О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 27.06.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на тринадесети март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 2548 по описа за 2017г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „РАДИАНТ Т. И..” (Radiant T. I..), със седалище и адрес на управление в Британски В. Острови, приподписана от адв.Г. А., срещу решение № 786 от 05.04.2017г. по т.д. № 2834/2016г. на САС, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 1353 от 11.08.2015г. по т.д. № 2914/2011г. на СГС, VІ-17 състав в частта, в която е признато за установено, че касаторът няма право да пристъпи към изпълнение по договора за особен залог от 07.12.2010г. с нотариална заверка на подписите с рег. № 15473/7.12.2010г. и рег. № 15955/15.12.2010г. и да се удовлетвори от заложеното имущество, по предявен от ищеца Г. И. Д. иск по чл.124, ал.1 вр. чл.439 ГПК вр. чл.36 ЗОЗ, и касаторът е осъден да заплати на Г. И. Д. сумата 2 097,85 лева – разноски по делото.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Поддържа, че от събраните по делото доказателства се установява несъстоятелността на твърдението на ищеца, че в отношенията между дружеството и [фирма] не са договаряни никакви срокове за приключване на изграждането на соларния парк и за въвеждането му в експлоатация. Твърди още, че поетите от ищеца, чрез притежаваното и управлявано от него дружество [фирма], ангажименти за завършване на строителството на парка в уговорения срок – най-късно до 15.04.2011г., не са били изпълнени и соларният парк не е бил въведен в експлоатация, с оглед на което касаторът е бил принуден да вложи значителни средства в довършването му, надхвърлящи предвидения и реално предоставен на ищеца бюджет за изграждане на парка. Поддържа още, че е претърпял и огромни пропуснати ползи поради невъвеждането на обекта в експлоатация и липсата на приходи от дейността му. Сочи, че това е била причината той като заложен кредитор да пристъпи към изпълнение по процесния договор за особен залог. Във връзка с твърденията си прави искане за допускане на съдебно-счетоводна експертиза, която да установи претърпените вреди, изразяващи се в направени разходи и пропуснати ползи. Моли да бъде взето предвид и обстоятелството, че по-малко от един месец преди подписване на договора за паричен заем и договора за особен залог ищецът Г. Д. и К. К. са сключили предварителен договор, по силата на който са задължили [фирма] да продаде на неизвестно за касатора трето лице недвижимите имоти, за изграждането на соларен парк върху които касаторът е инвестирал 10 000 000 евро, при това на цена, три пъти по ниска от данъчната им оценка. В представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът повтаря твърденията и оплакванията, изложени в касационната жалба.
Ответникът Г. И. Д., представляван от адв. В. Д., оспорва касационната жалба. Излага възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като касаторът не е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, и липсата на такъв е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, е изложил съображения за допустимост на предявения иск, позовавайки се и на постановеното по делото определение на ВКС, с което този въпрос е разрешен. Счел е за неоснователно и възражението за недопустимост на иска поради липса на правен интерес за ищеца, посочвайки, че ищецът като гарант на чужд дълг несъмнено има правен интерес от отричане на обезпеченото изпълняемо право, претендирано от ответника, като правото му на подобен иск е изрично признато и в чл.36 ЗОЗ. Приел е още, че към момента на постановяване на решението не съществува законно проведено принудително изпълнение по реда на ЗОЗ върху търговското предприятие на [фирма], което също е заложено в полза на кредитора, а и това обстоятелство няма пряко отношение към наличието на правен интерес за ищеца от предявения иск.
Въззивният съд е споделил мотивите на обжалваното решение и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях, като е добавил и собствени мотиви. Изложил е съображения, че посочените от ответника фактически обстоятелства, с които е обосновал обявената предсрочна изискуемост на вземането си по процесния договор за заем, не могат да се подведат по хипотезата на т.7, б. „г” от договора, предвиждаща право на заемодателя да иска връщане на заема, заедно с дължимата лихва, преди изтичането на срока по т.4, когато с действията си заемателят е увредил или е застрашил от увреждане правата и/или интересите на заемодателя, извън случаите по букви „а” – „в” на т.7 и независимо по какъв друг начин. Посочил е, че при разумното тълкуване на чл.7, буква „г” от заемния договор съобразно критериите на чл.20 ЗЗД следва да се приеме, че с подобно право заемодателят би разполагал само ако заемателят е извършил действия, които реално /а не само хипотетично/ изключват или намаляват възможността заемодателят да получи дължимото изпълнение по договора, вкл. и по принудителен ред – да получи връщане на предоставения заем, заедно с уговорената лихва. Приел е, че в случая в договора за заем не е предвиден срок за въвеждането в експлоатация на финансирания обект /соларен парк/ и при липса на такъв следва да се приеме, че меродавен за изпълнение на задълженията на заемателя е единствено крайният падеж по заема, настъпващ 8 години след сключването на заемния договор; от страна на заемателя не е налице бездействие в изграждането на обекта – напротив, своевременно е избрал изпълнител и е сключил договор за изграждане с него, като евентуална забава на изпълнителя не може да му се вмени във вина; заемодателят не е предоставил предварително на заемателя целия договорен заем, а в анекс от 16.11.2010г.е уговорено, че заемната сума ще се предоставя на части в полза на посочени от заемателя доставчици на оборудване и съоръжения за изграждане на соларния парк, към които заемателят дължи плащане; не е налице неизграждане на финансирания обект, тъй като дори и по признанията на ответника той е бил въведен в експлоатация на 27.06.2011г., т.е. 74 дни след твърдяния от ответника краен срок, от когато соларният парк функционира по предназначение и е станал част от търговското предприятия на заемателя, което пък е било заложено в полза на заемодателя. Въззивният съд е приел още, че са напълно ирелевантни към хипотезата на т.7, буква „г” от процесния договор за заем твърденията на ответника за претърпени вреди в размер на 66 000 лева, представляващи извършени разходи от заложния кредитор за сметка на длъжника за довършване и въвеждане в експлоатаия на обекта, както и за пропуснати ползи от късното въвеждане в експлоатация в размер над 850 000 лева без ДДС, а така също и твърденията за недобросъвестно поведение от страна на ищеца във вреда на заложния кредитор във връзка със сключен предварителен договор, които факти не са били наведени от заемодателя в нотариалната покана, с която е било направено изявлението за обявената предсрочна изискуемост, а и не са съществували към същия момент, нито към момента на вписаното пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ.
Въз основа на тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че не се установява основание за възникване на твърдяното от ответника вземане от [фирма], което води до основателност на предявения отрицателен установителен иск.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя. В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за представяне на изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в него не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, нито е посочил кое от допълнителните основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК поддържа, че е налице, а единствено е повторил доводите и оплакванията си, направени в касационната жалба. Изложените в касационната жалба оплаквания – за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждане събраните доказателства, за нарушения на материалния закон и за необоснованост, могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при констатирано наличие на основанията за допускане на касационен контрол. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства.
Поради това следва да се приеме, че липсва общото основание за допускане на касационен контрол, което само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване.
При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 786 от 05.04.2017г. по т.д. № 2834/2016г. на САС, ТО, 6 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: