О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
[населено място], 22.06.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Баева т. д. № 1997 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1467 от 11.07.2016г. по т.д. № 710/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което след отмяна на решение от 18.11.2015г. по т.д. № 8129/2014г. на СГС, ТО, VI-16 състав в частта, в която са отхвърлени предявените от [фирма] кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.208 ГПК /отм./, касаторът [фирма] е осъден да заплати на [фирма] на основание чл.208 КЗ /отм./ сумата 57 756,71 лева – дължимо застрахователно обезщетение по застраховка имущество по полица № 1259508020009525/10.03.2012г. за настъпило застрахователно събитие взломна кражба на стоки от магазин на ищеца, находящ се в [населено място], [улица], партер, магазин 1 в периода 22.00 часа на 21.03.2012г. до 08.00 часа на 22.03.2012г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.11.2014г. до окончателното й изплащане, както и на основание чл.86 ЗЗД сумата 13 524,02 лева – обезщетение за забавено изпълнение на главния дълг за периода от 09.08.2012г. до 25.11.2014г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че решението е постановено при недоказана материалноправна легитимация на ищеца, тъй като по делото не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че ищецът е носител на правото да получи обезщетение за процесното събитие. Твърди, че апелативния съд, въпреки събраните доказателства и процесуалното поведение на ищеца приема, че липсват доказателства трето лице да е заявило, че ще се ползва от уговорката в негова полза по смисъла на чл.21 ЗЗД и че само предявяването на исковата молба от ищеца е достатъчно, за да се счете, че уговорката в полза на трето лице е отменена. Сочи, че отделно от това в противоречие на чл.10 ЗКИ съдът излага алтернативно в мотивите си, че удостоверението, подписано от мениджър по оперативна дейност и търговски сътрудник, доколкото не е оспорено като неистински документ, представлява валидно изявление от представляващи банката лица, като невярно приема, че процесуалният представител на ответника в съдебно заседание при представяне на удостоверението е направил изявление, че удостоверението от [фирма] е подписано от лица, упълномощени да представляват лицата, сключили полицата. Твърди още, че въззивният съд се е произнесъл за наличие на реализиран, покрит по полицата риск – „взломна кражба“, обсъждайки само част от събраните доказателства и приемайки за обвързваща дадената от прокурора и органите на МВР правна квалификация на деянието, обосновавайки правните си изводи само при частично обсъждане на доказателствата и ценейки свидетелски показания, които не са въведени в процеса по реда на ГПК. Счита още, че решението противоречи на практиката на ВКС по приложението на чл.207, ал.2 КЗ /отм./ В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК обосновава наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни и материалноправни въпроси:
1. Дали прилагането на чл.211, ал.1 КЗ /отм./ е обусловено от доказване от страна на ответника на пряка причинно-следствена връзка между неизпълнение на конкретно задължение на застрахования и настъпването на събитието в случаите на предписано от застрахователя определено поведение, отклонението от което е допринесло за настъпване на събитието в случаите на предписано от застрахователя определено поведение, отклонението от което е допринесло за настъпване на застрахователното събитие по смисъла на чл.207, ал.2, предл. последно КЗ /отм./?
2. Проявил ли е застрахованият небрежност, като не е взел мерки за запазване в неизвестност за трети лица на кода за деактивирани на сигнално-охранителната система и с това е създал условия за реализиране на събитието?
Касаторът поддържа, че тези два въпроса са решени в противоречие с практиката на ВКС, като сочи решение № 79 от 29.06.2012г. по т.д. № 802/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 184 от 24.04.2016г. по т.д. № 3092/2014г. на ВКС, ТК, II т.о.
3. Следва ли да се презумира, че изявлението за уговорка в полза на трето лице не е стигнало до бенефициера и самото депозиране на исковата молба от стипуланта – страна по застрахователния договор отменя ли тази уговорка? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 10 от 10.06.2009г. по т.д. № 510/2008г. на ВКС, ТК, II т.о.
4. При липса на оспорване по чл.193 ГПК на частен документ, съставен от лица, които нямат представителна власт по отношение на едно юридическо лице, следва ли да се счита, че този документ придобива доказателствено значение на изявление на представляващия, каквото се твърди от представилата го страна, независимо, че авторството му не е спорно? Твърди, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
5. Следва ли въззивният съд да обсъди изявленията на лицето за признание на даден факт по смисъла на чл.175 ГПК, когато е направил доказателствено искане за установяване на този факт, но впоследствие не е ангажирал доказателства? Твърди, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 219 от 14.02.2012г. по т.д. № 837/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.. Сочи, че съдът не е взел предвид фактите, настъпили след предявяване на иска и от значение за спорното право, а именно не е взел предвид, че изявлението не е подписано от представляващите и не е проведено доказване от въззивника по доказателствено искане във въззивната жалба за представяне на „ново писмо“ от банката. Твърди още, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
6. Дадената правна квалификация от органите на досъдебното производство, обвързваща ли е за гражданския съд или същият следва да я прецени с оглед на всички доказателства по делото?
7. Инцидентно въведени свидетелки показания на свидетел, воден да установи, че след работно време алармената система е активирана, разпитан по инициатива на ищеца и за състоянието на обекта по време след кражбата, счита ли да са събрани в съответствие с процесуалните правила и следва ли въобще са се преценяват, а още повече да се кредитират от съда?
Касаторът твърди, че въззивният съд е обсъдил само част от събраните доказателства и приемайки за обвързваща дадената от прокурора правна квалификация на деянието и ценейки свидетелски показания, които не са въведени в процеса по реда на ГПК, се е произнесъл в противоречие с чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
8. При определяне на размер на вредата, може ли решаващият състав да установи размера на загубата само въз основа на твърдения за претърпени загуби и предположения за платени данъци в случай, че за това не са ангажирани доказателства? Излага съображения за неправилност на изводите на въззивния съд, което обуславя касационно обжалване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – за точното прилагане на закона при доказване на загубата, чийто размер следва да е категорично установен без условности и предположения.
Ответникът по касация [фирма], [населено място] не изразява становище по искането.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени частично първоинстанционното решение и да присъди застрахователно обезщетение, е обсъдил представената по делото застрахователна полица и е приел, че при избрания от страните начин за индивидуализиране на застрахованото по договора имущество – чрез общи признаци на вещта – стока на застрахованото лице и местоположение /находяща се в магазин на посочения адрес/, застраховано е всяко имущество, отговарящо на последното единствено описание по договора. С оглед на това е счел за неоснователно възражението, че застраховани по договора са само наличните в магазина консумативи. Позовал се е на нормите на чл.188 КЗ /отм./ и чл.203, ал.4 КЗ /отм./, с които в полза на застрахователя са предвидени механизми при интерес от негова страна да прегледа имуществото, предмет на договора за застраховка, за да може да определи действителната му стойност и на основание на същата да определи застрахователната сума, за която да бъде сключен договорът, респ. да изиска от застрахования да декларира пред него съществени за интереса му обстоятелства, като например – какви са наличните в магазина към датата на сключване на договора стоки.
Въззивният съд е посочил, че на 15.03.2012г. страните са сключили добавък 1 към застрахователната полица, с който са постигнали съгласие правата по застрахованата стока на стойност 100 000 лева от полицата да са в полза на [фирма], както и че е представено от ищеца удостоверение изх. № 0126/5940 от 09.04.2013г. от [фирма], подписано от мениджър оперативна дейност и търговски сътрудник и издадено в уверение на това, че ищецът [фирма] е клиент на банката и правата по полицата са само в негова полза. Посочил е още, че в съдебното заседание, когато е представено удостоверението от 09.04.2013г, представителят на ответника е направил изявление, че същото е подписано от лица, упълномощени да представляват лицата, сключили полицата. Взел е предвид, че уведомлението за щета е подадено от ищеца, а в постановения отказ от изплащане на обезщетение застрахователят е обосновал отказа единствено с наличието на изключен риск съобразно условията по договора за застраховка. Въз основа на тези доказателства и като е съобразил процесуалното и извънпроцесуалното поведение на страните по спора, въззивният съд е приел за установена активната легитимация на ищеца да претендира реалното изпълнение на договора за застраховка и като застрахован по него да предяви иска по чл.208 КЗ /отм./ за заплащане на дължимото обезщетение. Въззивният съд е обсъдил чл.22, ал.1 ЗЗД и чл.293, ал.6 вр. ал.1 ТЗ и е приел, че отмяната на уговорката в полза на третото лице следва да бъде извършена в писмена форма. Приел е, че няма изложени от страните твърдения и събрани доказателства, че третото лице е изявило воля, че ще се ползва от уговорката в негова полза, което е оставило правната възможност на уговарящия – ищецът по делото, да отмени клаузата в полза на третото лице с едностранно изявление до обещателя, както и да заяви претенция сам да получи изпълнение по договора. Изложил е съображения, че ищецът е изразил недвусмислено в изискуемата форма волята си да бъде престирано на него, а не на третото лице, като е подал исковата молба, както и че легитимацията му следва и от представеното по делото удостоверение от третото лице, достигнало до страните по договора с връчването му, с което пред съда в писмена форма е изразена позицията на банката всички права по застрахователната полица да са в полза на ищеца, което при липса на друго изявление от това лице за приемане на уговорката в негова полза се явява изявление, че не желае да се ползва от тази уговорка.
Във връзка с направеното от ответника правоизключващо възражение за липса на застрахователно събитие, което да е покрит риск, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства – удостоверение от СДВР – 6 РПУ, постановление за спиране на наказателното производство, протокол за установени липси след кражба на стоки от магазин на ищеца на 21 срещу 22 март 2012г., протокол за отписване на стоки поради кражба, констативен протокол от 22.03.2012г., съставен от представител на застрахователя и застрахования, и свидетелките показания на свидетелката В., и е приел за установено реализиране на застрахования риск – кражба чрез взлом на застраховано имущество – стоки в магазина в периода вечерта на 22.03.2012г. до 09.00 часа на 23.03.2012г. – чл.93 от ОУ.
Въззивният съд е приел, че не е налице изключен риск във връзка с разпоредбата на чл.93,т.2 и т.10.11 от ОУ, предвиждащи изключение на покритието за вреди: които са причинени от лица, допускани в сградите със съгласието на застрахования или негови представители, и при неосигуряване на застрахованите сгради с декларираните при сключването на застраховката предпазни съоръжения и заключващи устройства, както и когато не са били заключени/задействани или не са били изправни; които са в резултат на проявена груба небрежност, умишлени действия или бездействия /вкл. нелоялност или измама/ на застрахования, на неговия персонал или лица, поели охраната на застрахованото имущество или други лица, допуснати от застрахования в застрахованото имущество или други лица, допуснати от застрахования в застрахованото помещение, както и на всяко друго трето ползващо лице. Въз основа на събраните по делото доказателства е приел, че застрахованият обект е имал сключен договор със [фирма] за охрана на магазина посредством монтирана в него алармена система, свързана към дежурен център, който договор е деклариран в попълнения въпросник преди сключване на договора за застраховка, както и че на 21.03.2012г. при напускане на обекта от служителите в същия в 17,40 часа алармата е включена от последните, а на 22.01 часа на същата дата алармата е изключена с валиден код за достъп. Въззивният съд е изложил съображения, че при доказателствена тежест за релевиралия възражението ответник, по делото не се установява застрахователното събитие – кражба, както и изключването на алармената система да е причинено умишлено или дори непредпазливо от застрахования ищец, като дори не са изложени и доводи в последния смисъл, с оглед на което е счел релевираното правоизключващо възражение за неоснователно. Посочил е, че при липса на ангажирани доказателства, недобросъвестност, умишлени действия, нелоялност или измама на застрахования или негови служители не могат да бъдат нито презумирани от съда, нито основани на единствения безспорен факт, че неизвестно лице е успяло по неизвестен по делото начин да обезвреди технически алармената система, като се е снабдило отново по неизвестен начин с кода за достъп, вкл. при възможност с необходимите познания по технически път да е преодоляло последния.
Въззивният съд е приел, че размерът на обезщетението следва да се определи към датата на застрахователното събитие и е равно на действителния размер на вредите на застрахованата вещ, но не повече от договорената застрахователна сума от 100 000 лева. Обсъдил е представеният по делото протокол за установени липси след кражбата във връзка с останалите събрани доказателства – протокол от извършена инвентаризация на активите и пасивите на [фирма] от 30.12.2011г., протокол за отписване на стоки поради кражба, фактури, касови бонове за закупуване на описаните за липсващи стоки, извлечение от сметка 304 по счетоводните книги на ищеца и платежно нареждане за платен ДДС, които е преценил с оглед чл.182 ГПК, приемайки ги за редовни счетоводни документи. Позовал се е на заключението на ССчЕ и констатацията на вещото лице, че при извършена съпоставка между наличните активи към 31.12.2011г. и имуществото по съставения протокол за липси може да се направи изводът, че откраднатите количества стоки са били налични в магазина към датата на извършване на кражбата, като осчетоводената им разчетна стойност е 50 971,08 лева. Изложил е съображения, че за вреда на ищеца не може да бъде приета стойността на липсващите стоки, които са му били предоставени на консигнация в магазина. Въззивният съд е съобразил и е кредитирал заключенията на допуснатите две С. за определяне на действителната стойност на застрахованото имущество, чийто краен извод е, че е същата в размер на сумата, на която стоките са счетоводно отразени при ищеца.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият материалноправен въпрос, поставен във връзка с приложението на чл.211 КЗ /отм./, не е релевантен, тъй като въззивният съд е приел, че не е доказано неизпълнение от страна на застрахования на конкретно задължение и поради това не е обсъждал дали е налице причинно-следствена връзка между настъпването на събитието и твърдяното от касатора неизпълнение на застрахования. Поради това въпросът не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Вторият материалноправен въпрос е формулиран с оглед възприятията на касатора за установените по делото обстоятелства и не съответства на мотивите на въззивния съд. Въпросът е предпоставен от твърдението, че застрахованият не е взел мерки за запазване в неизвестност за трети лица на кода за деактивиране на сигнално-охранителната система и с това е създал условия за реализиране на събитието. Въззивният съд е приел това твърдение за недоказано – след като е обсъдил събраните по делото доказателства и е съобразил разпределението на доказателствената тежест в процеса, е приел, че при липса на ангажирани от застрахователя доказателства, недобросъвестност, умишлени действия, нелоялност или измама на застрахования или негови служители не могат да бъдат нито презумирани от съда, нито основани на единствения безспорен факт, че неизвестно лице е успяло по неизвестен по делото начин да обезвреди технически алармената система, като се е снабдило отново по неизвестен начин с кода за достъп, вкл. при възможност с необходимите познания по технически път да е преодоляло последния. Преценката за съответствието на този извод със събраните доказателства и правилата на логическото мислене касае обосноваността на обжалваното решение и не може бъде извършена в производството по чл.288 ГПК.
Третият материалноправен въпрос също не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК. В първата му част въпросът не съответства на мотивите на въззивния съд, който не е презумирал, че изявлението за уговорка в полза на трето лице не е достигнало до бенефициера. Във втората му част поставеният въпрос е обсъждан от въззивния съд, но не е единствено обуславящ крайния му извод. Изводът на съда, че ищецът е активно легитимиран да претендира застрахователно обезщетение, е обоснован не само с депозирането на исковата молба, ценена като изявление на стипуланта, че отменя уговорката, а и с приетото като доказателство по делото удостоверение, изхождащо от представители на третото лице, достигнало до страните по договора с връчването му, ценено от въззивния съд като писмено изявление на банката всички права по застрахователната полица да са в полза на ищеца, което при липса на друго изявление от това лице за приемане на уговорката в негова полза се явява изявление, че не желае да се ползва от уговорката в негова полза. Поради това, както и да се отговори на въпроса, това не би променило изхода на делото.
Четвъртият и петият въпроси не съответстват на мотивите на въззивния съд и на данните по делото. В обжалваното решение не е прието, че представеното по делото удостоверение от [фирма] изхожда от лица, които нямат представителна власт, а напротив, въззивният съд е счел представителната власт на лицата, издали документа, за неоспорена от ответника и е приел, че същият изхожда от лица с представителна власт. Петият въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди изявление на страната за признание на даден факт. Касаторът цени като изявление за признание на факт направеното от ищеца във въззивната му жалба доказателствено искане за представяне на допълнителни доказателства – ново писмо от банката, в което волята й като трето ползващо се лице е максимално ясна. Направеното доказателствено искане няма характера на признание на факт, свързан с доказателствената сила и представителната власт на лицата, издали представеното в първоинстанционното производство удостоверение от [фирма], тъй като въззивникът – ищец е релевирал изрично оплакване за неправилност на извода на първоинстанционния съд, че отказът на банката не е изричен и е посочил, че това е в противоречие с волята, изразена в писменото изявление.
Шестият и седмият процесуалноправни правни въпроси са поставени във връзка с преценката на ангажираните по делото доказателства за установяване настъпването на покрит по полицата риск. Изводът на въззивния съд за настъпване на застрахователното събитие „кражба чрез взлом“ не е основан единствено на правната квалификация, дадена от органите на досъдебното производство, а на съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства, в това число на констативния протокол от 22.03.2012г., съставен от представител на застрахователя и застрахования, в които е удостоверено, че кражбата от магазина е извършена след извършени действия по повреждане на входната врата за магазина. Поради това както и да се отговори на поставения шести въпрос, това не би се отразило на крайния изход на делото. Седмият въпрос, свързан със събраните гласни доказателства, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване. Действително, с определението си от 26.05.2015г. съдът не е допуснал свидетел на ищеца за установяване на твърденията за извръшване на взломна кражба, като е приел, че с оглед наличието на наказателно производство и допуснатото доказателствено искане – изискване на ЗМ 856/2012г, на този етап гласни доказателства не следва да се допускат. Независимо от това, доколкото съдът е допуснал разпит на свидетеля на ищеца и по въпроси, насочени към установяване на посоченото обстоятелство, в присъствието на представител на ответника, който е имал възможност да задава въпроси и да направи доказателствени искания във връзка с показанията на свидетеля, не е налице пречка тези показания да бъдат ценени от съда съобразно всички събрани по делото доказателства. Показанията на свидетеля се явяват относимо и допустимо доказателствено средство с оглед направеното от ответника оспорване на твърдението за извършена взломна кражба. От друга страна, по отношение на поставените шести и седми въпроси касаторът не е обосновал наличието на сочените допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Осмият въпрос също не е релевантен, тъй като не съответства на мотивите на въззивния съд. Съдът е определил размера на претърпяната от застрахования вреда не въз основа на неговите твърдения и на предположения, а въз основа на ангажирани по делото писмени доказателства и експертни заключения.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1467 от 11.07.2016г. по т.д. № 710/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: