7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
С., 26.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 1161/ 2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] срещу Решение № 334 от 21.02.2014 г. по т.д. №2521/2013 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено Решение №24 от 10.05.2013 г. по т.д. № 5960/ 2012 г. на СГС и е постановено друго, с което е отхвърлена молбата му за откриване на производство по несъстоятелност на [фирма] – [населено място] и на [фирма] – [населено място], с оплакване за неправилност и необоснованост.
В Изложение към касационна жалба жалбоподателят поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК по въпросите: трябва ли съдът към приключване на устните състезания да установи икономическото и финансово състояние на длъжника и материалноправните предпоставки за неплатежоспособност, и трябва ли въззивният съд да назначи експертиза или може да основе изводите си на експертизата, приета в първата инстанция – които счита, че са решени в противоречие с Р.№159/21.12.2009 г. по т.д.№ 154/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р.№115/25.06.2010 г. по т.д.№ 169/ 2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Въпросите: необходима ли е за действителността на търговска сделка писмена форма, която не е изрично предвидена в закон, и с издаването на фактура между търговци в трайни търговски отношения и извършване на плащане по нея, приема ли се за мълчаливо съгласие за продължаване на договорното правоотношение, жалбоподателят поддържа, че са решени в противоречие с Р.№159/21.12.2009г. по т.д.№154/2009 г. на ВКС, ІІ т.о.; Р.№138/17.10.2011 г. по т.д.№ 728/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и Р.№ 42/19.04.2010 г. по т.д.№ 593/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. Въпросите: за да се установи спиране на плащанията по см. на чл. 608 ал. 2 ТЗ, трябва ли да се докаже спиране въобще – спрямо всички кредитори, и при извършваната преценка трябва ли вземането да е безспорно, за да се вземе предвид, поддържа, че са решени в противоречие с Р.№125/15. 10.2010 г. по т.д.№ 91/2010 г. на ВКС, І т.о. Въпроса: дължимото обезщетение за неизпълнение на задължение по търговска сделка, представлява ли парично задължение по търговска сделка по см. на чл. 608 ал. 1 ТЗ (изм.Д.в. бр. 28/2006 г.) в редакциите (изм.Д.в. бр. 38/2006 г. и изм. Д.в. бр. 20/2013 г.) счита, че е решен в противоречие с Р. №2066/17.12.2012 г. по т.д.№ 2243/2012 г. на САС.
Поддържа основание по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по въпроса: за да се докаже скрито съучастие по см. на чл. 609 ТЗ, трябва ли да се установи, че положителните резултати от сключваните от явния търговец сделки, се преразпределят към скрития съучастник, а задълженията се поемат само от формално сключващия, по който въпрос сочи Р.№102/11.07.2012 г. по т.д.№1294/2011 г. на ВКС,ІІ т.о.
Ответниците по касационната жалба [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорват основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като считат, не са налице поддържаните от жалбоподателя основания по чл. 280 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК – повечето от въпросите не са обусловили крайните изводи на въззивния съд, оспорват и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е отменено първоинстанционно решение, с което е уважена молба по чл. 625 ТЗ, и е постановено друго, с което молбата е отхвърлена, намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срок и е редовна.
Въззивният съд, за да отмени решението и да отхвърли молбата по чл. 625 ТЗ, е изложил, че молителят и първия ответник са сключили на 29.05.2009 г. Договор за съхранение на специална продукция срещу възнаграждение, която изпълнителят ще пази, съхранява и върне, и последващи три анекса, като ответниците не оспорват, че им е предадена и към 05.06.2012 г. се е намирала в складовете продукция, собственост на молителя, описана на л.4 от молбата и че е общоизвестно обстоятелството, че на посочената дата е настъпил взрив в складова база С. – М.. Изводите си съдът е направил въз основа на писмените доказателства и изслушаните експертизи: съдебно-почеркова за положените подписи от Д.И., съдебно-икономическа за стойността на придобиване на съхраняваната продукция, за разходите за ремонт, за транспорт до складовата база и общата продажна цена на продукцията по цени, уговорени с Договора, сключен със Санигел лимитид – Република К.; съдебно – икономическа за финансово – икономическото състояние на длъжника към 31.10.2012 г., и предвид безспорното между страните обстоятелство, че [фирма] е изплатило на молителя на 22.10.2013 г. обезщетение 11 906 440 лв.
Относно материалноправните предпоставки за неплатежоспобност на длъжника, съдът е съобразил разпоредбата на чл. 608 ал. 1 ТЗ, в редакцията преди изменението на ТЗ със ЗИДТЗ – Д.в. бр.20/28.02.2013 г., по съображения, че нормата е материално правна, ЗИДТЗ няма тълкувателен характер и не съдържа разпоредба за обратното й действие – съгласно §14 ал. 1от ПЗР на ЗИДТЗ (Д.в. бр.20/2013 г.), сред посочените параграфи, които се прилагат за заварените производства, не е включен §6 от ЗИДТЗ, съдът е съобразил и Решение № 4/11.03.2014г. по конст.д.№12/2013г.
Като е изследвал уговореното в Договора от 29.05.2009 г., сключен между молителя и първия ответник – търговци и по занятие, съдът е обосновал, че има характер на договор за влог по търговска сделка, по който задължението на влогоприемателя за връщане на вещите при прекратяване на договора или поискване по чл.250ал.1пр. посл.ЗЗД,не е парично задължение, каквото задължение влогодателят няма, задължението е реално да върне вещите. Обосновал е, че заявеното от молителя вземане е за обезщетение от неизпълнен договор, а законово уредената материалноправна предпоставка длъжникът да не може да изпълни изискуемо парично вземане по търговска сделка(а не произтичащо от търговска сделка), означава самото задължение, пряко произтичащо от търговската сделка, да е парично само по себе си и независимо от паричния характер на други вземания, които могат да възникнат относно евентуалната недействителност и/ или неизпълнение на сделката (за неустойки, за обезщетения, за връщане на полученото по нищожна сделка). Счел е, че дължимата престация по договора следва да е именно и единствено парична, а не друга такава (за реално връщане на движими вещи по договор за влог), като законът в приложимата редакция не урежда, нито позволява релевирането, като предпоставка за откриване на производство по несъстоятелност, нито невъзможността на длъжника да изпълни непарично вземане(да върне получени по договор за влог вещи), нито невъзможност да изпълни друго, макар и парично задължение, което не е по търговска сделка, включително когато се претендира не като пряко изпълнение на задължение по самата сделка, а като заместваща изпълнението престация – компенсаторна, обезщетителна и /или санкционна последица от неизпълнението.
Съдът е приел, че вредите са настъпили след прекратяването на договора за влог с изтичането на срока на действие, поради което влогоприемателят отговаря по правилата на деликта, която извъндоговорна отговорност не е сред законоустановените предпоставки по чл. 608 ал.1 ТЗ. На основание чл. 288 пр. 1, вр. чл. 293 ал. 1 – 3 и 6 ТЗ, и уговорения от страните едногодишен срок и автоматичното продължаване за още 2 години, и клаузата на т.6.3, че промени могат да се правят само със съгласието на двете страни в писмена форма, съдът е аргументирал, че с изтичането на 3 г. на 29.05.2012 г., и при липса на уговорено от страните в писмена форма продължаване на срока, последният не е продължен и не са произвели правно действие за продължаването му твърдяните от молителя конклудентни действия – плащане по Фактура на 28.05.2012 г. и приемане на плащането. По съображения, че задължението на влогоприемателя да върне вещите е търсимо и невземането им от влогодателя с изтичането на срока на договора, поставя влогодателя в забава на кредитора, съдът е тълкувал по аргумент за противното чл. 255 ал. 1 ЗЗД и е направил извод, че когато е уговорен срок за пазене на вещта, срокът кани влогодателя да вдигне вещите и след изтичането му и прекратяване на договора, не е договорна отговорността на влогоприемателя за вреди, причинени на невдигнатите вещи, а за деликт – за нарушаване общото правило да не се вреди другиму, в случая – чрез неполагане на недоговорна, но дължима според общите правила на морала и добросъвестността грижа за запазване на чуждите интереси – при умисъл и груба небрежност – каквито молителят не твърди и не доказва.
Относно изплатеното на молителя застрахователно обезщетение и значението му за материалноправната легитимация, съдът е съобразил размера на обезщетението, въз основа на събраните доказателства е определил придобивната стойност на продукцията (без разходите за транспорт); по съображения, направени след анализ на доказателствата и обсъждане доводите и възраженията на страните относно Договор от м.02.2012 г., сключен от молителя и Санигел лимитид – Н., К., съдът е обосновал, че е неоснователна претенцията за пропуснати ползи от нереализирането на продукцията, както и искането да се вземе предвид стойността на извършен ремонт, за който не е установено с каква цел е извършен и дали е повишил стойността на продукцията.
Въз основа на установените от експертизата (л.401) краткотрайни задължения на длъжника, които съдът е увеличил с условно следващо се на молителя обезщетение за неизпълнение на задължението за съхранение на продукцията, като остатък след приспадане на полученото застрахователно обезщетение, съдът е посочил, че размерът на краткотрайните задължения е общо 2 678 512 лв. и главните икономически показатели съобразно установените от експертизата стойности по баланса: съотношение между краткотрайните активи и краткотрайните задължения 1.49, коефициент на обща ликвидност 1.49, които съобразно заключението на ВЛ не сочат на неплатежоспособност, което се отнася и до останалите икономически показатели.
Съдът е изложил съображения, че по отношение на първия ответник не е налице презумпцията на чл. 608 ал. 2 ТЗ, тъй като не е установено такова състояние, представляващо преустановяване на плащанията въобще поради невъзможност длъжникът да изпълнява задълженията си, а не неизпълнение на конкретно вземане, предявено в производството, което длъжникът може да не изпълнява по други съображения – защото го оспорва, както и че не са налице основания, съгласно чл. 309 ТЗ за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на втория ответник, тъй като липсват доказателства за скрито съучастие.
С оглед изложеното релевантни за делото са въпросите за материалноправната легитимация на молителя, от които обуславящ е въпросът: може ли с конклудентни действия да се продължи срока на Договор за обслужване и съхранение в склад на специална продукция от 29.05.2009 г., сключен от страните в писмена форма, в който е уговорен начин за извършване на промени – със съгласието на страните в писмена форма, която форма страните са избрали за яснота и сигурност вероятно с оглед спецификата на съхраняваната продукция.
Въпросът за продължаване срока на договора след изтичането на уговорения в него срок, не е решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, която е в смисъл, че съгласно чл. 20а ал. 2 ЗЗД договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени по взаимно съгласие на страните, и съгласно разпоредбата на чл. 293 ал. 6 ТЗ според която, когато за сключването на търговска сделка е предвидена определена форма, тя се отнася и за измененията и допълненията на сделката. Постановени са от ВКС на основание чл. 290 ГПК и са задължителни за долустоящите съдебни инстанции Р.№159/ 21.12.2009 г. по т.д.№154/ 2009 г. на ІІ т.о. за въздигната от чл. 293 ал. 1 ТЗ по изключение задължителна писмена форма за действителност на търговска сделка, с която се прехвърля собственост върху зърно (чл. 28 от Закона за съхранение и търговия със зърно) и Р.№988/07.07.2009 г. по т.д № 518/2008 г. на ІІ т.о., в което е прието, че съгласно въведения в чл. 293 ал. 6 ТЗ принцип, когато за сключването на търговската сделка е предвидена писмена форма, тя се отнася и за измененията на сделката.
В съответствие с тази практика въззивният съд е приел, че не може да се продължи с конклудентни действия сключения от молителя и първия ответник в писмена форма договор за влог, в който е уговорена писмена форма за промяната му, въпреки че за сключване на договор за влог законът не изисква писмена форма. Тъй като се касае за начина на изменяне или допълване на договора и съглашението на страните затова става по същество част от първоначалния договор, при сключен формален договор, формата за действителност трябва да се спази и при сключването на новото допълнително съглашение, с което се променя някоя от клаузите на договора. Това се отнася както за случая, когато законът предписва форма за действителност на търговския договор, в същата форма да се извършат и измененията и допълненията на договора – чл. 293 ал. 3 ТЗ, така и когато страните са включили клауза в договора, съгласно която промените да се правят в писмена форма (трите анекса за изменения в предмета на договора страните са сключили в писмена форма). Този извод може да се подкрепи с правилото на чл. 293 ал. 6 ТЗ, което има значение на принцип и според което, когато за сключването на търговската сделка е предвидена определена форма, тя се отнася и за измененията и допълненията на сделката. Страните с уговорената писмена форма за изменение на договора, са изключили възможността договорът да се измени в частта относно срока на действие – да се продължи с конклудентни действия, като са признали на писмената форма на съглашението за изменение, значението на форма – условие за действителност. Затова е ирелевантен поставеният от жалбоподателя въпрос необходима ли е писмена форма за действителността на търговска сделка, когато това не е предвидено в закон.
Предвид изискването, записано в договора, за промяната му само със съгласието на страните в писмена форма и решения в съответствие с установената съдебна практика въпрос за невъзможността с конклудентни действия да се продължи срокът на договора, не е релевантен въпросът и няма отношение посочената от жалбоподателя съдебна практика по чл. 301 ТЗ за потвърждаването от търговеца на действия, извършени от лице без представителна власт, на основание издадената фактура за плащане и извършеното плащане.
Останалите въпроси: има ли характер на изискуемо парично задължение по търговска сделка по см. на чл. 608 ал.1 ТЗ(редакция изм.Д.в. бр. 38/2006 г. и редакция изм.Д.в. бр.20/2013 г.) правото на влогодателя на обезщетение за вреди от неизпълнение на задължението на влогоприемателя да върне вещите до изтичане на срока на договора за влог; към кой момент съдът установява икономическото и финансово състояние на длъжника и трябва ли въззивният съд да назначи нова експертиза; кога е налице спиране на плащанията по см. на чл. 608 ал. 2 ТЗ и кога е налице скрито съучастие по чл. 609 ТЗ, са важни, но предвид липсата на търговска сделка – договор за влог, прекратен с изтичането на срока, за който е сключен, по който молителят да има качеството кредитор с неудовлетворено вземане, както и да се решат тези въпроси, от това не зависи изходът на делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 334 от 21.02.2014 г. по т.д.№ 2521/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: