О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
гр. София, 24.07.2018 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти юни две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 494 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 740 от 12.06.2017 год. по гр. д. № 435/2017 год. Пловдивският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение № 2705 от 11.08.2016 год. по гр. д. № 3080/2013 год. на Пловдивския районен съд.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от ищците Б. А. К., Е. А. П., Й. А. К., В. С. Т. и Л. С. Г., чрез пълномощника им адв. Р. У., с оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и искане за отмяната му изцяло.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК /в редакцията преди изменението с ДВ бр. 86/2017 год./ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Обосновават се с твърдението на касаторите за противоречие с практиката на ВКС в произнасянето на въззивния съд по въпросите за придобивната давност, значението на акта за общинска собственост и процесуалноправни въпроси относно преценка на събраните доказателства за липса на предпоставки за уважаване на предявените инцидентни установителни искове на ответниците [община] и [фирма] по изложените подробни съображения.
Ответникът [фирма], чрез юрисконсулт М. А., оспорва касационната жалба като бланкетна, несъдържаща релевиране на пороци на обжалваното въззивно решение, въпреки подробните съображения в приложеното изложение към нея. Последните не представляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и не могат да обосноват наличие на основания за допускане на касационното обжалване. Приложената съдебна практика е произволна и неотносима към предмета на спора. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Останалите ответници по касационната жалба не са взели становище.
Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и въз основа на данните по делото, приема следното:
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е:
– отхвърлен предявеният от касаторите иск по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределение на ползването на недвижим имот, представляващ УПИ ХІІ-477, кв. 50 по регулационния план на [населено място], [община], с площ 1 008 кв. м., ведно с построените в него сгради – двуетажна масивна сграда, построена в средата на имота, съдържаща самостоятелни обекти на собственост: пенсионерски клуб, с площ 64 кв. м., разположен на първия етаж, ритуална зала с площ 53.7 кв. м., разположена на втория етаж, канцелария на втория етаж с площ 18 кв. м., магазин с площ 81.20 кв. м. на втория етаж и стълбище, полумасивна стопанска пристройка, разположена в близост до източната страна на двуетажната сграда, полумасивна стопанска пристройка – зъболекарски кабинет, разположен в югоизточния ъгъл на имота,
– признато е за установено по отношение на касаторите /и по отношение на част от ответниците, физически лица/, че [община] е собственик на основание давностно владение на 1/2 ид. ч. от пенсионерския клуб, разположен на първия етаж, с обща площ 64 кв. м., състоящ се от зала, предверие, коридор, тоалетна и склад, отбелязан с б. А и включващ помещения с цифри 1, 2, 3, 4 и 5 на приложеното на л. 386 архитектурно заснемане, както и на 1/2 ид. ч. от ритуална зала, разположена на втория етаж, състояща се от зала и тоалетна с предверие, отбелязана с б. Д и включваща помещения с цифри 1 и 2 на приложеното на л. 387 архитектурно заснемане, и двата обекта находящи се в двуетажната масивна сграда в УПИ ХІІ-477 в кв. 50 по плана на [населено място],
– признато е за установено по отношение на тях, /а и по отношение на част от ответниците, физически илца/ че [фирма] е собственик на основание давностно владение на 1/2 ид. ч. от аптека, разположена в източната част на първия етаж на двуетажната масивна сграда в УПИ ХІІ-477 в кв. 50 по плана на [населено място], при граници от запад – книжарница /ползвана за пенсионерски клуб/, отгоре-магазин и ритуална зала.
За да постанови този резултат въззивният съд приел, че 1/2 ид. ч. от спорния недвижим имот, с построените в него сгради, е собственост на ответниците И. Т.-Ц., П. М. и И. Д., въз основа на представения нотариален акт № 30/1978 год. в полза на техните наследодатели. Собствеността им върху тази 1/2 ид. ч. е получила и защита с влязло в сила решение по гр. д. № 4169/94 год. на ПлРС /№ 949/96 год. на ПлОС/ по предявените от тях ревандикационни искове срещу „Аптечно управление–П.” за предаване владението върху половината от аптеката, и срещу Община „Р.” за предаване владението върху половината от останалите части от построената в имота сграда. В това производство е прието, че имотът не е бил отчужден от собствениците му, поради което и построената в него сграда на два етажа е собственост на последните по приращение, съгаласно чл. 92 ЗС.
Останалата 1/2 ид. ч. от имота е претендираната от касаторите, като придобита по наследство от другия съсобственик на дворното място – наследодателката им Я. В., починала през 1988 год., съгласно представения по делото нот. акт № 28/65 год. за 400 кв. м., представляващ парцел ІV- 173, кв. 1 по предходния план на селото, който заедно със съседния имот е урегулиран в УПИ ХІІ – 477 в кв. 50 по сега действащия план на селото. Въззивният съд е проследил подробно наследственото правоприемство, легитимиращо ищците и част от ответниците като наследници на бившия съсобственик, както и извършените разпоредителни актове от част от тях, но решаващото съображениe за извода му, че същите не са съсобственици на претендираната идеална част от имота, поради което и искът им по чл. 32, ал. 2 ЗС е неоснователен, е изводът за основателност на исковете на ответната община и [фирма] за придобиването й по давностно владение, считано от 1997 год. до предявяването на настоящия иск. Този извод е обоснован от преценката на събраните по делото доказателства за съществуващите договорни отношения между общината и аптечното управление в П. за построяването на сградата, в т. ч. и помещение за аптека, актуването и предоставянето й за ползването от този ответник, последващите действия по включване в баланса, деклариране, както и действия по отдаването й под наем заедно с другите съсобственици, провели успешно ревандикационния иск за тяхната 1/2 ид. ч., зачитайки правата им в този обем. Съображенията за наличие на признаците на владение и по отношение на релевиралата това основание община се обосновават и с данните за актуването на имотите – сградата от 1991 год., впоследствие след уважаване на ревандикационния иск на Д. – през 1998 год. за идеална част от дворното място, и 1999 год., както и с действията по отдаване под наем, по разпределение на правото на ползване със съсобствениците Д. с договор от 2012 год. В обобщение съдът е заключил, че след прекъсването на придобивната им давност с предявяването на ревандикационните искове на Д. срещу тях, считано от влизане в сила на решението по тях през 1997 год. е започнал да тече нов срок на придобивна давност, изтекъл далеч преди предявяването на настоящите искове, поради което и предявените установителни искове за собственост на спорната 1/2 ид. ч. от имота на това основание са намерени за основателни. Като последица от този извод е направен и извод за неоснователност на предявения иск по чл. 32, ал. 2 ЗС.
Касационно обжалване на въззивното решение в частите му, с които е потвърдено първоинстационното решение по уважените установителни искове не следва да се допуска поради липса на релевираните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК /в предходната редакция на закона/. В изложението не са формулирани ясно и конкретно правни въпроси, произнасянето на въззивния съд по които да е обусловило изводите му за придобиване от общината и [фирма] по давност на притежаваната от наследодателката на касаторите 1/2 ид. ч. от процесния имот, респ. от построеното върху него. Съображенията в изложението на касаторите представляват доводи за неправилност на изводите на съда поради твърдение за допуснати процесуални нарушения – неправилна преценка при обсъждане на събраните доказателства, както и за нарушение на материалния закон с оглед приетото наличие на признаците на владението като придобивен способ. Тези доводи не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящето производство, както и не могат да обосноват наличие на основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, съгласно разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 год. по т. д. № 1/2009 год. ОСГТК на ВКС. Въпросът дали правилно е приложен института на придобивната давност за правото на собственост не е правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като поставянето му всъщност представлява оплакване на касатора относно извода на съда за дадения положителен отговор, а и този извод предпоставя събиране и преценка на съответните доказателства, т. е. произнасяне по същество на спора. Дали тази преценка на доказателствата с оглед направения от съда извод е правилна не може да се обсъжда на настоящия етап на производство, което има за предмет наличие на основания за допускане на касационно обжалване, а не проверка на правилността на изводите в обжалваното въззивно решение. При липса на поставени конкретни правни въпроси не може да се обсъжда и наличието на специфичните предпоставки за допускане на касационното обжалване, в т. ч. и дали е налице противоречие с представената съдебна практика /каквото настоящият състав не констатира, а и част от представените решения са неотносими/.
В останалата част касационната жалба следва да се остави без разглеждане като недопустима, на основание чл. 280, ал. 2 ГПК /редакция преди изм. с ДВ бр. 86/2017 год./- въззивното решение в частта му по иска по чл. 32, ал. 2 ЗС не подлежи на касационно обжалване.
С оглед изхода на настоящето производство касаторът следва да заплати на ответното дружество направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 600 лв.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 740 от 12.06.2017 год. по гр. д. № 435/2017 год. на Пловдивския окръжен съд в частта по установителните искове по подадената от Б. А. К., Е. А. П., Й. А. К., В. С. Т. и Л. С. Г., чрез пълномощника им адв. Р. У., касационна жалба.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на Б. А. К., Е. А. П., Й. А. К., В. С. Т. и Л. С. Г., чрез пълномощника им адв. Р. У. против горното въззивно решение в останалата му част и ПРЕКРАТЯВА ПРОИЗВОДСТВОТО по делото в същата част.
Осъжда Б. А. К., ЕГН [ЕГН], Е. А. П., ЕГН [ЕГН], Й. А. К., ЕГН [ЕГН], В. С. Т., ЕГН [ЕГН] и Л. С. Г., ЕГН [ЕГН] да заплатят на [фирма] разноски за настоящето производство в размер на 600 лв. /шестотин лева/.
Определението в частта, с която частично е прекратено производството, може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от съобщаването му на касаторите пред друг състав на ВКС, а в останалата му част същото е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: