О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
С., 15.05.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРИЯ ИВАНОВА
Членове: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ВАНЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията В. А. гр.д. № 5286/2016 година.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от А. С. И., чрез адв. И. А., САК, против решение № 393 от 21. 07. 2016 г. по гр. д. № 424/2015 г. на Софийския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 34 от 17. 02. 2015 г. по гр. д. № 731/2014 г. на РС – Ихтиман, с което е уважен предявеният от Г. И. Рудаков и Й. И. Рудаков против М. Е. Рудаков и А. С. И. иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, за установяване нищожността на сключен на 28. 11. 2013 г., с н.а. № 105/2013 г. на нотариус Д.К., между М. Е. Рудаков и А. С. И., договор за дарение на 1/9 ид.ч. от недвижим имот с площ от 441 кв.м., съставляващ УПИ II-1534, в кв. 201 по регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 588/1990 г., като привиден и прикриващ договор за продажба, както и предявеният от Г. И. Рудаков и Й. И. Рудаков против А. С. И. иск по чл. 33, ал. 2 ЗС, за признаване в полза на Г. И. Рудаков и Й. И. Рудаков право на изкупуване на 1/3 идеална част от описания имот, придобита от А. С. И. от М. Е. Рудаков, на основание на основание договор за продажба, сключен на 28. 11. 2013 г., с н.а. № 105/2013 г. /1/9 ид.ч./ и на основание договор за продажба, сключен на 28. 11. 2013 г., с н.а. № 107/2013 г. /останалите 2/9 идеални части/, срещу плащане на продажна цена в размер на 1500 лв. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличие на основания по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касационната жалба Й. И. Рудаков и Г. И. Рудаков изразяват становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът М. Е. Рудаков не оспорва същата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на окръжния съд.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД и по чл. 33, ал. 2 ЗС, съставът на окръжния съд е приел, относно установителния иск по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, че събраните по делото гласни и писмени доказателства, преценени в своята съвкупност, установяват привидност на сключения между М. Е. Рудаков и А. С. И. договор за дарение на 1/9 идеална част от правото на собственост върху процесния имот, като действителната воля на страните е била собствеността върху тази 1/9 идеална част да се прехвърли възмездно, чрез договор за покупко-продажба. Приел е, че с оглед разпоредбата на чл. 17, ал. 1 ЗЗД, следва да се приложат правилата на прикритата сделка и да се приеме, че М. Рудаков е продал на А. И. 1/9 идеална част от правото на собственост. Относно конститутивния иск по чл. 33, ал. 2 ЗС съдът е приел, че същият е основателен, тъй като Г. И. Рудаков, Й. И. Рудаков и М. Е. Рудаков са били съсобственици на процесния имот, при равни дялове /първите двама на основание договор за дарение от 08. 12. 1997 г., сключен с н.а. № 198/1997 г., а последният на основание договор за дарение сключен с н.а. № 432/22. 10. 2013 г./, както и че М. Рудаков, в нарушение на чл. 33, ал. 1 ЗС, е продал на А. И. своята 1/3 идеална част от правото на собственост за сумата 1500 лв., без да я предложи на останалите съсобственици при същите условия, както и че искът е предявен в рамките на законоустановения двумесечен срок от узнаване на продажбата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани три правни въпроса, два от които са относими както към иска по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, така и към иска по чл. 33, ал. 2 ЗС: а/уважаването на иск за установяване нищожност на договор за дарение като привиден и прикриващ продажба, изисква ли доказване по несъмнен начин на симулацията от страна на ищеца; б/. следва ли в мотивите към съдебното решение да се обсъдят всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, относими към спора. Твърди се, че и по двата въпроса въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По първия въпрос като противоречива практика се сочат: решение № 475 от 14. 07. 2010 г. по гр. д. № 621/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 183 от 23. 07. 2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г., III г.о. и решение № 188 от 13. 05. 2014 г. по гр. д. № 5563/2013 г., IV г.о. В първото решение е прието, че при установяване на относителна симулация по чл. 17, ал. 1 ЗЗД, съдът постановява приложение на правилата относно прикритата сделка, както и че когато собственикът на идеални части от имот цели да осуети правото на изкупуване на съсобственик чрез прикриване на продажба с друга сделка, явната сделка е нищожна, като привидна, а прикритата валидно обвързва страните и от нея се поражда право на изкупуване от съсобственика, ако са налице останалите предпоставки на закона, както и че искът за изкупуване следва да се насочи срещу третото лице, което валидно е придобило имота. В другите две решения е прието, че всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава исканията си и, ако не направи това, съдът следва да приеме за неосъществили се твърдяните факти, както и да не приложи изгодните правни последици, които произтичат от тези факти за сочещата ги страна. Приетото от въззивния съд в обжалваното решение не противоречи на приетото в цитираните решения на ВКС в отговорите на въпросите, по които е допуснато касационно обжалване. Въззивният съд е приел, че съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства установява, че договорът за дарение на 1/9 идеална част от имота, сключен между М. Рудаков и А. И., е привиден, тъй като действителната воля на страните е била прехвърляне на посочената идеална част чрез покупко-продажба, а целта на симулацията е била да се осуети правото на изкупуване на останалите съсобственици на имота. Изводът за относителна симулация е направен след обсъждане на всички събрани по делото гласни доказателства /както свидетелските показания на свидетелите на ищците С. Рудаков и И. Рудаков, така и показанията на свидетелите на ответника Ж. К. и Д. И./ и при съпоставката им с писмените такива, чрез излагане на собствени мотиви и препращане, по реда на чл. 272 ГПК, към мотивите на първоинстанционното решение и споделяне на съдържащите се в тях изводи. След като е приел за доказана относителната симулация, съдът е приложил правилата за валидната прикрита сделка – продажбата. Различните изводи за основателност/неоснователност на исковете за установяване на относителна симулация, предмет на всяко от делата, по които са постановени решенията, се дължи на различие във фактическите изводи, произтичащо от различните факти и събрани доказателства по всяко от делата. В този смисъл, не е налице твърдяното от касатора противоречие по първия поставен въпрос.
По втория въпрос като противоречива задължителна съдебна практика се сочи решение № 212 от 1. 02. 2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на ВКС на РБ, според което въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като направи самостоятелна преценка на всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което задължение произтича от характера на въззивното производство като производство разрешаващо спора по същество /ТР № 1/2001 г., т. 19/. В случая, действията на въззивния съд не противоречат на приетото в цитираното решение. Същият, като инстанция по съществото на спора, е изложил собствени фактически и правни изводи по спорния предмет, обсъдил е всички събрани по делото доказателства и въведени доводи и възражения на страните. Обстоятелството, че е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд, на осн. чл. 272 ГПК, излагайки и собствени такива, в изпълнение на задължението си по чл. 236, ал. 2 ГПК, не налага извод в обратния смисъл. С оглед на изложеното, не е налице противоречиво разрешаване със задължителната практика на ВКС и поставения от касатора втори въпрос.
Третият въпрос е относим само към иска по чл. 33, ал. 2 ЗС, тъй като е поставен във връзка с извода на съда за спазен двумесечен срок за предявяването му – има ли право съдът да основава решението си на доказателства, които не са допуснати и приети по предвидения в процесуалния закон ред, с твърдения, че приетото от съда по този въпрос противоречи на решение № 81 от 8. 07. 2014 г. по гр. д. № 5665/2013 г. на ВКС, III г.о. и решение № 265 от 10. 09. 2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, IV г.о. Твърдяното противоречие не е налице. Според цитираните решения, съдът може да преценява само доказателствата, събрани в производството по делото или в производство за обезпечаване на доказателствата. В случая, изводът за спазен двумесечен срок за предявяване на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС е направен въз основа на събраните гласни доказателства, установяващи узнаване сключването на процесните два договора от ищците /не по-рано от 28. 08. 2014 г./ и приложения към исковата молба пощенски плик с печат /л. 10 от делото на И./, от които е видно, че исковата молба е изпратена по пощата на 22. 10. 2014 г. А дали изводите са обосновани или не е въпрос относим към правилността на решението и разглеждането му в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, а 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение на окръжния съд.
Ответниците по касационната жалба не претендират присъждане на разноски за настоящата инстанция и няма данни такива да са направени.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 393 от 21. 07. 2016 г. по гр. д. № 424/2015 г. на Софийския окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: