О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
414
гр. София, 24.07.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 380 по описа на Върховния касационен съд за 2018 год. на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 167 от 21.11.2017 год. постановено по в. гр. д. № 423/2017 год. Варненски апелативен съд като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 997 от 20.06.2017 год., постановено по гр. д. № 1016/2015 год. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от Р. П. Р. и П. Б. Р., [населено място], действащи чрез адвокат М. Й., срещу [община] искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, за приемане за установено правото на ищците на строеж за сграда в [населено място], [улица], представлявала самостоятелен обект – сграда за търговия с идентификатор 10135.2575.810.2 по КККР на [населено място], [община], одобрени със Заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 год. на Изп. директор на АГКК, със застроена площ 59 кв. м, изградена в УПИ № XVII – 423, кв. 10 по плана на кв. В., представляващо ПИ с идентификатор 10135.2575.810 по КККР на [населено място], [община], одобрени със същата Заповед, последно изменение със Заповед № КД-14-03-2821 от 30.10.2012 год. на Началника на СГКК В., с площ от 1329 кв. м, с трайно предназначение на територията: урбанизирана и начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс, при граници на имота: имоти с идентификатори: 10135.2575.1363, 1362, 945, 1792, 1898, 796, 1647 и 815, основани на твърдения за придобиване чрез продажба от 1991 год., евентуално по давност чрез владение в периода от 1996 год. до 19.11.2014 год., евентуално – за приемане за установено на основание чл. 124 ГПК правото на собственост на ищците Р. върху 2763/10000 идеални части от самостоятелен обект с идентификатор 10135.2575.810.6.1 по КККР на [населено място], [община], одобрени със Заповед № РД-18-92 от 14.10.2008 год. на Изпълнителния директор на АГКК, на две нива, с обща застроена площ 411.38 кв. м, в новопостроената сграда в същия поземлен имот, поради трансформиране правото на строеж.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба вх. № 7495 от 29.12.2017 год. в срок от ищците Р. П. Р. и П. Б. Р., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат Н. С., с оплаквания за неговата незаконосъобразност и неправилност. Твърди се, че с издаването на акта за узаконяване, ответникът е признал правото им на собственост върху построената сграда, което право на собственост инкорпорира и правото на строеж, независимо от обстоятелството, че постройката е съборена и действалият към момента на събарянето устройствен план не предвижда съществуването на идентична на търговския павилион сграда. Иска се отмяна на въззивното решение и уважаване на главния, или предявените в условията на евентуалност искове, с присъждане на направените по делото съдебно – деловодни разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите сочат като основание за допускане на касационно обжалване на решението това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по следните материалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е придобиване право на строеж на сграда върху общинска земя по силата на давностно владение?
2. Допустимо ли е издаването на Акт за узаконяване по реда на чл. 231 б, ал. 2 ППЗТСУ /отм./ по отношение на движими вещи или само по отношение на строежи по смисъла на § 5, т. 38 ПЗ на ЗУТ?
3. Погасява ли се учреденото право на строеж от общината върху общинска земя след влизане в сила на нов ПУП – ПРЗ за имота – общинска собственост, в който не се предвижда изграждането на сграда със същото предназначение?
Ответникът по касационната жалба – [община], представлявана от кмета И. П., чрез процесуалния му представител главен юрисконсулт С. Н., в подадения в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор оспорва наличието на основанието за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага твърдения, че по поставените правни въпроси има задължителна практика на ВКС и ВС /тълкувателни решения и постановления/, както и практика на ВКС, съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение.
Върховният касационен съд в настоящия си състав, като прецени данните по делото и доводите на касаторите в приложеното изложение, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от Р. и П. Р. искове с правно основание чл. 124 ГПК, въззивният съд е приел, че процесният павилион е представлявал движима вещ, закупен от ищеца Р. с фактура № 25/1994 год. от [фирма], съответно премахнат от общината на 21.01.2015 год. Към момента на закупуването павилионът е бил поставен върху имот – държавна собственост. Характерът му на движима вещ не се променя нито от факта на нанасянето по плана от 1985 год. като полумасивна постройка, нито от начина на фактически извършеното й премахване от ответника, нито от извършеното с акт № 162 от 06.08.1999 год., издаден от главния архитект на район „Приморски“, на основание чл. 231б ППЗТСУ във вр. с чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ, „узаконяване на търговски павилион (бистро) със застроена площ 113.68 кв. м. в имот л. № 423 в кв. 10 на ищеца“. Прието е, че липсват данни правото на строеж да е било учредено от държавата на праводателя на ищеца и той от своя страна по силата на договор за продажба, сключен в предвидената от закона форма за действителност, да го е прехвърлил на Р.. С покупката на павилиона ищецът не е придобил право на строеж върху земята, а само право на собственост върху постройката. Съдът е изложил съображения, че дори да се приеме (предвид акта на главния архитект № 162 от 06.08.1999 год., издаден на основание чл. 231 б ППЗТСУ за възстановяване на строителни книжа и последващата документация по молбата на ищеца Р. от 2001 год. за образуване на производство по § 17 от ПР към ЗУТ), че за павилиона е имало издадено разрешение по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) на праводателя му за поставяне на временен обект, ищецът отново не е придобил правото на строеж, защото за постройката не е даден траен градостройствен статут и не е сключен договор за отстъпване на право на строеж с общината – собственик на терена към този момент. С ал. 2 на § 17 ПР ЗУТ е предвиден 6 месечен срок от влизане в сила на ЗУТ (т. е. до 30.09.2001 год.), в който могат да се допускат процедури за изменение на ЗРП. След установяване на траен устройствен статут на собствениците на съществуващите строежи се учредява право на строеж при условията и реда по ЗДС и ЗОС. От събраните доказателства съдът е приел, че в този срок е взето решение от общинския съвет за започване на процедура за изменение на действащия градоустройствен план за временния обект на ищеца, но изменение не е последвало. Освен това към този момент имотът е бил публична общинска собственост, отреден с изменението на плана от 1995 год. за кметство и масивната сграда се е ползвала за тази цел, което също е пречка за положително решение по искането на ищеца за даване на траен устройствен статут. Ответникът е придобил собствеността върху терена на 30.11.1999 год. със съставянето на акт № 1450/30.11.1999 год. за публична общинска собственост. С решение № 4635 – 3 по Протокол № 50 от проведено на 24.01.2007 год. заседание общинският съвет – В. е дал съгласие имотът да бъде актуван като частна общинска собственост за изграждането на нова административна сграда. Със заповед № Г – 193/15.05.2007 год. на заместник – кмета на [община], е одобрен ПУП – ПРЗ за УПИ № XVII – 423, кв. 10 по плана на кв. В., [населено място], като се променя отреждането от „за кметство, поща и банка“ в отреждане „за административно – търговски център“. Предвиденият по плана от 2007 год. административно – търговски център в имота на ответника попада върху павилиона на ищеца Р., съборен на 21.01.2015 год., а строителството на новата сграда към момента е извършено. От така установеното, въззивният съд е приел, че след като не е даден траен устройствен статут на павилиона и не е било учредено право на строеж на собственика му по условията и по реда на ЗОС, ищците не са придобили право на строеж върху общинския имот и в процедурата по § 17, ал. 2 от ПР към ЗУТ.
За неоснователен е приет и евентуалният иск за придобиване на правото на строеж по давност в периода от 1996 год. до 19.11.2014 год. не само защото павилионът е движима вещ и ищците не са владели право на строеж за него, доколкото такова не им е учредявано, но и защото имотът, върху който се претендира придобиване на вещно право на строеж, е бил държавна собственост, а след 01.06.1999 год. до 29.05.2007 год. – публична общинска собственост, което изключва възможността за придобиване на вещни права върху него (съгласно чл. 86 ЗС и чл. 7, ал. 1 ЗОС). От месец май 2007 год. до 19.11.2014 год. не е изтекъл десетгодишния давностен срок, а и давността по отношение на имотите и вещните права частна общинска собственост е спряна до края на 2017 год., като още през 2015 год. павилионът е премахнат. Доколкото не са придобили правото на строеж върху общинския имот по договора и по давност, ищците не са придобили и претендираните идеални части от построения в общинското място обект чрез трансформирането правото на строеж, след премахване на павилиона.
Върховният касационен съд, в настоящия си състав, при проверката за наличие на основанията за допускане на касационното обжалване на решението, намира, че поддържаните такива не са налице. Съображенията за този извод са следните:
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване е необходимо в него съдът да се е произнесъл по конкретно формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда, и по отношение на който е налице някоя от допълнителните предпоставки, предвидени в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Съгласно т. 4 на тълкувателното решение правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а е от значение за развитието на правото когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въпросът за възможността да се придобие по давност правото на строеж за сграда в общински терен, е от значение за изхода на делото и е обусловил решаващата воля на съда, който е приел, че тъй като такова право не е било учредено в полза на ищците, същото не може да се придобие от тях и на основание давностно владение. Изложени са съображения, че дори постройката да има статут на временно строителство по чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.), юридическият статут на сградата като временен строеж без траен градоустройствен статут придобит по реда на § 50а от ПРЗ на ЗИД на З. /отм./ или на § 17 ЗУТ, както е в случая, дава възможност само за ползване на строежа до настъпване на предпоставките за неговото премахване. Нормативно предвиденото условие, до настъпването на което е допустимо съществуването на временен строеж – възникването на инвестиционна инициатива за реализиране на предвижданията на подробния устройствен план, изключва възможността правото на строеж да бъде придобито въз основа на давност чрез осъществявано владение на временния строеж /в този смисъл решение № 127 от 25.11.2014 год. по гр. д. № 3190/2014 год. на ВКС, ІІ г. о./. Още повече, че поземленият имот, върху който е изграден павилионът, е станал частна общинска собственост през 2007 год., от който момент е могла да тече придобивна давност, тъй като до 01.06.1996 год. не могат да се придобиват по давност държавни и общински имоти, а след 01.06.1996 год. – имоти публична държавна или общинска собственост, съответно ограничени вещни права върху тях. В случая касаторите не са изложили съображения за значението на поставения въпрос за развитието на правото, което предпоставя посочване на непълни, неясни или противоречиви разпоредби в закона, за да се създаде съдебна практика по прилагането или същата да бъде осъвременена. Наличието на уеднаквена съдебна практика по въпроса за придобиване право на строеж върху държавен, респективно общински терен, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът допустимо ли е издаването на Акт за узаконяване по реда на чл. 231б, ал. 2 ППЗТСУ /отм./ по отношение на движими вещи или само по отношение на строежи по смисъла на § 5, т. 38 ПЗ на ЗУТ не е относим към изхода на делото и не предполага самостоятелно допускане на касационно обжалване, но е свързан с въпроса за необходимостта да се учреди вещно право на строеж за процесния търговски обект с оглед неговия характер. От събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че в случая няма валидно учредено право на строеж в полза на праводателя на ищеца, което впоследствие да му е прехвърлено с договор в съответната форма, от държавата – собственик на терена, към момента на изграждане на процесната постройка. Целта на акта по чл. 231б, ал. 2 ППЗТСУ /отм./ е да се снабди строежът с описание на разпределението и конструкцията, за да може да се прецени предметът на последващи сделки и допустимостта на следващи преустройства, но не може да замести липсващо разрешение за строеж. Съгласно установената съдебна практика, като временни обекти по реда на чл. 120, ал. 4 ППЗТСУ (отм.) могат да се изграждат, респективно поставят, както недвижими, така и движими вещи. Касае се до обекти, за които е дадена възможност временно да съществуват върху чужд терен и да бъдат ползвани по определено предназначение за конкретен срок или до предприемане действия по реализиране на предвиденото в плана териториално устройствено мероприятие /решение № 152 от 7.04.2010 год. по гр. д. № 831/2009 год., ВКС, II г. о./. Видът на конструкцията на постройката и начинът на прикрепването й към терена са неотносими към нейния градоустройствен статут, който се обуславя от условията, при които е бил разрешен строежът. Временните постройки, които представляват „строежи” по смисъла на § 5, т. 38 от ДР на ЗУТ, и за които не е необходимо да се учредява право на строеж, се изграждат на собствен терен и именно това е хипотезата, уредена в чл.120, ал. 4, изр.1 ППЗТСУ /отм./. Второто изречение на същата разпоредба регламентира възможността да се изграждат такива постройки в държавни, в общински и в чужди имоти със съгласие на съответния собственик, изразено в писмено заявление до службата при общината. Доколкото в случая сградата не е построена от собственика на терена и липсва разрешение за строеж, както и писмено съгласие на собственика до общината, от решаващо значение е наличието на противопоставимо на ответника основание ищецът да държи тази постройка в имота, каквото въззивният съд е приел, че не съществува предвид липсата на проведена процедура по §17, ал. 2 ЗУТ за предоставяне траен устройствен статут на обекта и учредяване право на строеж в полза на лицето, което го е изградило, респективно на неговия правоприемник.
Въпросът погасява ли се учреденото право на строеж от общината върху общинска земя след влизане в сила на нов ПУП – ПРЗ за имота – общинска собственост, също не е от обуславящо значение за формиране на решаващата воля на съда, постановил обжалваното въззивно решение, поради което и не може да обуслови допускане до касационно обжалване на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Общината не е учредявала право на строеж за изграждане на процесния павилион, строен върху държавен терен, впоследствие общински, по инициатива именно на ответника – [община] са предприети действия по премахването на постройката през 2005 г. /в качеството на собственик на терена към този момент/. Отстъпването на право на строеж винаги е формална сделка, поради което при липса на представен договор или административен акт в полза на ищеца, съответно на неговия праводател, последните нямат валидно учредено ограничено вещно право, при която хипотеза влиза в сила презумпцията на чл. 92 ЗС /решение № 291 от 02. 08. 2011год. по гр. д. № 959/2010 год., ВКС, ІV г. о., решение № 96 от 17. 07. 2015 год. по гр. д. № 4669/2014 год., ВКС, І г. о. и др/. Липсата на валидно учредено право на строеж изключва възможността за трансформирането му в право да се придобият идеални части от новоизградения в същия поземлен имот административно – търговски център.
Поради тези съображения настоящият състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Въпреки изхода на производството по чл. 288 ГПК, разноски на ответника по касация не следва да се присъждат, тъй като в отговора на касационната жалба няма искане за присъждането им.
Водим от което и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 167 от 21.11.2017 год. постановено по в. гр. д. № 423/2017 год. на Варненски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: