О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 414
гр. София, 22.06.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на шестнадесети май, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№716 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №411 от 21.12.2016 г. по в.т.д.№723/2016 г. на АС Пловдив. С обжалваното решение е обезсилено решение №112 от 11.08.2016 г. по т.д.№40/2016 г. на ОС Пазарджик в частта, с която съдът се е произнесъл по иск по чл.422 от ГПК за установяване на дължимостта на направени в заповедното производство разноски и след отмяна на решението в останалите му части е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] и В. И. П. иск по чл.422 от ГПК за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност сумата от 69 000 лв., част от общо задължение от 189 000 лв., съгласно споразумение от 30.10.2014 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№416/2015 г. на РС Велинград.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване е налице, поради произнасянето на въззивния съд по следните въпроси, за които се твърди наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: 1. Нищожна ли е поради накърняването на добрите нрави неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. 2. Дали при наличие на хипотезата на чл.293, ал.3 от ТЗ, неизправната страна по облигационен договор може да черпи права от неправомерното си поведение и може ли да се освободи от задължението за престация, след като е приела без възражение, че дължи неустойка по договор или дължи изпълнение и е обвързана с договорените клаузи. 3. Следва ли съдът при преценката си дали договорена неустойка е нищожна поради нарушение на добрите нрави, да посочи в съдебния акт каква е функцията на конкретната неустойка и след извършената преценка да приеме, че уговорката не нищожна само предвид уговорения размер на неустойката. 4. Следва ли съдът при преценката си дали договорена неустойка е нищожна поради нарушение на добрите нрави да изследва критериите, относими към преценката за прекомерност на неустойката. 5. Следва ли да се изследва възражението за нищожност на неустойката, въпреки наличието на извънсъдебно признание за дължимост на неустойката, обективирано в споразумение с нотариална заверка на подписите. 6. Следва ли да се приеме при наличие на хипотезата на чл.293 от ТЗ – в случаите, в които при прекратяване на наемни отношения поради виновно неизпълнение от страна на наемателя, същият по силата на наемния договор, сключен между търговци, дължи неустойка на наемодателя в размер на остатъчната наемна цена и е признал с отделен документ с нотариална заверка на подписите възникването, основателността, размера и дължимостта на неустойката, че тази неустойка представлява неоснователно обогатяване.
Ответниците по касация – [фирма] и В. И. П. заявяват становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата като претендират присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че между ищеца, като наемодател и ответника, като наемател са сключени два договора за наем, съответно на 04.04.2013 г. и на 30.10.2014 г. по отношение на един и същ обект, като до сключването на втория договор се е стигнало поради развалянето на първия от ищеца. Посочил е, че спорен момент по делото е валидността на клаузата за неустойка по т.10 от договора за наем от 04.04.2013 г., според която, в случай, че наемателят не заплати три последователни месечни вноски на падежа или не е заплатил три месечни вноски, независимо дали са последователни, посочените обстоятелства представляват прекратително условие, в който случай наемателят дължи неустойка в размер на всички останали плащания по договора в пълен размер, считано от датата на прекратяването до изтичането на срока му. Анализирайки функциите и размера на уговорената неустойка, въззивният съд е достигнал до извод, че визираната клауза на т.10 е нищожна, а тъй като предмет на установителният иск в случая е вземането за неустойка по подписаното от страните по делото споразумение №2 от 30.10.2014 г. /в което е посочено, че с него се уреждат отношенията между страните по договора от 04.04.2013 г., като наемателят се е съгласил, че дължи неустойка в размер на 189 000 лв. по разваления договор/, то и сумата по споразумението е недължима. Съдът е изложил и съображения, че дори и да не става въпрос за задължение, произтичащо от нищожна клауза, то с оглед останалите уговорки в споразумение №2 и връзката му с договора за наем от 30.10.2014 г., то задължението за неустойка по споразумение №2 не е поето безусловно, а е в зависимост от настъпването на определени условия, свързани с изпълнението на договора за наем от 30.10.2014 г., но тъй като твърдения за неизпълнение на този договор не са въведени, то и сумата по споразумението не се дължи от ответниците.
С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне. Както бе посочено основен решаващ извод за неоснователност на иска е и възприетата от съда връзка между споразумение №2 и договор за наем от 30.10.2014 г., респективно становището, че задължението за неустойка по споразумение №2 не е поето безусловно, а е в зависимост от настъпването на определени условия, свързани с изпълнението на договора за наем от 30.10.2014 г., твърдения за неизпълнението, на който не са въведени. Ето защо отговорите на въпросите, формулирани от касатора и свързани с нищожността на клаузата за неустойка поради нарушение на добрите нрави, не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото и по тези въпроси, поради липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване не може да бъде допуснато.
Предвид изхода на делото, касаторът дължи на ответниците по касация направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2 600 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №411 от 21.12.2016 г. по в.т.д.№723/2016 г. на АС Пловдив.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма] ЕИК[ЕИК] и В. И. П. [ЕГН] сумата то 2 600 лв., разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.