О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№413
Гр. С., 20.11.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Второ отделение в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ВЕСЕЛКА МАРЕВА
като разгледа докладваното от съдия В. гр. д. № 4318 по описа на
ВКС за 2015., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. З. С.-Б. против Решение № 1548 от 04.03.2015 г. по гр. д. № 13572/2012 г. на Софийския градски съд, ІІ-Г въззивен състав, с което е потвърдено първоинстанционното Решение от 02.05.2012 г. по гр.д.№ 32643/2010 г. на СРС, 77 състав, с което е уважен предявеният от Л. З. С.-А. срещу касатора иск за делба на апартамент № 51, с площ от 116,35 кв.м. в [населено място],[жк], [жилищен адрес] заедно с принадлежащото към него избено помещение № 51 и 0,813% ид.ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и дворно място с площ от 600 кв.м., парцел 2 от квартал 9 по плана на м.”М. Равнище”, в землището на [населено място]. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на решението на въззивния съд поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушаване на материалния закон и необоснованост. Моли се за неговото отменяване и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което искът за делба да бъде отхвърлен със законните последици.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК са формулирани три процесуалноправни въпроси, по отношение на които се твърди наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно:
1. Как се разпределя доказателствената тежест и следва ли сънаследник да доказва, при условията на пълно и главно доказване, фактическия състав на чл.79 ЗС, при направено негово възражение за
придобивна давност на идеална част, по делото за делба, ако за нея разполага с нотариален акт по обстоятелствена проверка;
2. Длъжна ли е страна, на която в доклада по чл.146 ГПК не е указано да доказва твърденията си, в частност правото си на собственост по давност, за което разполага с нотариален акт, при липса на нов доклад пред въззивния съд, да доказва това свое право при условията на пълно и главно доказване;
3. Оспорването на нотариален акт по обстоятелствена проверка за придобиване на идеална част по давност в дело за делба, може ли да стане без предявяване на инцидентен иск по реда на чл. 537 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Л. З. С.-А. е депозирала в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговор, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това. Претендира присъждане на направените в касационното производство разноски.
Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:
Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд е обусловено от посочване от срана на касатора на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/2009 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.
Първият от формулираните от касатора процесуалноправни въпроси изобщо не е поставен в основата на формираните от въззивния съд правни изводи. В случая въззивният съд е съобразил задължителните указания на ТР № 1/06.08.2012 г. по т.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, като е приел, че ответницата В. С.-Б. е следвало при условията на пълно и главно доказване да установи, че е придобила по давност идеалните части на ищцата от делбените имоти, като е манифестирала пред нея намерението си за своене. Същевременно въззивната жалба не обективира оплакване на посочената страна за допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила във връзка с разпределението на доказателствената тежест, с оглед на което и въззивният съд не е дължал произнасяне по този въпрос, доколкото според чл. 269, ал.1 ГПК въззивната инстанция не следи служебно за допуснати при първоинстанционното разглеждане на делото нарушения на съдопроизводствените правила /т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Решение № 12 от 19.02.2015 г. по гр.д.№ 2429/14 г. на ІV г.о./.
По аналогични съображения следва да се приеме, че и вторият поставен от касатора процесуалноправен въпрос не обуславя приложението на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания на т.2 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд поначало не дължи поправяне на допуснатите от първата инстанция пропуски при докладване на делото, като по изключение дължи даване на указания на страните относно подлежащите на доказване правнорелевантни факти, когато въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснатите процесуални нарушения във връзка с доклада, както и когато е необходимо да се обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма в хипотезата, при която дадената от първата инстанция правна квалификация на исканията и възраженията на страните е неправилна и като резултат страните не са получили надлежни указания. В конкретния случай не е налице никоя от посочените предпоставки, при които въззивният съд дължи подобна активност. Действително, дадените от районния съд указания относно доказателствената тежест не кореспондират с възприетото от въззивния съд. В първото по делото заседание от 19.05.2011 г. първоинстанционният съд е указал, че доколкото издаденият в полза на ответницата констативен нотариален акт за собственост по давност на принадлежащата на ищцата 1/6 ид.ч. от процесния апартамент в [населено място] обръща доказателствената тежест в процеса, то ищцата следва да докаже своите права, респ. спиране или прекъсване на давността. В решението си въззивният съд е приел точно обратното по въпроса за доказателствената тежест, като съобразно постановките на ТР № 1/06.08.2012 г. на ОСГК на ВКС е изложил съображения, според които сънаследникът, който твърди да е придобил по давност идеалната част на друг сънаследник, следва да докаже, че е отблъснал владението му, като е довел до неговото знание намерението си да свои правата му в общността. Независимо от това, поставеният от касатора процесуалноправен въпрос във връзка с правомощията на въззивния съд при докладване на делото не обуславя исканото допускане на касационно обжалване, доколкото ответницата-касатор в настоящото производство не е била поставена в положение на неизвестност относно подлежащите на доказване правнорелевантни факти, които я ползват. В отговор на исковата молба и във въззивната си жалба същата изрично е посочил, че в периода след смъртта на общия наследодател /1994 г./ до предявяване на иска за делба /2010 г./ е владяла целия процесен апартамент, довела е до знанието на ищцата намерението си да придобие нейната 1/6 ид.ч. и не е допускала същата до имота. Доколкото по този начин заинтересуваната страна изрично се е позовала на изгоден за нея правнорелевантен факт, чието наличие би обусловило основателност на релевираното с отговора на исковата молба възражение за придобиване по давност на идеалната част на ищцата, въззивният съд не дължи даване на указания за необходимостта от доказване на този факт, доколкото докладът на съда по чл.146 ГПК не е самоцел, а е насочен да осигури
правилното приложение на материалния закон, като посочи подлежащите на доказване правнорелевантни факти /Решение № 54 от 25.03.2014 г. по гр.д.№ 3066/13 г. на ІV г.о./. По изложените съображения следва да се приеме, че формулираният от касатора правен въпрос не е от обуславящо значение както за произнасянето на въззивния съд, така и изобщо за изхода на делото, поради което не предпоставя допускане на касационното обжалване.
Колкото до третия поставен правен въпрос, достатъчно е да се посочи, че разпоредбата на чл.537, ал.2 ГПК не урежда някакъв специален иск за оспорване на охранителен акт, а само предвижда неговата отмяна като законна последица от уважаване на иска за защита на правото, оспорено с неговото издаване /ТР № 3 от 29.11.2012 г. по т.д.№ 3/2012 г. на ОСГК на ВКС/. Всяко лице, което претендира за себе си правото на собственост, удостоверено с констативния нотариален акт, разполага с правен интерес по исков ред да установи правата си, като по този начин обори легитимиращият ефект на нотариалния акт по отношение на лицето, в чиято полза същият е издаден. При уважаване на иска съдът е длъжен на основание чл.537, ал. 2 ГПК да отмени нотариалния акт поради отричане правата на посочения в нето титуляр, за което не е необходимо искане от страна на ищеца, и в този смисъл въпросът за необходимостта от нарочно оспорване на акта било в делбеното производство, било в исковия процес е без всякакво значение за делото.
Предвид гореизложените съображения, предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд не са налице.
С оглед изхода на производството и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касация направените в настоящото производство разноски, а именно сумата 500 лв. за адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1548 от 04.03.2015 г. по гр.д.№ 13572/2012 г. на Софийския градски съд, ІІ-Г въззивен състав, по касационната жалба на В. З. С.-Б..
ОСЪЖДА В. З. С.-Б. на основание чл.78, ал. 3 ГПК да заплати на Л. З. С. -А. сумата 500 лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: