О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
София, 01.08.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАНЯ АТАНАСОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 231/2018 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение от 05.04.2017 г. по в.гр.д. № 385/2016 г. на Окръжен съд – Монтана, поправено с решение от 11.08.2017 г., е отменено решението на Районен съд- Лом, постановено на 10.11.2016 г. по гр.д. № 2253/2015 г., и вместо него е постановено друго, с което е признато за установено по отношение на М. И. Я., Г. Д. Б. и И. К. Б., че А. Н. Й. и Й. Н. М. са собственици, всеки от тях, на по 1/4 ид. част от описаните в решението земеделски имоти в землището на [населено място], обл. М., както следва: нива от 56.906 дка, съставляваща имот № 006011, нива от 20.375 дка, съставляваща имот № 010006, нива от 1.420 дка, съставляваща имот № 059023 и ливада от 1.500 дка, съставляваща имот № 087128 по плана за земеразделяне на землището; отменен е на основание чл. 537, ал.2 ГПК констативен нотариален акт за собственост на тези имоти № 1383, т.VІІ, дело № 1956/1996 г. до размера на притежаваните от ищците идеални части / по 1/4 ид. част, общо за 2/4 ид. части/, и е допусната съдебна делба на описаните имоти между съделителите А. Н. Й., Й. Н. М., М. И. Д., Г. Д. Б. и И. К. Б., при квоти 2/8 ид. части за А. Й., 2/8 ид. части за Й. М., 2/8 ид. части за М. И. Я., 1/8 ид. част за Г. Б. и 1/8 ид. част за И. Б..
В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационни жалби от М. Я. и от Г. Б. и И. Б.. В касационните жалба са развити доводи за неправилност на въззивното решение в частта, с която е признато правото на собственост на А. Й. и Й. М. върху процесните имоти , и същите са допуснати до участие в съдебната делба при квоти по 2/8 ид. части за всеки от тях.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката М. Я. сочи, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване като постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС по въпроса /доуточнен от настоящия състав/ следва ли сънаследник, който е установил фактическа власт върху целия имот, да демонстрира по отношение на останалите сънаследници намерението да владее за себе си техните идеални части, ако това е обективно невъзможно. Същият въпрос е изведен и в изложението на касационната жалба, подадена от Г. Б. и И. Б.. По този въпрос се твърди противоречие с решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г.о., решение № 51 от 02.06.2016 г. по гр.д. № 68/2016 г. на ВКС, ІІ г.о. и решение № 128 от 07.11.2014 г. по гр.д. № 3449/2014 г. на ІІ г.о.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на М. Я. се поставя и въпросът за действието на отказа, направен от А. Й. и Й. М. през 1986 г., от наследството на тяхната майка Г. М., която е починала след общия наследодател, но преди възстановяване на собствеността върху процесните земеделски земи. По този въпрос се твърди противоречие с ТР № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.д. № 1/98 г. на ОСГК.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
По делото е установено, че процесните имоти са възстановени през 1994 г. в нови реални граници с план за земеразделяне с решение на ПК- [населено място] на наследниците на А. Н. К., б.ж. на [населено място].
А. К. е починал през 1955 г. и е оставил за наследници по закон съпруга Карамфила К. и две деца – Г. А. М. и П. А. К..
Карамфила К. е починала през 1959 г. и е наследена от децата си Г. и П..
Г. М. е починала през 1966 г. Нейни наследници по закон са децата й А. Н. Й. и Й. Н. М..
П. А. К. е починал през 1985 г. и е оставил за наследник по закон своята дъщеря Т. П. Б..
През 1986 г. А. Н. Й. и Й. Н. М. са се отказали от наследството на своята майка Г. М.. Този отказ е вписан в специалната книга на Ломския районен съд на 29.09.1986 г.
През 1996 г. Т. Б. се снабдила с констативен нотариален акт за собственост на възстановените с решението на ПК- В. земеделски имоти, предмет на настоящото дело.
Спорни между страните са били въпросите направеният от А. Й. и Й. М. отказ от наследството на Г. М. има ли действие и по отношение на възстановените имоти, както и дали снабдяването с констативен нотариален акт за собственост и отдаването на възстановените имоти под аренда само от единия сънаследник в продължение на повече от 10 години /от 1996 г. до предявяване на иска за делба през 2015 г./ представляват действия, чрез които този сънаследник обективира намерението си да владее идеалните части на останалите сънаследници за себе си и трябва ли това намерение да бъде доведено до тяхното знание.
По първия въпрос въззивният съд е приел, че отказът на А. Й. и Й. Й. няма действие по отношение на възстановените имоти, тъй като те представляват новооткрито наследство по смисъла на чл. 91а ЗН. Съдът е приел, че съгласно разясненията, дадени в ТР № 1 от 04.11.1998 г. по тълк.д. № 1/1998 г. на ОСГК на ВКС фикцията „новооткрито наследство“ е свързана с наследяване на имущество, което не било в патримониума на наследодателя към момента на смъртта му. Към вече откритото наследство се прибавят и тези имоти, които поради одържавяването им не са били в патримониума на наследодателя, като с фикцията „новооткрито наследство“ се обособява възстановената собственост в отделен обект за наследяване, за който ще се прилагат специално създадените правила, без да се променя времето и мястото на откриване на наследството, а оттам и кръгът на наследниците, т.е. създава се възможност наследникът да приеме или да се откаже от наследяването на имотите, собствеността върху които се възстановява при вече откритото наследство, независимо от приемането или отказа от наследяването на останалото имущество.
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е в противоречие с ТР № /1998 г. по тълк.д. № 1/98 г. на ОСГК на ВКС. С оглед установените по делото факти, че отказът от наследство е направен след включване на процесните имоти в ТКЗС и преди тяхното възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, изводът на въззивния съд, че този отказ няма действие по отношение на тези имоти, е направен в съответствие с цитираната задължителна практика.
Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване по втория правен въпрос, поставен от жалбоподателите. Съдът е приел, че издаденият през 1996 г. в полза на наследодателката на жалбоподателите Т. Б. констативен нотариален акт за собственост върху делбените имоти обективира нейното намерение за своене, но то не е било доведено до знанието на останалите наследници чрез действия, които недвусмислено сочат, че се отричат техните права. Имотите са наследствени и упражняваната от Т. Б. като един от наследниците на общия наследодател фактическа власт е с характер на държане по отношение на идеалните части на останалите сънаследници, поради което за да ги придобие по давност, е следвало да манифестира пред тях завладяването и промяната в намерението да държи техните идеални части като свои.
Действително, в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, е прието, че след като основанието, на което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС, както и че в тази хипотеза, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение чрез извършване на такива действия, които по явен и недвусмислен начин показват отричане владението на останалите съсобственици и са доведени до тяхното знанието. Същевременно обаче е посочено, че последващо манифестиране на промяната в намерението не е необходимо, когато това е обективно невъзможно или упражняването на фактическата власт е започнало от един от съсобствениците с намерението да държи целия имот като свой и той е станал владелец на идеалните части на останалите.
В решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр.д. № 1919/2015 г. на ВКС, І г.о., е прието, че демонстриране на промяната в намарението, с което един съсобственик упражнява фактическа власт върху частите на друг съсобственик, не е елемент от фактическия състав на придобивната давност, когато това е обективно невъзможно и не е установено наличието на обективни непреодолими пречки за невладеещия съсобственик да упражнява фактическа власт върху имота.
Предвид установеното по делото, че наследодателката на жалбоподателите се е снабдила с констативен нотариален акт за собственост въз основа на решението на ПК за възстановяване на правото на собственост през 1996 г., легитимиращ я за единствен собственик на възстановените имоти, и че до предявяване на иска за делба през 2015 г. единствено тя , а след смъртта й през 2005 г. нейните наследници са отдавали имотите под наем и аренда и са получавали плодовете от тях, въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието му с цитираната задължителна практика.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.04.2017 г. по в.гр.д. № 385/2016 г. на Окръжен съд- Монтана.
УКАЗВА на жалбоподателката М. И. Я. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 50 лв.
УКАЗВА на жалбоподателите Г. Д. Б. и И. К. Б. в едноседмичен срок от получаване на съобщението да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за касационно обжалване в размер на 50 лв.
УКАЗВА на жалбоподателите, че при неизпълнение на дадените указания касационните жалби ще бъдат върнати.
След изпълнение на указанията делото да се докладва на председателя на първо гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: