О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 414
гр. София, 01.10.2019 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 705 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 34281 от 22.11.2018 г., подадена от И. Т. Г., чрез адвокат И. Д. от АК – В. против въззивно решение № 1686 от 16.10.2018 г. по в.гр.д. № 1278/2018 г. на ОС – Варна.
С въззивното решение е отменено Решение № 826 от 01.03.2018г. по гр.д. № 13387/14г. на РС – Варна, ХХ-ти с-в, в частта, с която е осъдена В. М. Ш. да заплати на И. Т. Г. разликата над 3 204,47 лв. до 6 416,17 лв., представляваща обезщетение за едноличното ползване на съсобствения недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда, апартамент /складово помещение/, с идентификатор ***** по КККР на [населено място], одобрени със Заповед РД-18-92 от 14.10.2008 г. на ИД на АГКК, находящ се в [населено място], [улица], ет.4, за периода от 11.05.2015 г. до 15.10.2017 г., и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от И. Т. Г. срещу В. М. Ш. иск за заплащане на разликата над 3 204,47 лв. до 6 416,17 лв. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която В. М. Ш. е осъдена на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да заплати на И. Т. Г. сумата 3 204,47 лв.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно в отхвърлителната част и предявеният иск да бъде уважен изцяло.
Ответницата по касация В. М. Ш. е подала отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
Обжалваното решение е постановено по претенция по сметки, заявена във втората фаза на делбено призводство. В правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК окръжният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи, бракът между които е прекратен с развод при условията на чл. 50 СК. Същите са съсобственици на делбеното жилище при равни права. Със споразумението по чл. 51 СК ползването на имота е предоставен на бившата съпруга, която е освободена от задължение да заплаща наем. Така постигнатото съгласие е квалифицирано от въззивния съд като източник на правоотношение по заем за послужване. С исковата молба за делба, предявена на 24.10.2014 г., преписа от която е връчен на ответницата на 11.05.2015 г., настоящият касатор отправил покана по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС. Съобразявайки трайно установената практика на ВКС, че обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи за съсобствен имот, включително и в отношенията между бивши съпрузи за имот придобит в СИО, прекратена поради развод, като съпругът, на когото е предоставено ползването на семейното жилище, дължи обезщетение за ползването на другия съпруг (така: Решение № 199 от 15.01.2018 г. на ВКС по гр.д. № 154/2017 г., І г.о.), въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че претенцията е принципно основателна. Отчетено е постигнатото споразумение по чл. 51 СК за предоставяне родителските права върху роденото от брака дете Т. И. Г. на майката, при която е определено и неговото местоживеене. За разлика от районния, окръжният съд е съобразил, че след развода всеки от родителите продължава да дължи на детето си да му осигури жилище, което задължение не отпада за бащата след сключването на последващ брак от страна на майката. Прието е, че в случая детето ползва половината от целия имот за задоволяване на нуждата от жилище, с оглед което за тази 1/2 ид.ч. наем не се дължи нито на бащата, нито на майката. От собствената на касатора 1/2 ид.ч. ответницата по касация ползва половината, т.е. 1/4 от целия имот. На тази база и при съобразяване заключението на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е намалил наполовина размера на сумата, присъдена от районния съд като обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси:
(1) „Какви са правомощията на въззивния съд при обсъждането на събраните доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка при формиране на решаващата си воля? Какви са служебните задължения на въззивния съд да осъществи своите правомощия по разрешаване на материалноправния спор по същество, спазвайки определени изисквания, ред и условия за постановяване на решението?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и с позоваване на Решение № 149 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1884/2009 г., IV г.о.; Решение № 92 от 3.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1147/2012 г., IV г.о.; Решение № 382 от 21.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2056/2015 г., IV г.о.; Решение № 73 от 21.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4704/2014 г., IV г.о. и Решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1609/2014г., IV г.о.;
(2) „От значение ли е вида и целта на обитаване на съсобствен имот от страна на непълнолетно на страните дете, при определяне размера на обезщетението дължимо на съсобственик по реда на чл. 31 ал. 2 от ЗС, за едноличното ползване на имота от съсобственика, на когото е предоставен той по реда на чл. 51 от СК? Какви са обемът и съдържанието на понятието осигуряване на условия на живот, необходими за развитието на непълнолетното дете?“ – с довод, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и с позоваване на Решение № 783 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 94/2010 г., III г.о.; ППВС № 12 от 28.11.1971 г. и ТР № 46 от 1.04.1965 г. по гр.д. № 22/1965 г., ОСГК на ВС.
Касаторът счита, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Двата подвъпроса към въпрос № 1 не са обусловили правните изводи на въззивния съд. Те представляват оплаквания по съществото на делото, които не се разглеждат в подборната фаза по чл. 288 ГПК, но въпреки това съставът отбелязва, че са неоснователни. Отсъства и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Решение № 149 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1884/2009 г., IV г.о. и Решение № 92 от 3.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 1147/2012 г., IV г.о. са неотносими към настоящия случай с оглед на зададения въпрос, тъй като касаят преклузията за доказателствени искания във въззивното производство. Обжалваното решение е постановено в съответствие с останалата цитирана от касатора към въпроса практика на ВКС (Решение № 382 от 21.01.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2056/2015 г., IV г.о.; Решение № 73 от 21.08.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4704/2014 г., IV г.о. и Решение № 283 от 14.11.2014 г. на ВКС по гр.д. № 1609/2014 г., IV г.о.) за задълженията на въззивния съд да постановява правилни с оглед на тяхната мотивираност решения, като изпълнява процесуалните си задължения по чл. 235 и 236 ГПК да обсъжда всички установени по делото правнорелевантни факти въз основа на събраните доказателства, както и доводите и възраженията на страните, и съответно да правят собствени фактически и правни изводи като втора инстанция по съществото на спора. В случая са били налице основания за приложението на чл. 266, ал. 2, т. 1 ГПК, като въззивният съд обосновано е мотивирал становището си по допустимостта във въззивното производство да се съберат гласните доказателства, за събирането на които в производството пред първата инстанция са били налице обективни пречки. Подвъпросите към въпрос № 2 не обуславят изхода на спора, тъй като съдът е приел, че детето ползва имота за базисна жилищна нужда, а не инцидентно, каквато е тезата на касатора. Правилността (в частност – обосноваността) на така приетото от съда не може да бъде преразглеждана в производството по чл. 288 ГПК. Подвъпросите се припокриват по смисъл, сведени до обобщения въпрос относно значението на постоянното обитаване на семейното жилище от непълнолетното дете на бившите съпрузи с оглед на задължението на родителите да издържат детето за определянето на размера на обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС, дължимо от единия съсобственик на лишения от ползване съсобственик. Те представляват именно оплаквания за необоснованост на обжалваното решение. Отсъства и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съдът се е произнесъл в съответствие с цитираната от касатора практика на ВКС/ВС, намерила израз и в правилото на чл. 57, ал. 2, изр. 2 СК от 2009 г. Родителят – собственик на семейното жилище, в което непълнолетните деца са живели до прекратяването на брака, дължи да им предостави неговото ползване до навършването на пълнолетие, без те да заплащат наем, тъй като децата ползват жилището на свое собствено основание, произтичащо от задължението на родителя да обезпечи жилищната им нужда наред с другия родител (Решение № 783 от 29.12.2010 г. на ВКС по гр.д. № 94/2010 г., III г.о.; ППВС № 12 от 28.11.1971 г. и ТР № 46 от 1.04.1965 г. по гр.д. № 22/1965 г., ОСГК на ВС). Съдът се е съобразил с принципа, че не се дължи наем от лице, комуто се дължи издръжка, при чието приложение следва, че дължимият между бившите съпрузи наем по чл. 57, ал. 2 СК се намалява с частта на непълнолетното дете (Решение № 627 от 08.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 176/2009 г., ІV г.о.). Същият принцип е възприет и в Решение № 123 от 4.04.2013 г. на ВКС по гр. д. № 526/2012 г., IV г. о., в което е прието и че от дължимия наем се приспада частта, следваща се на детето във връзка с обитаване на всички помещения в жилището, а не само с оглед на стаята, която му служи за спалня, която постановка въззивният съд също е взел предвид. Относно втория въпрос основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като касаторът не сочи противоречива или погрешна съдебна практика или практика, нуждаеща се от осъвременяване поради изменения в законодателството или обществените условия, както и необходимост от създаване или осъвременяване на съдебна практика поради непълни, неясни или противоречиви разпоредби, които две предпоставки кумулативно образуват общото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съгласно т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Цитираната от касатора и относима към настоящия случай практика на ВКС/ВС, чиито разрешения се споделят и от настоящия състав, представлява уеднаквена практика по конкретните правни проблеми, чието наличие изключва допускане на обжалването в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК. Съгласно посочената разпоредба, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Като касационно основание очевидната неправилност визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, като чрез термина „очевидна” се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок; състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материалноправна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, неправилността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ответницата по касация има право на разноски за адвокатско възнаграждение за настоящото производство в размер на 500 лв., чието заплащане е доказала с договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1686 от 16.10.2018 г. по в.гр.д. № 1278/2018 г. на ОС – Варна.
ОСЪЖДА И. Т. Г. ДА ЗАПЛАТИ на В. М. Ш. сумата 500 (петстотин) лева – разноски за защитата й пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: