6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 412
С., 27.05. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 4448 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 10435 от 14.09.2018 г. от С. Ж. В. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. Н. от АК-П., против въззивно решение № 259 от 20.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 296/2018 г. на Плевенския окръжен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 223 от 15.02.2018 г. на Плевенския районен съд, постановено по гр.д. № 4456/2017 г., е обявен за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. последно ЗЗД, договор за продажба на наследство, нотариално заверен и вписан в Службата по вписвания [населено място] с вх. рег. № 732/30.01.2017 г., акт 237, т.І, дело № 273/2017 г., съгласно който С. Г. М. от [населено място], в качеството на наследник, продала на С. Ж. В. от [населено място], придобитото наследство като права и задължения, останало от покойния Г. М. В., починал на 22.01.2017 г., за сумата от 100 лв., като привиден и сключен при условията на пълна симулация. Релевира касационните основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторката поддържа, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, а именно допустимо ли е доказването на действителните правоотношения между страните чрез свидетелски показания по см. на чл. 165, ал. 2 ГПК и представлява ли начало на писмено доказателство, когато обратното писмо съдържа волеизявление само на една от страни по прикритата сделка, за който твърди, че е от значение за изхода на делото и който е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се позовава на противоречие с приетото в решение № 544/2010 г. от 06.01.2011 г. по гр.д. № 1053/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК.
Ответницата по касационната жалба С. Г. М. от [населено място], чрез пълномощника си адв. М. В. от АК-П. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения правен въпрос.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, настоящият състав на Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен установителен иск по чл. 26, ал. 2, пр. последно ЗЗД, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, въззивният съд е уважил предявения иск за обявяване за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, изр.първо, пр. последно ЗЗД, договор за продажба на наследство, нотариално заверен и вписан в Службата по вписванията [населено място] с вх.рег.№ 732/30.01.2017 г., акт 237, том 1, дело № 273/2017 г., съгласно който продавачът С. Г. М., в качеството на наследник, продала на купувача С. Ж. В. придобитото наследство като права и задължения, останало от покойния й баща Г. М. В., починал на 22.01.2017г., за сумата от 100 лв., като привиден и сключен при условията на пълна симулация. Съдът е приел за безспорно установено, че между страните по спора, е бил сключен договор за продажба на наследство от 27.01.2017г., по силата на който С. М. продала на С. В. придобитото от нея наследство – права и задължения, останало от покойния й баща Г. В., за сумата от 100 лв., заплатена в брой в деня на подписване на договора, който е с нотариална заверка на подписите на страните и е вписан в Служба по вписванията [населено място]. Съдът е приел, че с предявения установителен иск ищцата С. М. е оспорила валидността на този договор, като привиден при абсолютна симулация в хипотезата на чл. 26, ал. 2, изр.първо, предл.последно ЗЗД като се е позовала на представено от нея обратно писмо от 27.01.2017 г., подписано от С. В., в което същата заявява, че не е имала намерението да придобие наследството на Г. В. посредством договор за продажба на наследство от 27.01.2017 г., сключен между нея и С. Г. М. и не е заплащала посочената в договора сума от 100 лв. Истинността на това обратно писмо не е оспорена от ответницата С. В., както и факта, че го е подписала. Въз основа на тези данни, въззивният съд е приел, че съдържанието на обратното писмо в случая разкрива наличието на абсолютна симулация на процесната сделка за продажба на наследство като писменото изявление на ответницата е недвусмислено и сочи, че действителната воля на страните по тази сделка е била правните последици от нея да не настъпят. Приел е, че волеизявленията на страните по договора за продажба на наследство от 27.01.2017 г. са привидни – нито продавачът, нито купувачът са имали за цел преминаването на собствеността, а са желали единствено да създадат привидност, че такова преминаване е налице. В тази връзка е приел за неоснователен доводът на ответницата, че тъй като процесното обратно писмо е подписано само от едната страна по сделката, то има характер на начало на писмено доказателство, тъй като между двата документа – начало на писмено доказателство и обратно писмо има съществена разлика, която произтича от тяхното съдържание, а не от това, кой е издател на документа. Начало на писмено доказателство е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани изявления, които са индиция за симулативност на сделката. За разлика от него, обратно писмо е всеки едностранно съставен документ от страната по сделката, на която привидността се противопоставя, който разкрива по несъмнен начин волята й правните последици от сделката да бъдат само афиширани, без да настъпят. Т.е., за да се третира едно изявление като обратно писмо не е необходимо то да е съставено писмено от всички страни по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност, какъвто е и настоящият случай. В тази връзка е приел, че документът, представляващ обратно писмо, сам по себе си е пълно доказателство за симулацията, при което не само че не е необходимо за установяването й да се разпитват свидетели, но и е недопустимо със свидетелски показания да се опровергава съдържанието на този документ, с оглед забраната на чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК. И след като ответницата е издала едностранно писмено изявление, в което привидността на договора за продажба на наследство между нея и ищцата е ясно и категорично призната, и този документ е истински, е приел, че той е достатъчно доказателство за уважаване на предявения иск по чл. 26, ал. 2, изр. първо, предл. посл. ЗЗД.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставения от касатора правен въпрос от процесуално естество. Същият се явява обуславящ за изхода на делото, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, в т.ч. и на посоченото от касатора решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Това е така, тъй като поставения правен въпрос от процесуално естество, а именно – допустимо ли е доказването на действителните правоотношения между страните чрез свидетелски показания по см. на чл. 165, ал. 2 ГПК и представлява ли начало на писмено доказателство, когато обратното писмо съдържа волеизявление само на една от страни по прикритата сделка, е налице установена съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение. Съгласно установената съдебна практика на ВКС/решение № 763/04.02.2011г. по гр.д. № 356/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 299/22.10.2014г. по гр.д. № 7298/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 163/15.06.2011г. по гр.д. № 1536/2009 г. на ВКС, ІV, постановени по реда на чл. 290 ГПК/ обратното писмо/пълният обратен документ/ по чл.165, ал. 2 ГПК е нарочно съставен за разкриване привидността на сделката разпоредителен документ; той съдържа писмени изявления на страните, недвусмислено разкриващи симулативността на явната сделка и действителната им воля. Без значение е кога е съставен – преди, след или заедно с явния договор. За да разкрие прикрит договор, който – ако е действителен, урежда отношенията на страните / чл.17, ал.1 ЗЗД/, обратното писмо следва да съдържа всички елементи от съдържанието му и е диспозитивен документ. Ако страните са се съгласили, че няма да си дължат нищо, симулацията е абсолютна, а ако са се съгласили, че ще си дължат друго, симулацията е относителна. Обратното писмо доказва симулацията в отношенията между страните и по тази причина доказването на симулацията със свидетели не е необходимо. Симулацията обаче може да бъде доказана пред съда със свидетелски показания и при наличието на т.нар. „начало на писмено доказателство“ – документ, който не е „обратно писмо“, тъй като не доказва симулацията. Този документ може да е случаен и е без значение към кого е адресиран/напр. писмо до трето лице/, но трябва да изхожда от страната или да удостоверява нейно изявление пред държавен орган, което прави симулацията вероятна. В този смисъл документът „начало на писмено доказателство“ не доказва симулацията, а вероятното й съществуване, той се явява основание да бъдат допуснати свидетелски показания, чрез които симулацията може да бъде доказана. В настоящият случай обаче в съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че представения документ има характер на „обратно писмо“, а не на „начало на писмено доказателство“, тъй като съдържанието му в случая разкрива наличието на абсолютна симулация на процесната сделка за продажба на наследство. Направеното писмено изявление на ответницата е недвусмислено и сочи, че действителната воля на страните по тази сделка е била правните последици от нея да не настъпят, т.е. волеизявленията на страните по договора за продажба на наследство от 27.01.2017 г. са привидни – нито продавачът, нито купувачът са имали за цел преминаването на собствеността, а са желали единствено да създадат привидност, че такова преминаване е налице. В този смисъл е без значение, че процесното обратно писмо е подписано само от едната страна по сделката – купувачката С. В., тъй като съществената разлика между двата документа – „начало на писмено доказателство“ и „обратно писмо“ произтича от тяхното съдържание, а не от това, кой е издател на документа. Начало на писмено доказателство е този документ, в който привидността не е призната, но са обективирани изявления, които са индиция за симулативност на сделката като за разлика от него, обратно писмо е всеки съставен документ от страната по сделката, на която привидността се противопоставя, който разкрива по несъмнен начин волята й правните последици от тази сделка да бъдат само афиширани, без да настъпят. Т.е., за да се третира едно изявление като обратно писмо не е необходимо то да е съставено писмено от всички страни по оспорената сделка, а е достатъчно да изхожда от страната, която оспорва доводите за привидност, в конкретния случай от страна на купувачката С. В./ответница по спора/, която изрично е заявила в процесния документ, подписан от нея, че не е имала намерението да придобие наследството на Г. В. посредством договор за продажба на наследство от 27.01.2017 г., сключен между нея и С. Г. М. и не е заплащала посочената в договора сума от 100 лв., т.е. налице е ясно и недвусмислено признание на симулацията от страната, която оспорва доводите за привидност. В този смисъл изводите на въззивния съд в тази насока не са в противоречие с приетото в посоченото от касаторката решение № 544/2010 г. от 06.01.2011 г. по гр.д. № 1053/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол по поставения правен въпрос от процесуално естество.
При този изход на делото, на ответницата по жалбата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за настоящото производство в размер на 600 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 259 от 20.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 296/2018 г. на Плевенския окръжен съд, ГО, по касационна жалба с вх. вх. № 10435 от 14.09.2018 г. от С. Ж. В. от [населено място].
ОСЪЖДА С. Ж. В. от [населено място] да заплати на С. Г. М. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 600 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: