О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 414
гр. София,30.07. 2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 2366/2017 г. по описа на І г.о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община], област София, представлявана от кмета Г. Д., чрез процесуалния представител адвокат В. Б., срещу въззивно решение № 114 от 16.03.2017 г. по гр. д. № 704/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд. Жалбоподателят поддържа неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения за постановяване на решението по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Материалноправният въпрос е: възможно ли е да се придобие по давност имот, който е изключен от регулационния план на съответното населено място и е причислен към фонда на обработваемите земи, поради което същият фактически е бил предмет на кооперативно земеползване. Твърди се, че въззивният съд необосновано е приел, че процесният имот не е имал земеделски характер, оспорва се и активната материалноправна легитимация на ищците като собственици. Сочи се противоречие с решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г., ВКС, I г. о. Процесуалноправният въпрос е: длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани, както и да изложи точни, ясни, логични и убедителни мотиви. Касаторът поддържа, че мотивите на решението са вътрешно противоречиви – съдът не се е обосновал защо приема, че процесният имот не е одържавяван и е запазил статута си на частна собственост, не е обсъдил заключението на съдебно – техническта експертиза и представените от ответницата и третото лице писмени доказателства относно статута на имота /решение № 370/12.10.1962 г. на ИК на Софийски окръжен народен съвет/. Сочи се противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., решение № 554 от 08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г., ВКС, IV г. о. и решение № 157 от 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010 г., ВКС, II т. о.
Ответниците по касационната жалба – А. Д. Б. и Т. Б. Б., [населено място], чрез процесуалния си представител адвокат С. И., в писмено становище, представено в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорват жалбата и считат, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С въззивното решение е потвърдено решение № 63 от 25.07.2016 г. по гр. д. № 665/2015 г. по описа на Сливнишкия районен съд, в частта, с която К. Д. К. е осъдена на основание чл.108 ЗС да предаде на А. Д. Б. и Т. Б. Б. владението върху следния недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], [община]: част от УПИ X. – 042235 в кв. 2 по плана на населеното място, целият с площ 2 108 кв. м., обозначен на приложената комбинирана скица към заключението на съдебно – техническата експертиза, представляваща неразделна част от съдебното решение, с площ на процесната част от 714 кв. м., изчислени от линията AD към средата на имота в посока към линията BC. Въззивното решение е постановено при участието на [община] като трето лице – помагач на страната на ответницата К. Д. К.. В частта, с която е оставено без разглеждане искането на ищците с правно основание чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на сключения на 14.07.2015 г. договор за продажба на общински недвижим имот между [община] и К. Д. К., първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че предмет на иска за ревандикация е недвижим имот с площ 714 кв. м., идентичен с част от имот пл. № 25 в кв. 20 по регулационен план от 1927 г. на [населено място], записан на името на Й. П.. За този имот са били отредени два парцела – парцел VІІ – 25 в кв. 20 с площ 1 430 кв. м., и парцел VІ – 25 с площ 1 495 кв. м. Й. П. е починал през 1956 г. По силата на съдебна спогодба по гр. д. № 118/1962 г. на Софийски селски народен съд, в дял на неговия наследник по закон – В. И. П., е поставен парцел VІІІ – 25 от кв. 20 по плана на [населено място], целият от 1 428 кв. м., при граници: от две страни улици, от север – С. Й. Г. и О. Й. Г., а от запад – Методи Й. П. и Р. Й. Г.. С нотариален акт № 130/04.11.1975 г. В. П. е признат за собственик на основание наследствено правоприемство, делба и давностно владение върху дворно място, цялото с площ 1 428 кв. м, съставляващо парцел VІІІ- 25 в кв. 20 по плана на [населено място], към този момент извън регулация, което дворно място не е включено в блок на Т., съгласно издадено от ТКЗС – Б. удостоверение. В. И. П. е починал през 1983 г. Въз основа на съдебна спогодба по гр. д. № 9041/1985 г. на Софийски районен съд, неговата дъщеря Ц. В. П. е получила в дял „вилно – дворно” място в [населено място], извън регулация, с площ от 1 428 кв. м., с насаждения, ограда и дървена барака, съставляващо стар парцел VIII – 25 в кв. 20 по отменената регулация на населеното място. С договор за дарение, сключен с нотариален акт № 35/10.05.1990 г., П. е прехвърлила в полза на дъщеря си А. Д. Б. и нейния съпруг Т. Б. Б. правото на собственост върху 1/2 част от описания имот /714 кв. м./, предмет на иска по чл. 108 ЗС.
С акт за частна общинска собственост № 959/21.06.2013 г., съставен на основание решение № 1/18.02.2009 г. на комисията по чл.19, ал.1 ЗСПЗЗ, е актуван като общински недвижим имот № 042235 с площ 3,546 дка по картата на възстановената собственост за землището на [населено място], с начин на трайно ползване нива, възстановен в реални граници. Съставен е и последващ акт за частна общинска собственост № 1018/16.04.2015 г. за УПИ X. – кадастрален № 042235 в кв. 2 по плана на населеното място, с площ 2 108 кв. м., идентичен с част от поземлен имот № 042235 по картата на възстановената собственост. С договор за продажба на недвижим имот от 14.07.2015 г. [община] е прехвърлила на К. Д. К. правото на собственост върху УПИ X. – 042235, като с протокол от 24.07.2015 г. имотът е предаден на ответницата – купувач по публичния търг. Съгласно заключението на съдебно – техническата експертиза процесният имот е част от УПИ X. – 042235 в кв. 2 по плана на населеното място /видно и от описанието на границите в протоколите за съдебна спогодба, нотариален акт № 130 от 1975 г. и нотариален акт № 35 от 1990 г./, като площта на застъпване е 1 242 кв. м. Парцел VII – 25 в кв. 20 по плана от 1927 г. и описаният в легитимационните документи парцел VIII – 25 са идентични.
Относно въпроса дали се касае до имот, подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ и съответно на включване във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ, съответно дали правото на собственост е могло да се придобие от общината и впоследствие да бъде прехвърлено на ответницата, въззивният съд е изложил съображения, че не всички земеделски земи подлежат на възстановяване. В случаите, когато имотът не е бил коопериран по силата на членствено правоотношение, не е одържавяван, не е отнеман фактически, запазил е статута си на частна собственост и е владян в реални граници, следва да се приеме, че такъв имот не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В издадения нотариален акт № 130/1975 г. е посочено, че имотът не е бил включен в блок на ТКЗС. Липсват и доказателства праводателите на ищците да са били членове на ТКЗС, за да се приеме, че процесният имот се е считал внесен в кооперативното стопанство по силата на чл. 8 от Примерния устав на ТКЗС. Имотът не е бил внасян в ТКЗС, не е имал земеделски статут, тъй като се е използвал за жилищно строителство, поради което и не е подлежал на реституция по реда на ЗСПЗЗ. Само от факта, че се намира извън регулационния план на населеното място, не може да се направи такъв извод. Имотът е запазил статута си на частна собственост, съответно не е могъл да бъде придобит от общината на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ и сключеният с ответницата договор за покупко – продажба не е породил вещно – правните си последици. За неоснователно е прието твърдението на ответницата за нищожност на договора за дарение, сключен с нотариален акт № 35/1990 г. поради невъзможен предмет.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. К. съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на касатора, както и от изложените от него факти и обстоятелства.
Материалноправният въпрос е неотносим, доколкото въззивният съд не е разглеждал възможността да се придобие по давност недвижим имот, изключен от регулационния план на населеното място и не е приел, че имотът е бил предмет на кооперативно земеползване. Обуславящ правните му изводи е бил въпросът дали като изключен от регулация на основание ПМС № 216/08.11.1961 г. имотът е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. В посоченото от касатора решение № 488 от 19.12.2011 г. по гр. д. № 1403/2010 г., ВКС, I г. о., се приема, че не всички земи, които се намират извън регулационния план на населеното място имат земеделски характер и подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Застроени с жилищни и селскостопански сгради, или ползвани като дворни места имоти, независимо от изключването им от регулационния план на селото, могат да запазят селищния си характер и да не бъдат включени в ТКЗС, съответно причислени към държавния поземлен фонд. Лицата, които владеят тези имоти и са били членове на ТКЗС, запазват собствеността си върху тях в реални граници, в размера и при условията, посочени в ТР № 104/26.06.64 г., ОСГК, ВС, а лицата, които не са били членове на ТКЗС запазват собствеността си изцяло. Тези земи не подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, нито пък могат да бъдат включени във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ. Доколкото не е установено право на кооперативно земеползване и не са одържавени, за тях не съществува и забраната за придобиването им по давност. Дали е налице отнемане на даден имот, а оттам – и основание за включването му в режима на възстановяване по ЗСПЗЗ, е въпрос и на фактическо установяване /решение № 883 от 14.12.2010 г. по гр. д. № 1432/2009 г., ВКС, І г. о., решение № 197 от 10.05.2011 г. по гр. д. № 430/2010 г., ВКС, І г. о./. В съответствие с тези разрешения са изводите на въззивния съд, че изключването на процесното дворно място от регулация не е довело до загубване на правото на собственост, предвид използването на имота за жилищни нужди и при липсата на доказателства същият да е бил част от кооперативното земеползване, одържавен или отнет по друг начин от собствениците.
Не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението и по поставения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос. Изложените доводи представляват касационни оплаквания за необоснованост на изводите на съда по съществото на спора, във връзка с преценката на събраните по делото доказателства, които не могат да послужат като правни въпроси по смисъла на посоченото ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, обосноваващи прилагане на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване в производството по предварителна селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК. Те са основания за касиране на вече допуснато до касационно обжалване въззивно решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Съгласно т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГК, ВКС, мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, съдът следва да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. В съответствие с установената съдебна практика, включително и посочената от касатора такава, въззивния съд е извършил обективна преценка на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, на събраните по делото писмени и гласни доказателства, както и е обсъдил доводите и възраженията на страните, с оглед постановяването на законосъобразен съдебен акт. Изложил е доводи кои факти намира за установени и кои за недоказани. Мотивите на решението не са вътрешно противоречиви, а ясни и основани на доказателствата по делото. Съдът е изложил съображения защо не може да се приеме, че имотът е бил включен в ТКЗС, респективно, че е подлежал и е следвало да бъде заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, съответно е могъл да бъде включен във фонда по чл. 19 ЗСПЗЗ.
С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и направеното в отговора на касационната жалба искане, жалбоподателят следва да заплати разноски на ответниците по касационната жалба А. Д. Б. и Т. Б. Б. в размер на 1 200 лева – възнаграждение за един адвокат, съгласно приложените доказателства.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 114 от 16.03.2017 г. по гр. д. № 704/2016 г. по описа на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА [община], представлявана от кмета Г. Д., да заплати на А. Д. Б. и Т. Б. Б. разноски за производството по чл. 288 ГПК в размер на 1 200 лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: