О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№415
гр. София, 20.11.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
изслуша докладваното от съдията Пламен Стоев гр. д. № 5107/14г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. К. Г. от [населено място] срещу въззивно решение № 1069 от 09.06.14г., постановено по в.гр.д.№ 544/14г. на Пловдивския окръжен съд, VІІ с-в, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.2 и т.3 ГПК.
С посоченото решение въззивният съд е потвърдил решение № 449 от 14.12.13г. по гр.д.№ 517/13г. на Асеновградския районен съд, ІІІ с-в, с което е признато за установено по отношение на Б. К. Г., че К. А. И. е собственик на апартамент В, находящ се в [населено място], , [улица], ет.3, с площ от 29 кв.м. (К. И. е починал на 05.08.2014г. и е заместен в процеса от своя наследник по закон Е. А. Т. – Т.).
По делото е установено, че с нот.акт № 102/2004г. Х. П. /наследодателка на ответника Б. Г./ е продала процесния апартамент за сумата 2000 лв. на лицето С. А., действаща и като неин пълномощник. На 20.06.05г. последната е продала жилището на П. Б., която от своя страна го е продала на ищеца в първоинстанционното производство К. И. /нот. акт № 133/09г./. С влязло в сила решение от 16.12.10г. по в.гр.д.№ 180/10 г. на ПОС е унищожен първият договор за покупко-продажба като сключен при крайна нужда и явно неизгодни условия, като С. А. е осъдена да върне имота на наследниците на починалата в хода на производството Х. П., между които е и настоящият ответник Б. Г. /исковата молба, въз основа на която е образувано делото е вписана на 28.07.05г./. Образуваното от същия изпълнително дело е спряно с определение от 07.03.13г. по гр.д.№ 2324/12г. на А. на основание чл.524 ГПК като на ищеца – трето лице по изпълнението е даден едноседмичен срок да предяви настоящия иск /същото му е връчено на 20.03.13г., а искът е предявен на 26.03.13г./.
За да постанови решението си въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск е допустим, тъй като не е било необходимо същият да бъде насочен срещу всичките наследници на Х. П., които не биха имали качеството на задължителни другари по него, тъй като пасивно легитимиран ответник по установителен иск за собственост е само лицето, което оспорва правата на ищеца върху вещта и дори неколцина да му противопоставят свои права, включително като съсобственици, правоотношението помежду им не е неделимо и не е необходимо решението да бъде еднакво спрямо всички тях. Прието е също, че по силата на чл.33, ал.3 ЗЗД унищожаването на договора за покупко-продажба не засяга правата на ищеца, тъй като неговата праводателка, която не е била страна по делото, е придобила правото на собственост върху него преди вписването на исковата молба и при липсата на данни към датата на закупуването на имота ищецът да е знаел за съществуващия спор. Възраженията на ответника за нищожност на сключения между Х. П. и С. А. договор поради липса на съгласие, основание и предписаната от закона форма са приети за неоснователни по съображения, че по делото не е установено упражняване на насилие при подписване на пълномощното, нито липсата на воля за упълномощаването във връзка с прехвърлянето на собствеността, тъй като твърдението на ответника, че цена не е нито договаряна, нито изплащана, защото наследодателката му е мислела, че сключва договор за гледане и издръжка не сочи на липса на основание на договора, а на порок на волята като формирана вследствие заблуждение или като привидна, както и че в случая липсват данни счупването на тазобедрената й става и приемането на болкоуспокояващи лекарства да е довело до временна глухота и необходимост при извършване на нотариалното действие да се спази реда на чл.479, ал.1 ГПК /отм./.
Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпросите: 1.трябва ли решението по установителен иск за собственост, предявен от третото лице, намерено в имота предмет на въвода по реда на чл.523, ал.2 ГПК и чл.524 ГПК да бъде еднакво спрямо всички наследници на Х. П., на които с влязло в сила решение са признати материални права на собственост и права на въвод във владение на имота, след като само единият от тях е взискател по изпълнителното дело за целия имот независимо, че той е само съсобственик на имота, предмет на въвода; 2. достатъчно ли е да се впише исковата молба за да се оповести този процес, за да се осъществи защитното или конститутивно действие; 3. относно нищожността на сделките – чл.26, ал.2 ЗЗД, включително за нищожността на привидната сделка и нищожността на прикритата сделка; 4. обвързан ли е съдът от квалификацията дадена от страната и длъжен ли е да се произнесе по възражението като изхожда от обстоятелствата изложени в него, които обосновават конкретния порок на сделката; 5. цената включва ли се в същественото съдържание на договора за покупко-продажба; 6.следва ли съдът да обсъди всички доказателства от значение за изхода на спора и кои са подлежащите на установяване факти от страната, позоваваща се на необходимо другарство и неконституиране на всички необходими другари, позоваващи се на нищожност на договора за покупко-продажба поради липса на съгласие, основание и форма и 7. за правилното конституиране на страните по делото по установителен иск за собственост – чл.216, ал.2, вр. с чл.522, ал.1, чл.523, ал.2 и 524 ГПК.
Ответникът по жалбата счита, че касационно обжалване на посоченото въззивно решение не следва да се допуска.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Първият от поставените правни въпроси е решен в съответствие с практиката на ВКС, според която при предявяване на установителен иск за собственост срещу няколко ответника, същите са обикновени, а не необходими другари и постановеното решение би могло да бъде различно спрямо отделните другари. Позоваването във връзка с този въпрос на противоречие с Р № 135 по гр.д.№ 318/11г. на ВКС, ІІІ г.о., Р № 437 по гр.д.№ 1209/10г. на ВКС, І г.о. и ТР № 1 по т.д.№ 4/12г. на ОСГТК на ВКС, т.6 е неоснователно, тъй като тази практика се отнася до други хипотези. В решението си въззивният съд не е изразил становище, че участието на всички задължителни другари не е условие за допустимост на процеса, а в съответствие с практиката на ВКС е приел, че в случая такъв вид другарство не би било налице, дори установителният иск за собственост на имота да бе насочен срещу всичките наследници на наследодателката на касатора.
Казаното се отнася и за представеното във връзка с втория въпрос Р № 631 по гр.д.№ 247/09г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прието, че когато законът предвижда оповестително-защитно действие на вписването на исковата молба, придобитите от трети лица права след вписването не могат да се противопоставят на ищеца, като приобретателят на права от ответник по вписана искова молба в хода на процеса, чийто права са отречени с уважаването на иска, не е трето лице по смисъла на закона, а частен правоприемник, който е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението. Това е така, тъй като в разглеждания случай приобретателят по унищожената сделка се е разпоредил с имота в полза на трето лице преди вписването на исковата молба за унищожаването на сделката, а обстоятелството, че ищецът е придобил права от това лице по време на процеса, по който това трето лице не е било страна, е правно ирелевантно с оглед разпоредбата на чл.33, ал.3 ЗЗД.
Третият поставен въпрос е твърде общо формулиран за да може да обуслови допустимостта на касационното обжалване, а освен това представената във връзка с него съдебна практика относно привидните и прикрити сделки – Р № 1193 по гр.д.№ 4702/07г. на ВКС, V г.о. и Р № 475 по гр.д.№ 621/09г. на ВКС, ІV г.о. няма отношение към предмета на настоящия спор.
Следващият въпрос също е решен в съответствие с Р № 191 по гр.д.№ 1175/11г. на ВКС, ІІ г.о, в което е прието, че съдът не е обвързан от дадената от страната правна квалификация, а е длъжен да се произнесе по възраженията като изхожда от изложените обстоятелства, които обосновават конкретния порок на сделката, тъй като и в разглеждания случай съдът се е позовал именно на изложените от касатора обстоятелства, а не на дадената от него правна квалификация /същият и понастоящем твърди, че сделката е нищожна именно поради липса на съгласие, основание и форма, а дали изложените във връзка с тези основания конкретни обстоятелства действително водят да съответната нищожност, е въпрос по съществото на спора/.
Липсва противоречие на въззивното решение и с представеното относно петия въпрос Р № 173 по гр.д.№ 467/09г. на ВКС, ІІІ г.о. /в същото е прието, че цената се включва в същественото съдържание на предварителен договор за продажба на недвижим имот, поради което липсата на съгласие между страните по този съществен елемент от договора води до неговата недействителност/, тъй като съдът не е взел друго становище по този въпрос.
Във връзка с представените от касатора Р № 1344 по гр.д.№ 1864/01г. и Р № 72 по гр.д.№ 2645/02г. на ВКС, ІV г.о. не е формулиран конкретен правен въпрос, като вместо това са направени фактически твърдения, а според дадените в ТР № 1/09г., ОСГТК, т.1 разяснения посочването на този въпрос е негово задължение, като ВКС не може да го извежда от съдържанието на изложението или от касационната жалба /на второто решение същият се позовава и във връзка с шестия въпрос/. Освен това тази практика е неотносима към предмета на настоящия спор /в първото решение е прието, че сделка, сключена от дееспособни лица, които не са могли да разбират или да ръководят действията си, е унищожаема, а не нищожна поради липса на съгласие, а второто се отнася до доказателствената сила на частен документ, удостоверяващ неизгодни за издателя му факти/. Казаното важи и до представените две решения на СГС, за които и няма данни да са влезли в сила.
Относно шестия поставен въпрос са направени общи касационни оплаквания по чл.281, т.3 ГПК, свързани с преценката на доказателствата, по които ВКС не дължи произнасяне в настоящото производство по селектиране на касационната жалба. Независимо от това, с оглед решаващите си мотиви, въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС, като е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства относно релевантните за правния спор факти, въз основа на които е направил крайните си изводи за неоснователност на направените от касатора възражения, поради което и позоваването на противоречие с Р № 470 по гр.д. № 1318/10г.; Р № 72 по гр.д.№ 2645/02г. на ВКС, ІV г.о. и Р № 217 по гр.д.№ 761/10 г. на ВКС, ІV г.о. е неоснователно.
Последният въпрос е също общо формулиран, а освен това във връзка с него не са изложени релевантни доводи за наличието на посочените в т.4 на ТР № 1/09г. на ОСГТК предпоставки, които в случая не съществуват.
С оглед изложеното посоченото въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата сторените от него разноски в настоящото производство в размер на 800 лв.
По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
Н е д о п у с к а касационно обжалване на въззивно решение № 1069 от 09.06.14г., постановено по в.гр.д.№ 544/14г. на Пловдивския окръжен съд, VІІ с-в.
О с ъ ж д а Б. К. Г. от [населено място] да заплати на Е. А. Т. – Т. от същия град сумата 800 лв./осемстотин лева/ разноски.
О п р е д е л е н и е т о не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: