3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
София, 27.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди и тринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева ч.гр.д. № 3656 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. чл. 274, ал. 2, изр. първо ГПК.
Образувано е по частната жалба на С. А. В. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. С. Х., против определение № 3154 от 19 март 2013 г., постановено по в.гр.д. № 3231 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2012 г., с което е върната частна жалба с вх. № 8710 от 15 март 2013 г., подадена от В. против протоколно определение по същото въззивно гражданско дело от 13 февруари 2012 г. за прекратяване на производството по делото и за връщането му на районния съд за произнасяне по визираните в чл. 322, ал. 2 ГПК въпроси. В жалбата се сочи, че неправилно въззивният съд още в протоколното си определение посочил, че определението не подлежи на обжалване, защото така се прегражда пътя на делото, развитието на производството пред въззивния съд, като материалите по делото се изпращат на друг съд; практиката на съдилищата, включително тази на ВКС (сочат се три определения на ВКС), е различна; частната жалба следва да бъде разгледана по същество, а действията на въззивния съд не са съобразени с процесуалния закон.
Ответницата И. И. К. от [населено място], не представя отговор на частната жалба.
С обжалваното определение въззивният съд приема, че частна жалба с вх. № 8710 от 5 март 2013 г. е подадена срещу акт на съда, който не е от категорията на актове по чл. 274, ал. 1 ГПК, тъй като не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито пък е от актовете, за които законът изрично предвижда обжалване.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
Относимите обстоятелства са следните:
С протоколно определение от 13 февруари 2013 г. по гр.д. № 3231 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2012 г. съдът прекратил производството и върнал делото на районния съд за произнасяне по предвидените в чл. 322, ал. 2 ГПК въпроси, по съображения, че висящо пред въззивният съд е производството по брачен иск, с което е прекратен бракът между двама български граждани, живеещи в К., които имат родени от брака деца, при което задължително с брачния иск се предявяват и разглеждат и исковете за упражняване на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище, а непроизнасянето по тези въпроси би довело до недопустим съдебен акт; фактът, че производството по тези искове е било прекратено с влязло в сила определение на съда, не отменя задължението на съда по чл. 322, ал. 2 ГПК; недопустимо е въззивният съд за пръв път да се произнесе по мерките относно децата и семейното жилище.
Срещу това определение на съда на 15 март 2013 г. е предявена частна жалба, която е върната с обжалваното определение.
Частната жалба е неоснователна.
В случая не е налице хипотезата, която се твърди от частния жалбоподател. Делото не е прекратено пред сезирания съд, за да бъде препратено по подведомственост на административен орган или по подсъдност на друг съд. Ето защо не може да се твърди, че, независимо от запазената висящност на производството, пътят за защита е преграден пред сезирания съд. При това положение не може да се приеме, че протоколното определение на въззивния съд прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито пък законът изрично сочи неговата обжалваемост. Правилността/неправилността на възприетото от въззивния съд тълкуване на допустимостта на иск за развод без произнасяне на съда по въпросите по чл. 322, ал. 2 ГПК ще бъде предмет на инстанционния контрол на съдебното решение.
На последно място, неоправдано се сочи от частния жалбоподател, че практиката на ВКС сочела обжалваемост на подобен вид определения. С цитираните от него съдебни актове такава практика не се установява. Така в определение № 222 по ч.т.д. № 125/2009 г., ІІ т.о. е приета неправилност на разпореждането на въззивния съд за връщане на частна жалба срещу прекратително определение на въззивния съд и ВКС се е произнесъл по същество, като е приел, че не съществува правна възможност наследниците на починал в хода на производството ищец по иск по чл. 74 ТЗ да бъдат конституирани на мястото на починалия. В определение № 69 по ч.гр.д. № 35/2009 г., І г.о., ВКС отменя разпореждане на въззивния съд за връщане на касационна жалба поради неправилно тълкуване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК. В определение № 31 по ч.гр.д. № 2387/2008 г. – неправилно посочено от жалбоподателя като такова по описа на І г.о., а е всъщност по описа на V г.о., ВКС приема за правилно разпореждане за връщане на касационна жалба поради липса на изложение към нея по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 3154 от 19 март 2013 г., постановено по в.гр.д. № 3231 по описа на окръжния съд в гр. Варна за 2012 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: