7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
С., 27.05. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 4882 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Производството е образувано по касационна жалба с вх. № 143241 от 02.11.2018 г. на Държавен фонд „Земеделие“ [населено място], представляван от изпълнителния директор Ж. Т. Ж., чрез пълномощника си адв. М. М. от АК-С., против въззивно решение № 6028 от 25.09.2018 г., постановено по в.гр.д. № 7512/2018 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-а въззивен състав, с което като е потвърдено решение № 380250 от 05.04.2018 г., постановено по гр.д. № 18482/2016 г. на Софийски районен съд, ГО, 120 с-в, е уважен предявеният иск за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ от М. Н. Н. от [населено място] срещу Държавен фонд „Земеделие“ [населено място].
В касационната жалба се сочи, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, поради което се иска неговата отмяна и постановяване на решение от касационната инстанция, с което се отхвърли предявеният иск за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, като неоснователен.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира три правни въпроса, за които твърди, че са от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че решаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно – при произнасяне на ВКС с окончателен акт, неподлежащ на обжалване, считат ли се страните за уведомени за акта към датата на постановяването му, съответно към датата на публикуването му на официалния сайт на ВКС; може ли да се приеме, че срокът по чл. 345, ал. 1 КТ, съобразно правилото на чл. 8 КТ за добросъвестно упражняване на трудовите права и задължения, тече от момента на узнаването, в настоящия случай, в момента на постановяване на окончателното определение на ВКС и публикуването му на официалния сайт на ВКС; може ли въззивният съд да се произнесе по въпрос, който не е бил спорен между страните, а именно да приеме, че срокът по чл. 345, ал. 1 КТ не е започнал да тече, поради липсата на нарочно уведомление от СРС, без да вземе предвид изявлението на служителя, че въпреки липсата на такова уведомление знае, че първоинстанционното решение е влязло в сила. Позовава се, но не представя съдебна практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи по поставените правни въпроси. Твърди също така, че по правните въпроси, обусловили изхода на делото, а именно: когато изборният орган взема решение за предсрочно освобождаване на служител, назначен на изборно правоотношение, следва ли да се изчаква изтичане на двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ и протоколът от събранието на изборния орган трябва ли да съдържа мотивите, въз основа на които се освобождава предсрочно служителя, както и по третия горепосочен въпрос, постановеното въззивно решение е очевидно неправилно – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК.
Ответникът по жалбата М. Н. Н. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Вяра М.-Т. от АК – С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна, като изразява и становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отменил като незаконосъобразно уволнението на М. Н. Н. от [населено място], извършено на 28.12.2015 г. с решение на Управителния съвет на Държавен фонд „Земеделие“, [населено място], на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, тъй като към датата на уволнението в полза на работодателя не е съществувало потестативното право да прекрати трудовото правоотношение с ищеца. Приел е, че в конкретния случай не е съобразено обстоятелството, че към датата на която колективният орган е формирал решението си за прекратяване на трудовото правоотношение с М. Н., последният фактически не е заемал длъжността „изпълнителен директор“, поради което и освобождаването му от същата не е било възможно. Между страните по делото не е спорно, че с решение от 21.11.2014 г. на Софийски районен съд, влязло в сила на 24.09.2015 г., ищецът е възстановен на длъжността „изпълнителен директор“ на ДФ“Земеделие“ след отмяна на уволнението му като незаконосъобразно. Съгласно чл. 345, ал. 1 от КТ, при възстановяване на работника или служителя на предишната му работа от работодателя или от съда, той може да я заеме, ако в двуседмичен срок от получаване на съобщението за възстановяване се яви на работа, освен когато този срок не бъде спазен по уважителни причини. С оглед на това, моментът на получаване на съобщението от служителя е от съществено значение за определяне началния момент, от който започва да тече двуседмичният срок визиран в посочената разпоредба. Приел е, че в практиката на върховната съдебна инстанция е разяснено, че срокът по чл. 345, ал. 1 от КТ тече от получаване на изпратеното от първоинстанционния съд съобщение след влизане в сила на решението за възстановяване на работа, ако не е изпратено такова съобщение – от момента, в който работникът се е явил в предприятието да започне работа, а ако е узнал по друг начин /независимо от впоследствие полученото съобщение/, срокът тече от узнаването. Възстановяването на незаконно уволнения работник става автоматично – с явяването му при работодателя – в предприятието или на мястото на работа и изразяване на готовност да започне работата, на която е възстановен, като работодателят е длъжен да възстанови работника или служителя на предишната му работа. С изтичането на срока по чл. 345, ал. 1 от КТ и неявяването на служителя за заемане на работата, трудовото правоотношение се прекратява без предизвестие, от която и да е от страните по договора, като възстановеното трудово правоотношение остава само за минало време – до датата на изтичане на срока. В хипотеза на неявяване на служителя в двуседмичния срок, в полза на работодателя възниква потестативното право да прекрати трудовото правоотношение със служителя (включително възникналото въз основа на избор) без предизвестие на основание чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ. Съдът е приел, че в конкретния случай между страните по делото е безспорно, че М. Н. не се е явил да заеме длъжността, на която е бил възстановен, но не може да се приеме, че това неявяване съставлява основание за възникване в полза на работодателя на визираното в чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ право. Приел е също така, че от събраните по делото доказателства не се установява, след влизане в сила на първоинстанционното решение да е изпратено съобщение на М. Н., с което да е информиран за възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност, нито се установява същият да е узнал по друг начин за влязлото в сила решение, съответно за възстановяването му на длъжността „изпълнителен директор“ на ДФ „Земеделие“, поради което не може да се приеме, че е започнал да тече срокът по чл. 345, ал. 1 от КТ, респ. че за М. Н. е възникнало задължението за явяване при работодателя в двуседмичен срок, което да не е изпълнил поради недобросъвестно бездействие. В заключение, съдът е приел, че в случая не може да се приеме, че безспорният между страните факт на неявяване на служителя за заемане на длъжността представлява неизпълнение на задължението му по чл. 345, ал. 1 от КТ. Ето защо и това негово поведение, изразяващо се в бездействие не може да бъде основание за прекратяване на трудовото правоотношение от работодателя, тъй като в полза на последния не е възникнало потестативното право по чл. 325, ал. 1, т. 2 от КТ, поради което е уважил предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на незаконното уволнение, извършено с протокол № 91 от 28.12.2015 г. на заседание на УС на ДФ“Земеделие“.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. Същите, както са формулирани, не се явяват обуславящи за изхода на делото, тъй като се релевират за първи път пред касационната инстанция и не са били предмет на разглеждане от въззивната инстанция като такава по съществото на спора, поради което в случая не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Независимо от това обаче следва да се отбележи, че относно началния момент, от който тече срока по чл. 345, ал. 1 КТ за явяване на работника или служителя на работа, съдебната практика безпротиворечиво приема, че съдът е този, който следва да изпрати съобщение до работника или служителя по чл. 345 КТ и след получаването му, от тази дата започва да тече срокът по чл. 345, ал. 1 КТ, като при липса на съобщение по чл. 345, ал.1 КТ не тече срок за явяване на работа, респективно счита се, че последният започва да тече от момента на изявяване воля от страна на работника или служителя да се върне отново на работа при положителен резултат от провеждане на иска по чл. 344, ал.1, т. 2 КТ/решение № 218 от 15.10.2015 г., на ВКС, III г.о. по гр. д. № 946/2015 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Съдебната практика приема и изключения от този принцип, които са свързани със задължението на страните добросъвестно да упражняват трудовите си права и задължения, а именно, че когато от доказателствата по делото е установено по несъмнен начин, че работникът е узнал за решението, то независимо дали е получил в последващ момент нарочното уведомление на съда за възстановяването му на работа, срокът по чл. 345, ал. 1 КТ, съобразно правилото на чл. 8 КТ за добросъвестно упражняване на трудовите права и задължения, тече от момента на узнаването. В този смисъл е налице съдебна практика, обективирана в решение № 179 от 2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 7263/2013 г., решение № 440/10.06.2010 г. на ВКС, IV г. о. по гр. д. № 537/2009 г., решение № 361/21.12.2012 г., по гр. д. № 105/2012 г., III г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съобразно тази съдебна практика, в частност, не може да се приеме, че работникът е узнал за решението на съда по смисъла на чл. 345, ал. 1 КТ от датата на публикуване на електронната страница на ВКС на определение на ВКС по реда на чл. 288 ГПК, с което не се допуска касационно обжалване на въззивното решение, което влиза в сила от този момент, и че от този момент за него е започнал да тече срока по чл. 345, ал. 1 КТ, тъй като законът предвижда изрично, че съобщаването следва да се извърши чрез адресирано конкретно до страната съобщение, каквото не се явява публикацията на съдебните актове в електронната страница на ВКС. В случая, тази установена безпротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 345, ал. 1 КТ е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Не е налице и релевираното от касатора основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК/очевидна неправилност/ за допускане на касационното обжалване по правните въпроси, а именно – може ли въззивният съд да се произнесе по въпрос, който не е бил спорен между страните, а именно да приеме, че срокът по чл. 345, ал. 1 КТ не е започнал да тече, поради липсата на нарочно уведомление от СРС, без да вземе предвид изявлението на служителя, че въпреки липсата на такова уведомление знае, че първоинстанционното решение е влязло в сила, както и когато изборният орган взема решение за предсрочно освобождаване на служител, назначен на изборно правоотношение, следва ли да се изчаква изтичане на двуседмичния срок по чл. 345, ал. 1 КТ и протоколът от събранието на изборния орган трябва ли да съдържа мотивите, въз основа на които се освобождава предсрочно служителя, които не се явяват от значение за изхода на делото, а първият от тях е поставен и некоректно, тъй като изявлението на служителя Н., че знае за влязлото в сила решение, с което е възстановен на заеманата длъжност, е направено едва в жалбата му срещу уволнението, извършено с протокол № 91 от 28.12.2015 г. на заседание на УС на ДФ“Земеделие и не касае спора. Независимо от това обаче, следва да се отбележи, че в решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1, т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Както се посочи по-горе, във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1, т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
При този изход на делото пред касационната инстанция, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата направените разноски за настоящото производство в размер на 1 200 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6028 от 25.09.2018 г., постановено по в.гр.д. № 7512/2018 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІV-а въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 143241 от 02.11.2018 г. на Държавен фонд „Земеделие“ [населено място].
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“ [населено място] да заплати на М. Н. Н. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 1 200 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :