О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 414
София, 25.07. 2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и трети януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора…………..……………………………., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков т. д. № 1894 по описа за 2018 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 2469 от 20.V.2018 г. на варненското „Планекс” ЕООД, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от САК против решение № 32 на Пловдивския апелативен съд, ТК, І-ви с-в, от 25.І.2018 г., постановено по т. д. № 707/2017 г., с което – на основание чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ – е било признато за несъществуващо по отношение на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност на смолянското „Г`56 Дивелъпмънтс” ЕООД (в Н.) вземането на търговеца настоящ касатор в размер на 60 260 лв. (шестдесет хиляди двеста и шестдесет лева), представляващо изплатено от него адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 15.VІІ.2015 г., включено в Списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ, а именно това с № 627/28.VІ.2016 г. на съда по чл. 613 ТЗ и обявено в ТР на 29.VІ.2017 г.
Оплакванията на касатора „Планекс” ЕООД-гр. Варна са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: предвид неговата необоснованост и постановяването му както в нарушение на материалния закон, така и при допуснати от състава на Пловдивския апелативен съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира неговото обезсилване, респ. – касирането му, както и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който предявеният от смолянското „Г`56 Дивелъпмънтс” ЕООД (в Н.) срещу касатора отрицателен установителен иск с правно основание по чл. 694, л. 1, т. 2 ТЗ да бъде отхвърлен, ведно с присъждане на всички направени от ответника разноски по водене на делото.
В изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата варненският търговец неин подател обосновава приложно поле на касационния контрол както с твърденията си за вероятна недопустимост, а също и за „очевидна неправилност” на атакуваното въззивно решение (основания чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и 3-то ГПК), така и с едновременното наличие на предпоставките по т. 1 и по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с този свой акт по съществото на спора Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по следните четири процесуално- и материалноправни въпроса:
1./ „Допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по основания за неправилност на първоинстанционното съдебно решение, които не са заявени от въззивника, т.е. да се произнесе по незаявени в жалбата му доводи?”;
2./ „Допустимо ли е въззивният съд да отмени като неправилно първоинстанционното решение на основания, непосочени от въззивника?”;
3./ „Дали разноските на кредитор за заплащане на адвокатско възнаграждение за предявяване на вземанията му и за процесуално представителство в производството по несъстоятелност на длъжник, които са били направени след откриването му, представляват такива по чл. 616, ал. 2, т. 4 ТЗ?”;
4./ „Представляват ли същите разноски вземания на кредитора, които подлежат на предявяване и включване в списъците по чл. 698 ТЗ?”
Ответното по касация смолянско търговско дружество „Г`56 Дивелъпмънтс” ЕООД (в несъстоятелност) не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивното решение.
Няма ангажирано становище по допустимостта на касационния контрол и по основателността на оплакванията за пороци на атакуваното въззивно решение по смисъла на чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК и от страна на конституирания в процеса по реда на чл. 694, ал. 4 ТЗ синдик на смолянското търговско дружество (в Н.) К. П. И..
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Пловдивския апелативен съд, касационна жалба на „Планекс” ЕООД-гр. Варна ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
За да отмени решението на първостепенния съд и да уважи отхвърления от него отрицателен установителен иск по чл. 694, ал. 1, т. 2 ТЗ, воден срещу варненския търговец настоящ касатор, въззивната инстанция е приела, че от разпоредбите на Гл. 43 на ТЗ, озаглавена „Предявяване на вземанията” и включваща разпоредби от чл. 685 до чл. 695 (вкл.) ТЗ, не може да се изведе извод, че разноски, направени от кредитор, само по повод качеството му на такъв след откриване на производство по несъстоятелност на длъжник, имат характер на вземания, подлежащи на включване в списъците на приетите такива. В частност, такъв извод не следвал от разпоредбата на чл. 616, ал. 2, т. 4 ТЗ, доколкото процесната отрицателна установителна претенция е имала за свой предмет разноски, направени за изплащането на хонорар в полза на адвокатско дружество, но без последните да са били установени и присъдени с влязъл в сила съдебен акт, т.е. съобразно изхода на спора, по повод на който същите са били сторени. Въз основа на горните констатации и при съобразяване на разпоредбата на чл. 688, ал. 2, изр. 2-ро ТЗ в систематичната й връзка с текста чл. 620, ал. 3 ТЗ, съставът на Пловдивския апелативен съд е изградил решаващия си правен извод, че претендираните разноски в размер на сумата от 60 260 лв. ще следва да останат изцяло за сметка на кредитора /настоящ касатор/, който ги е направил, а оттам – да се признае за несъществуващо по отношение на длъжника, на синдика и на кредиторите на несъстоятелността на ищцовото „Г`56 Дивелъпмънтс” ЕООД (в Н.) това вземане на „Планекс” ЕООД-гр. Варна, което е било включено в Списъка на приетите вземания с определението по чл. 692, ал. 4 ТЗ и обявено в ТР на 29.VІ.2017 г.
Не се констатира вероятност атакуваното въззивно решение да е процесуално недопустим съдебен акт, след като Пловдивският апелативен съд се е произнесъл по съществото на точно същия отрицателен установителен иск: с правно основание по чл. 694, ал. 1, т. 2 /във вр. с алинея 6/ ТЗ, предявен на датата 5 юли 2016 г., по повод определение № 627/28.VІ.2016 г. на съда по чл. 613 ТЗ по т.д № 08/2014 г. за включване в Списъка на приетите вземания и на процесното, в размер на сумата от 60 260 лв., който съдебен акт е бил обявен в ТР на датата 29.VІ.2016 г. /двадесет и девети юни през две хиляди и шестнадесета година/. Според касатора в обхвата на проверката при иск с правно основание по чл. 694 ТЗ попадало и определението по чл. 692 ТЗ, но само в частта му, в която съдът по чл. 613 ТЗ преценявал: а./ валидността на правоотношението, от което възниква вземането; б./ страните по това правоотношение; в./ основанието на вземането; г./ неговият размер. Проверката обаче, не включвала преценка на исковия съд „дали вземането подлежи на предявяване и приемане”, понеже този въпрос бил от изключителна компетентност на съда по несъстоятелност. Тези доводи са правно несъстоятелни, след като за определението по чл. 692 ТЗ не е предвиден инстанционен ред за атакуването му пред по-горен съд, именно защото спорът досежно включване или невключване на конкретно вземане в съответния Списък на синдика следва да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е бил включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по това дело. Последователно разграничено е в мотивите към тази точка на тълкувателното решение, че материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На плоскостта на това разграничение в процесния случай по необходимост се налага извод, че първите два правни въпроса, формулирани в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата се отнасят до правилността на атакуваното въззивно решение – аргумент постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 96/5.VІІІ.2016 г. на състав на ІІ-ро т.о. на ВКС по т.д. № 907/2015 г. Погрешното отъждествяване от страна на касатора „Планекс” ЕООД на касационното отменително основание по чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК, от една страна, с основание за допустимост на касационния контрол – от друга, обективно не е годно да обоснове приложно поле на последния.
Що се отнася до останалите два материалноправни въпроса в изложението на този касатор по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата му, те нямат естеството на такива, които да са релевантни както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото. Това следва от задължителната постановка по т. 4 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г. и липсата на каквито и да било доводи в касационната жалба, досежно това кои относими към разрешаване на спора закони или отделни разпоредби в ТЗ /Част ІV/ са непълни, неясни или противоречиви, респ. коя съдебна практика следва да бъде изоставена, като произтичаща от неточно тълкуване. В тази връзка ще следва да се посочи, че от датата 30.Х.2017 г., по силата на ЗИДГПК (обн. ДВ, бр. 86 от 27.Х.2017 г.), е отпаднала редакцията на т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, според която приложно поле на касационния контрол бе възможно да се обоснове и в хипотеза, в която въззивният съд се е произнесъл с обжалваното решение по правен въпрос, „решаван противоречиво от съдилищата”. При положение, че атакуваното въззивно решение е постановено на 25.І.2018 г., приложима е сега действащата редакция на чл. 280, ал. 1 ГПК, като допълнителната предпоставка по т. 3 на същия законов текст не може да се тълкува разширително – в насока, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, би било и произнасянето на съответния въззивен съд по правен въпрос, „решаван противоречиво от съдилищата”. В този смисъл са ирелевантни всички доводи на касатора „Планекс” ЕООД, основани върху посочените в изложението му по чл. 284, ал. 3 ГПК към жалбата решения „на състави на първоинстанционни и въззивни съдилища”, в които на въпросите с поредни №№ 3 и 4 били дадени отговори, противоположни на отговора в обжалваното решение № 32/25.І.2018 г. на Пловдивския апелативен съд, ТК, по т. д. № 707/2017 г.
В заключение, атакуваното негово решение не е и очевидно неправилно, тъй като нито е явно необосновано (да е налице грубо нарушение на правилата на формалната логика), нито е постановено contra legem (до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или пък – extra legem (апелативният съд да е решил делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма).
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 32 на Пловдивския апелативен съд, ТК, І-ви с-в, от 25.І.2018 г., постановено по т. дело № 707/2017 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2