичен предвид целта, която се преследва с тях и правните последици от уважаването им. Доколкото тези искове се предявяват за попълване масата на несъстоятелността, която ще ползва всички кредитори, а не само предявилия ги кредитор, то направените във връзка с разглеждането им разноски за държавна такса, а по аналогия и разноските за осъщественото процесуално представителство, следва да бъдат възложени в тежест на масата на несъстоятелността, а не на кредитора-ищец.
С оглед изложените съображения, частната жалба е основателна. Въззивното определение следва да бъде отменено, а молбата за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските – уважена, като дължимата за първоинстанционното и въззивното производство държавна такса и заплатеното адвокатско възнаграждение следва да бъдат възложени в тежест на масата на несъстоятелността.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 2107 от 04.07.2018 г. по т. д. № 4799/2017г. на Софийски апелативен съд, поправено с определение № 2163 от 10.07.2018 г., с което е отказано изменение на постановеното по същото дело решение № 710 от 26.03.2018 г. в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решение № 710 от 26.03.2018 г. в частта за разноските, като
ВЪЗЛАГА в тежест на масата на несъстоятелността на „В. Р. 2000” АД (н.), ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място],[жк], ул. „197”№ 13, вх. Д, ет. 5, ап. 15Б дължимата по сметка на Софийски градски съд държавна такса за първоинстанционното производство в размер на сумата 273 816 (двеста седемдесет и три хиляди осемстотин и шестнадесет) лева, дължимата по сметка на Софийски апелативен съд държавна такса за въззивното производство в размер на сумата 136 908 (сто тридесет и шест хиляди деветстотин и осем) лева и дължимите на Р. Абуд Л., гражданин на И., разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на сумата 24 999.42 лв. (двадесет и четири хиляди деветстотин деветдесет и девет лева и четиридесет и две стотинки).
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: