3
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N 412
С., 21.06.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия в закрито заседание на 25 март две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Марио Бобатинов
дело N 803-2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. З. Г. от г.Б. срещу въззивното решение от 23.12.09г. по г.д.№785/09г. на ОС-г.Д., с което е обезсилено първоинстанционното решение от 22.07.09г. по г.д.№409/07г. на РС-г.Б., в частта му с която е отхвърлен иска на К. З. Г. от г.Б. срещу Н. Е. К., действащ като [фирма]-г.Б. за заплащане на мораторна лихва за периода 1.11.02г. до 12.11.07г., възлизаща на 2559.31лв., а в останалата му част е оставено в сила.
В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост/чл.281 т.3 ГПК/.
В изложението си съобразно императивното изискване на чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване, обосновано с наличието на предвиденото в чл.280ал.1т.2 ГПК основание.
Поддържа се, че съдът се е произнесъл неправилно по обуславящия материалноправен въпрос за естеството на признанието, изходящо от длъжника, както и за породените от него правни последици по отношение течението на погасителната давност.
В тази връзка касаторът развива съображения, че във фактическия състав на признаване на вземането от длъжника, което е годно да прекъсне давността по смисъла на чл.116 б.”а”ЗЗД се включва единствено признаване на задължението му към кредитора и то към момента на признанието, а не когато се признае фактическия състав, от който е произлязло това задължение. В този смисъл се сочи и практика на ВС-решение №220/27.1.1969г. по г.д.№2209/68г. на ВС-І г.отд.
Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл.196 ал.1 ГПК/отм./ във вр. с пар.2 ПЗР ГПК в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл.283 ГПК.
ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК приема следното:
За да отхвърли предявените в обективно кумулативно съединение искове на К. З. Г. от г.Б. срещу Н. Е. К., действащ като [фирма]-г.Б. за заплащане на рента в размер на 205 лв. за 2001г., 1636.36лв. за 2002г., 1728лв. за 2003г. или общо след допуснатото увеличение на иска за сумата 6350.48лв. въззивният съд е приел, че същите са погасени с кратката 3-годишна давност, предвид разпоредбата на чл.111 б.”в” ЗЗД и естеството на периодичните платежи по договора за наем, какъвто е квалифициран сключения между страните договор за аренда.
По делото е безспорно установено, че между страните е имало договор за аренда на земеделска земя, сключен не по изискванията на ЗАЗ/чл.3 и чл.4 ЗАЗ/, обстоятелство дало основание на въззивният съд да приеме, че между страните е имало породено наемно правоотношение. Предвид съществуваща задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК в точно противоположен смисъл този извод на въззивният съд не може да бъде споделен.
Ето защо въззивният съд след като е констатирал нищожност на така сключения между страните договор за аренда на земеделска земя в противоречие с императивни разпоредби на ЗАЗ/чл.3 и сл.ЗАЗ/ е следвало да определи действителното правно основание на така предявените искове, което той не е сторил. В тази връзка следва да се посочи, че липсва нормативна опора на формулирания от въззивният съд извод, че нищожният договор за аренда автоматически се конвертира в наемен договор на земеделска земя.
След като не е определено естеството на породеното между страните правоотношение, то не би могло да се отговори и на обуславящия изхода на делото въпрос относно естеството на признанието, изходящо от длъжника, както и за породените от него правни последици по отношение течението на погасителната давност.
Изложеното налага извода, че е налице предвиденото в чл.280ал.1т.2 ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Ето защо следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 23.12.09г. по г.д.№785/09г. на ОС-г.Д.
Водим от горното ВКС-ТК
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от въззивното решение от 23.12.09г. по г.д.№785/09г. на ОС-г.Д., в частта с която е оставено в сила първоинстанционното решение от 22.07.09г. по г.д.№409/07г. на РС-г.Б., в частта му с която са отхвърлени исковете на К. З. Г. от г.Б. срещу Н. Е. К., действащ като [фирма]-г.Б. за заплащане на наемна цена за ползване на земеделска земя в размер на 3926.16лв. по договор от 21.11.02г.
УКАЗВА на касаторката К. З. Г. от г.Б. чрез нейния пълномощник Ц. Б. да внесе по сметката на ВКС 127.01 лв. държавна такса в 7-дневен срок от съобщението на основание чл.18 ал.2 т.2 от Тарифата за ДТ и да представи платежен документ, като при неизпълнение на това указание производството по делото ще бъде прекратено.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване от Председателя на ВКС-ТК, ІІ-ро т.отд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: