О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
София, 27.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 4502/2017 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 1117 от 30.06.2017 г. по в.гр.д. № 1835/2016 г. на Варненския окръжен съд е потвърдено решение № 1384 от 08.04.2016 г. по гр.д. № 16484/2014 г. на Варненския районен съд, с което е прието за установено по отношения на [фирма], че Л. К. Р. е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място], к.к. „Ч.”, с идентификатор 10135.2572.12, с площ по скица 597 кв.м, а по документ за собственост – 600 кв.м, на основание договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 88, т.ХХVІ, нот. дело № 9479/ 1994 г. на нотариус при Варненския районен псъд.
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ответника [фирма] чрез процесуалните представители на дружеството адв. Й. Й. и адв. К. Д.. В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на решението поради необоснованост и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразили се в отказ на въззивния съд да допусне събиране на относими към спора доказателства, в резултат на което делото е останало неизяснено от фактическа страна, както и в обсъждане на свидетелските показания в разрез с изискванията на чл. 172 ГПК.
Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК като постановено в противорчие с практиката на ВКС по следните въпроси: за задължението на въззивната инстанция да събере служебно доказателства, когато с въззивната жалба са наведени оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение поради това, че делото е останало неизяснено от фактическа страна /т.1/; за задължението на въззивния съд да обсъди и да даде обоснован отговор на своевременно заявени от ответника доводи и възражения, в това число и относно достоверността на свидетелските показания /т.2/; относно това как въззивният съд следва да преценява показанията на свидетелите, които са пълномощници, посочени за свидетели от техния доверител, с оглед тяхната възможна заинтересованост от изхода на делото /т.3/; на кои противоречиви свидетелски показания съдът следва да основе крайните си изводи относно факта на владението – на тези свидетели, които са възможно заинтересовани и имат епизодични наблюдения върху имота, или на тези, които не са заинтересовани и имат трайни наблюдения върху същия имот /т.4/; за задължението на съда да подложи на преценка свидетелските показания за установяване на придобивна давност във връзка със събраните по делото писмени доказателства/ т.5/. Поставен е и въпросът /т.6/ дали купувачът на недвижим имот следва да извършва някакви действия за прекъсване на предхождащото владение, ако това владение е било прекъснато преди това поради настъпили форсмажорни обстоятелства и не е възстановено по несъмнен начин след отстраняване на тези обстоятелства. По този въпрос касаторът поддържа наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК поради липсата на законова разпоредба, която да регламентира отношенията по повод прекъсване на владението поради форсмажорни обстоятелства.
В отговор на касационната жалба ответницата по касация Л. К. Р. изразява становище, че поставените от касатора въпроси, по които се иска допускане на касационно обжалване, не осъществяват хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
От фактическа страна по делото е установено, че с договор за покупко – продажба, сключен на 21.06.1994 г. във формата на нотариален акт, Л. К. Р. е закупила от Д. Д. П. и М. М. П. вилно място с площ 600 кв.м, находящо се в [населено място], м. „П.”, заедно с построената в него вилна постройка с площ 26.80 кв.м. Праводателите й се легитимирали като собственици на продадения имот с констативен нотариален акт № 135/93 г. на нотариус при Варненския районен съд, с който Д. Д. П. е признат за собственик на имота на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Установено е, че Д. П. фигурира в Списък на лицата, утвърден с решение по Протокол № 19 от 22.09.1987 г. на ИК на ОбНС- В., на които се предоставят за ползване земи по ПМС № 26, като на същия е бил предоставен за ползване имот в м. ”М.” с площ от 0.8 дка. Пред 1990 г. на ползвателя е дадено разрешение за изграждане на сезонна постройка с площ 35 кв.м. След влизане в сила на ЗСПЗЗ с оценителен протокол от 20.09.1993 г. предоставената за ползване земя е била оценена, и стойността й заплатена от ползвателя.
Назначената по делото съдебно – техническа експертиза е установила, че придобитият от Д. П. недвижим имот съставлява имот пл.№ 3318 по кадастрален план от 1990 г., записан на негово име.
Касаторът черпи права от договор за продажба на недвижим имот, сключен на 11.11.2009 г., продавачите по който са наследници на К. А. К.. С решение № 340 от 29.01.1996 г. ПК- В. е възстановила на същите правото на собственост в съществуващи /възстановими/ реални граници върху нива от 4.720 дка в м.” М.”, съставляваща имот № 394 и 395 по кадастрален план, изработен през 1956 г., а по кадастрален план на к.к. ”Ч.”, одобрен през 1990 г., представляваща части от имоти пл.№№ 3234, 3235, 3326, 3327 и част от 2.000 дка от имот без планоснимачен номер. Постановен е отказ за възстановяване на 25.280 дка., който е обжалван, и с решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ е частично отменен, като наследниците на К. К. е възстановено правото на собственост върху имот с обща площ 11 700 дка, в който попадат и 575 кв.м от имот пл.№ 3318.
Въз основа на така установените факти по делото въззивният съд е приел, че решението по чл. 14, ал.3 ЗСПЗЗ не е породило реституционно действие по отношение на процесния недвижим имот, тъй като наличието на реализирани права по § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ съставлява пречка за възстановяването му на бившия собственик. Оттук е направил извод, че наследниците на К. К. не са били собственици на продадения на [фирма] имот, поради което дружеството не е придобило правото на собственост върху него на деривативно правно основание. По силата на сключения през 1994 г. договор за продажба ищцата Л. Р. е придобила собствеността, тъй като и праводателите й са били собственици.
За да намери за неоснователно възражението на ответника за придобиване на правото на собственост на основание изтекла в негова полза придобивна давност, въззивният съд е приел, че ищцата е установила фактическа власт върху имота от момента на закупуването му, а събраните по делото доказателства не установяват други лица да са извършили действия по установяване на владение, с които да са прекъснали нейната фактическа власт. След обсъждане на показанията на разпитаните по делото свидетели въззивният съд е дал вяра на тези, посочени от ищцата, като е намерил, че те са конкретни, логически последователни, съответстват помежду си и се основават на непосредствени впечатления на свидетелите относно упражняваното от ищцата владение, за разлика от показанията на сведетелите на касатора, които е преценил като общи и неконкретизирани по отношение на извършваните от тях действия по стопанисването и ползването на имота.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.
Първият от поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос относно задължението на въззивната инстанция да събере служебно доказателства, когато с въззивната жалба са наведени оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение поради това, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, не обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не се установява да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Видно от съдържанието на въззивната жалба, касаторът е навел довод за необоснованост на извода на въззивния съд за недоказаност на факта на упражняваното от него владение, като е поддържал, че първоинстанционният съд напълно е игнорирал показанията на посочените от него свидетели, а е кредитирал изцяло показанията на другата група свидетели, поискани от ищцата. С оглед на това е направил искане за допускане на още един свидетел за установяване на факта на упражнявано владение върху имота. Това доказателствено искане е оставено без уважение от въззивния съд по съображения, че с оглед разпоредбата на чл. 266 ГПК то се явява преклудирано, доколкото не се касае за обстоятелство, което е нововъзникнало, или което е останало недоказано поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, в които случаи не намира приложение забрана на чл. 266, ал.1 ГПК. Изразеното от въззивния съд становище е в съответствие с практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК, според която при разглеждане на делото във въззивната инстанция страните могат да посочат и представят само такива доказателства, които не са били поискани, допуснати или събрани поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения- неизвършване, непълнота или неточност на доклада по чл. 146 ГПК и на дадените указания относно подлежащите на доказване факти, неразпределяне или неправилно разпределяне на доказателствената тежест между страните, или отказ на първата инстанция да допусне поискано от страната доказателство поради грешна преценка за относимостта му към спора. С въззивната жалба касаторът не е релевирал оплакване за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада или с допускането и събирането на доказателства , в резултат на които делото да е останало неизяснено от фактическа страна. Обстоятелството, че посочените от него и събрани от първоинстанционния съд доказателства са преценени като недоказващи твърдението му в процеса, не се обхваща от хипотезите на чл. 266, ал.2 и ал.3 ГПК.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси от № 2 до № 5. Макар и формулирани по различен начин, те са ориентирани към правилността на направената от въззивната инстанция преценка на обективността и достоверността на показанията на разпитаните свидетели, каквато в тази фаза на касационното производство не се извършва. Видно от съдържанието на обжалвания съдебен акт, въззивният съд е обсъдил свидетелските показания поотделно, съпоставил ги е помежду им, както и със събраните писмени доказателства, и е изложил мотиви защо кредитира показанията на едни свидетели, а не дава вяра на други. По този начин съдът не се е отклонил от задължителната съдебна практика да обсъди събраните по делото гласни доказателства във връзка с всички обстоятелства по делото. Несъгласието на касатора с изводите на съда във връзка с кредитиране на свидетелските показания не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване.
Не е обуславящ изхода на спора и последният от поставените въпроси дали купувачът на недвижим имот следва да извършва някакви действия за прекъсване на предхождащото владение, ако това владение е било прекъснато преди това поради настъпили форсмажорни обстоятелства. Тезата на касатора е, че от 1997 г. до 2004 г. ищцата не е упражнявала фактическа власт върху спорния имот, тъй като поради активизиране на свлачище в района, не е било обективно възможно да се осъществяват каквито и да било владелчески действия, следователно – към 2009 г., когато той е закупил имота, не е било необходимо да извършва действия, с които да прекъсне нейното владение. Така формулиран, въпросът не държи сметка, че по силата на сключения договор за продажба от 1994 г. ищцата Л. Р. се легитимира като собственик на имота, а не като негов владелец. Известно е, че правото на собственост, веднъж придобито, не се изгубва поради неупражняването му, а само ако бъде придобито от друг, и след като по делото не е установено друго лице – владелец, да е установило фактическа власт, безпредметно е да се обсъжда дали е трябвало да извършва действия, с които да отблъсне владението на собственика. Тезата е и вътрешно противоречива, тъй като ако поради някакво природно бедствие е съществувала обективна невъзможност за достъп до имота и за осъществяване на фактическа власт върху него от собственика, логично е да се приеме, че такава обективна невъзможност би била налице и за всяко друго лице.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед този изход на спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на основание чл. 78, ал.3 ГПК на Л. К. Р. разноски за адвокатско възнаграждение за защита пред ВКС в размер на 1 000 лв., които са поискани своевременно с отговора на касационната жалба и са доказани с приложения към него Договор за правна защита и съдействие №[ЕИК] от 20.09.2017 г.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1117 от 30.06.2017 г. по в.гр.д. № 1835/2016 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], да заплати на Л. К. Р. направените от нея разноски пред касационната инстанция в размер на 1 000/ хиляда/ лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: