О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 415
София, 07.07.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и седми април две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Гълъбина Генчева
Геника М.
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 5361/2016 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № І от 22.01.2016 г. по гр. д. № 751/2015 г. Разградският районен съд допуснал делба на недвижим имот – лозе в землището на [населено място], м. „Об.” с построените в него две вилни сгради с площ от 27 кв. м. и 11 кв. м. и селскостопанска сграда с площ от 83 кв. м., при квоти: 1/6 ид. ч. за ищцата М., 2/6 ид. ч. за ответника С. и по 1/6 ид. ч.за останалите трима ответници: Н., Н. и С., а предявеният срещу Х. иск е отхвърлен.
По въззивни жалби на ищцата и на ответника С., към чиято жалба се е присъединила ответницата Х., е постановено решение № 57 от 15.06.2016 г. по в. гр. д. № 103/2016 г. на Разградския окръжен съд. С него първоинстанционното решение е отменено в частта относно правата на страните и делбата е допусната при права: 5/24 ид. ч. за ищцата М., 7/24 ид. ч. за ответника С. и по 4/24 ид. ч.за останалите трима ответници: Н., Н. и С..
Въззивният съд приел, че с н. а. № 167/1971 г. за право на собственост по обстоятелствена проверка А. /А./ и М. /М./ са признати за собственици по равно на лозе с площ от 1.5 дка, съставляващо понастоящем спорният по делото имот.
Ответниците С. и Х. са наследници на М. – негови син и съпруга, а останалите трима ответници са наследници по закон – съпруга и деца, на А..
Към датата на издаване на н. а. № 167/1971 г. М. е бил в брак с ответницата Х., сключен през 1970 г. М. е починал през 1989 г. На 30.12.1994 г. наследниците му по закон – ответниците С. и Х., и неучастващата в делото дъщеря С., сключили договор за доброволна делба, по силата на който ликвидирали съсобствеността помежду си. Ответникът С. получил в дял за 1/2 ид. ч. от имота и лек автомобил, заплащайки парична сума на останалите съделители за уравнение на дяловете им.
Към датата на сключване на договора от 30.12.1994 г. ответникът С. е имал сключен граждански брак с ищцата М., прекратен впоследствие с развод.
Въззивният съд приел, че н. а. № 167/1971 г. е съставен на 23.03.1971 г. пет месеца след сключване на брака между М. и ответницата Х.. М. се е позовал на изтекла придобивна давност посредством снабдяване с този нотариален акт по обстоятелствена проверка по време на брака, от който момент настъпват последиците на придобивната давност – придобиване правото на собственост върху имота, според приетото по ТР № 4/2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г.а на ОСГК на ВКС. Оттук въззивният съд заключил, че придобитата Ѕ ид. ч. е станала съпружеска имуществена общност на М. и Х..
На следващо място въззивният съд приел, че договорът за доброволна делба от 30.12.1994 г. е валидна сделка, породила правните последици, към които е била насочена. Ответникът С. е заплатил дяловете на останалите сънаследници – притежаваните 4/12 ид. ч. от Х. и 1/12 ид. ч. от С., и по този начин за придобитите общо 5/12 ид. ч. от имота е възникнала съпужеска имуществена общност между него и ищцата М.. След прекратяване на брака им ищцата е станала собственица на 5/24 ид. ч., а собственик на останалите 5/24 ид. ч., както и на придобитата по наследство от М. 1/12 ид. ч., е станал ответникът С., или притежаваният от него дял е 7/24 ид. ч.
Поради липса на твърдения и спор за квоти, различни от определените съобразно чл. 5 и чл. 9 ЗНсл, както и на въззивна жалба в тази част, въззивният съд приел, че останалата 1/2 ид. ч., собственост на А., е придобита от ответниците Н., Н. и С. на основание наследствено правоприемство, при квоти по 4/24 ид. ч. за всеки от тях.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от С. М. А.. Жалбоподателят счита, че договорът за доброволна делба от 1994 г. е нищожен, тъй като съдържа в себе си дарение, което не е извършено в изискуемата нотариална форма. Майка му Х. получила при делбата парично уравнение само за прехвърлената от нея наследствена 1/12 ид.част част от делбения имот, но не и за другите 3/12 ид.части, които е имала като дял от прекратената съпружеска имуществена общност и които подарила на С.. Това се установявало от факта, че Х. и С. получили еднакви парични уравнения и те били за наследствените им квоти, които са равни. Въззивният съд неправилно приел, че договорът за доброволна делба е валиден и оттук неправилно М. била включена в съдебната делба по настоящото дело. Жалбодателят иска отмяна на въззивното решение и допускане на делбата с участието на Х. и С. и изключването от нея на М., а евентуално – при квоти 6/24 за Х., 4/24 за С. и 2/24 за М..
В изложението към жалбата се поставя въпросът: нищожен ли е договор за доброволна делба, с който се даряват части от недвижим имот, като не е спазена нотариалната форма за договора за дарение. По този въпрос въззивното решение влизало в противоречие с решение № 73 от 14.02.2011 г. по гр. д. № 1936/2009 г. на ВКС, І-во г. о.; решение № 762 от 28.11.2002 г. по гр. д. № 339/2002 г. на ВКС, І-во г.о. и решение № 196/02.06.2003 г. по гр. д. № 145/2003 г. на ВКС, 5 чл. с-в.
Ответницата М. И. С. счита, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, тъй като поставеният правен въпрос за първи път се повдига в касационната инстанция, което е недопустимо, а и защото посочената практика на ВКС не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Касационно обжалване не следва да се допуска по следните съображения:
Въпросът дали е валиден договор за доброволна делба, който съдържа дарение в непредписаната от закона форма, действително се поставя за първи път в касационната жалба. Възражение за нищожност на доброволната делба от 1994 г. на посоченото основание С. не е правил нито в отговора на исковата молба, нито в първото съдебно заседание, когато изтича последният срок за съделителите да правят възражения срещу участието на някои от тях в съдебната делба, както и срещу размера на квотите. Направените от С. възражения са три: че поради неплащане на предвидените парични уравнения договорът за доброволна делба не е породил правно действие; че този договор не е имал за предмет онази 1/4 ид.част от процесния имот, която съделителката Х. е придобила като дял от прекратената съпружеска имуществена общност и че договорът за доброволна делба е нищожен, тъй като в делбата не са участвали съсобствениците на останалата 1/2 ид.част, придобита от наследниците на А. А. Т.. Двете предходни инстанции не са се произнасяли по поставения в настоящата инстанция правен въпрос, тъй като той не е бил включен в предмета на делото. Затова въпросът не се явява обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Този въпрос не кореспондира и с данните по делото, според които в договора за доброволна делба от 1994 г. е предвидено Х. и С. да получат парични уравнения за своите дялове и с това е изпълнено изискването на чл.69, ал.2 ЗН всеки от съделителите да получи своя дял в натура или в пари. При доброволната делба, за разлика от съдебната, няма изискване за съответствие между стойността на отстъпения дял и паричното уравнение за него. Затова само от факта, че Х. е получила еднаква сума за уравнение със С., не може да се прави извод, че делбата съдържа в себе си дарение и това води до нищожност на самата делба. Неотносима към спора по настоящото дело е и посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Решение № 762 от 28.11.2002 г. по гр. д. № 339/2002 г. на ВКС, І-во г.о. и решение № 196/02.06.2003 г. по гр. д. № 145/2003 г. на ВКС, 5 чл. с-в разглеждат съвсем различни хипотези, при които чл.69, ал.2 ЗН действително е бил нарушен, тъй като при извършена доброволна делба не е предвидено някои от съделителите да получат парични уравнения за своите дялове. Решение № 73 от 14.02.2011 г. по гр. д. № 1936/2009 г. на ВКС, І-во г. о. разглежда една специфична хипотеза, която не възниква по настоящото дело. Там при доброволна делба на един имот двама от съделителите получават реални дялове от общия имот, а третият реален дял остава неподелен, но при увеличена квота на съсобственост за съделителката, която не е получила реален дял и по този начин принципът на чл.69, ал.2 ЗН за възмездност на делбата е спазен. Подобно усложнение по настоящото дело не възниква. Обжалваното въззивно решение не влиза в противоречие с практиката на ВКС по чл.69, ал.2 ЗН, затова не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
При този изход на делото, на ответницата следва да бъдат присъдени разноските за касационното производство – 400 лв. по договор за правна защита и съдействие от 31.08.2016 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 57 от 15.06.2016 г. по в. гр. д. № 103/2016 г. на Разградския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. М. А. от [населено място], [улица] да заплати на М. И. С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата от 400 лв. разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: