О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 413
София, 04.07.2017година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на осемнадесети април две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 401/2017 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Е. С. П. от [населено място] против решение №260 от 11.11.2016 г. по т.д. №364/2016 г. на Варненски апелативен съд.
Ответникът по касация, чрез пълномощника си – адв. Р. В. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си- адв. Б. Д. е поддържал наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, чийто текст е възпроизвел и е интерпретирал т.1 на ТР ОСГТК №1/09г. Поставил е въпросът – „ От кой момент е започнала да тече погасителна давност –за правото да бъде предявен иск с правно основание чл.190, ал.2 ЗЗД при твърдения за наличие на права на трети лица върху имота – от момента на сключване на сделката, от узнаване на вписването в КК на трети лица или от друг момент.” Страната е развила разбирането си по въпроса, в контекста на подробно изложени оплаквания за неправилност на решението. Посочила е още, че ВКС в решение №408/09г. приема, че течението на започнала, било погасителна, било придобивна давност се прекъсва с предявяване на иск, като е поддържано оплакване, че такъв иск не бил предявяван срещу касатора или неговите праводатели. Поставен е въпросът – „ Налице ли е съществено процесуално нарушение когато съдът не съдейства на страните за изясняване фактите по спора и не събира поискани доказателства в тази връзка”. По този въпрос страната е посочила, че в исковата молба основание за разваляне на договора, според ищеца, съставлявало невъзможността да построи бл.” Д”. Направени са оплаквания, че ищеца не е сочил никакви доказателства в тази насока В заключение, след като са развити тези оплаквания е посочено, че съдът „допуснал съществено процесуално нарушение” в противоречие с решение № 48/11 на ВКС, ІІ т.о. относно пропускът на съдилищата да съдействат за изясняването на „ тези въпроси”. Поставени са въпросите – „ Може ли да се приеме, че е налице съдебна евикция, ако купувачът на имот по своя воля заведе положителен установителен иск срещу трети лица с предполагаеми права върху част от закупения имот, без третите лица да са предявили претенции към купувача и не владеят имот.” „Има ли право купувачът на имот, който се е дезинтересирал от него, да иска разваляне на сделката, в резултат, на която е придобил, ако заведе по своя инициатива положителен установителен иск срещу третото лице без да привлече в процеса праводателя си и искът бъде отхвърлен поради недобро водене на процеса .” Изброени са съдебни актове на ВКС и съдилищата, за които касаторът счита, че е налице противоречиво разрешаване на въпросите.В хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е поставен въпросът: „При липса на евикция – предстояща или осъществена, достатъчно ли е единствено позоваването от страна на ищеца на твърдение за претенции на трети лица за предявяване на иск по чл.190 ЗЗД”. Развити са оплакванията на касатора за неправилност на решението. Сочено е и решение №48/13г.на ВКС, ІV го., от което е възпроизведена част, свързана с дефиниране на вредата за евинцирания купувач. С оглед обсъжданото основание е поставен още и въпросът –„ Изтекла ли е в полза на купувач на реституиран имот през 1994г. имот придобивна давност / кратка или дълга/, ако същият се позовава на присъединяване на владението на предходните собственици и ако в периода на реституция до последната продажба имотът е владян непрекъснато, явно и необезпокоявано, както от купувача, така и от всички предходни собственици и не са били налице претенции от трети лица.”Изложени са оплаквания за неправилност на решението. Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Въпросът по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да е пряко свързан с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили обжалвания правен резултат – изрично т.1 ТР ОСГТК №1/09г. В случая,първият поставен въпрос е релевантен, с оглед валидно направеното възражение за погасяване на иска по давност, както и във връзка с формираните от възивната инстанция мотиви за това, че иска по чл.190, ал.2 ЗЗД се погасява с общата петгодишна давност, която в случая е започнала да тече от момента на влизане на решението на В., за признаване правата на третите лица в сила, както и за отричане правото на продавача върху част от имота, предмет на сделката. Страната , обаче, не установява поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. За да е налице това основание, касаторът следва да установи отклонение на състава от задължителна за съдилищата практика – била тя казуална или тълкувателна при разрешаване на поставения въпрос. Единственото решение, което страната е посочила не като обосноваващо противоречие по въпроса, а като потвърждаващо оплакванията й за неправилност на акта, е ирелевантно изобщо за разглеждания въпрос. Освен, че то не обективира задължителна практика, тъй като е постановено по реда на чл.218а ГПК / отм./,същото третира въпроси относно погасяването по давност на иск с правно основание чл.79 ЗЗД вр. чл.284, ал.2 ЗЗД, в която връзка е коментирана и давността, с оглед настъпилата изискуемост на задължението и с оглед това е направен и частично цитирания, изваден от общия контекст извод, който касаторът е счел за относим към случая. Но този извод, нито отговаря на поставения въпрос / дори и да се приеме че решението е относимо към основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК./, нито е въвеждано в производството – никой не е поставял въпроси относно спиране на давността, нито такива са обсъждани от съдилищата.
Вторият поставен въпрос не е релевантен. Същият е общ и сам по себе си не обосновава извод за наличие на общо основание по чл.280, ал.1 ГПК. Такъв извод не може да се направи и с оглед поясненията на касатора. Същият е поддържал релевантността на този въпрос, с оглед оплакването, че в исковата молба ищецът посочил като основание за разваляне на договора невъзможността да построи бл.” Д”. Искът, обаче, с правно основание чл.190, вр. чл.87 ЗЗД е счетен от първостепенния съд за неоснователен, поради което е бил и отхвърлен. В тази част решението не е обжалвано от ищеца. Въззивна жалба в останалата част е подадена от ответника- настоящ касатор, като с оглед интереса му същият е очертал като предмет на въззивно обжалване единствено решението по иска по чл.190, ал.2 ЗЗД. Следователно поставеният въпрос не е свързан с предмета на разглеждане от въззивния съд.
Дори и от поставените под №3 два въпроса да бъде изведен релевантен, свързан с установяването на самостоятелни вещни права на третите лица, то цитираната казуална практика не води до извод за противоречиви мотиви на състава с приетото в тези актове, тъй като те третират различна правна проблематика, при различно въведена фактическа обстановка. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК предполага наличие на обективен идентитет в сравняваните актове, при който изводите на съда относно наличие на евикция по отношение на част от имота, мотивирани с влязло в сила решение по иск иницииран от купувача срещу третите лица, заявили по административен ред права върху част от недвижимата вещ е в противоречие с извод, направен при същите факти с цитираната практика. Общо изведеното от касатора, без да бъдат съобразени различните искове и различната правна проблематика по тези дела и без да бъде обосновавано конкретно противоречие не установява основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Двата следващи въпроса, поставени с оглед основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК също не са релевантни поради това, че съдържат твърдения на страната, за които липсва установеност по спора, респективно съдържат нейните оплаквания все във връзка с твърдението за това, че в случая не е налице евикция. Не е обоснован по тях, също така и допълнителен критерий. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, посочено от касатора, изисква обосноваване от негова страна, че конкретно формулиран правен въпрос, какъвто в случая не е поставен е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е въвела доводи обосноваващи наличие на това основание, тъй като оплакването за неправилност на постановения правен резултат не обоснова нито една от посочените предпоставки на основанието, а също така е относимо към основанията по чл.281 ГПК, а не към тези по чл.280, ал.1 ГПК.
При така депозираното изложение не се обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване. Ответникът по касация при този изход на спора има право на разноски съобразно правилото на чл.78, ал.3 ГПК. Същият обаче не е установил да е направил такива и въпреки, че е твърдял, че представя списък по чл.80 ГПК в изброените приложеният към отговора на жалбата такъв не фигурира, нито е приложен към делото, поради което разноски не се присъждат.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №260 от 11.11.2016 г. по т.д. №364/2016 г. на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: