О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
София 28.05.2019 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети март, две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател : МАРИО ПЪРВАНОВ
Членове : ИЛИЯНА ПАПАЗОВ
МАЙЯ РУСЕВА
изслуша докладваното от съдията Марио Първанов гр. дело № 3995/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ц. Н. П., [населено място], подадена чрез адвокат Р. Р., срещу решение № 5021 от 24.07.2018 г. по възз.гр.д. № 15456/2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 156252 от 26.06.2017 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 212769 от 13.09.2017 г., двете постановени по гр.д. № 45327/2016 год. по описа на Софийски районен съд, с което на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е обявен за окончателен сключеният между Ц. Н. П. и Д. И. Д. на 10.10.2012 г. предварителен договор за продажба на 1,249 % ид.ч. от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.1608.3590.1.141, с адрес в [населено място], район Студентски,[жк], [жилищен адрес] с предназначение: гараж в сграда, с разпределено ползване на паркомясто № 16 с площ от 12 кв.м., при условие, че купувачът Ц. Н. П. заплати на продавача Д. И. Д. продажна цена на имота от 5 458, 68 евро в двуседмичен срок от влизане в сила на решението. Касаторът моли да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД като се приеме, че не се дължи плащане цена на имота от 5 458, 68 евро в двуседмичен срок от влизане в сила на решението, тъй като същата вече е платена.
Ответницата по жалбата Д. И. Д., [населено място], представлявана от адвокат Е. В., е подала отговор на касационната жалба, в който оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване и изразява становище за неоснователност на жалбата. Заявена е претенция за разноски.
Производството по делото в обжалваната част е образувано по предявен иск на Ц. Н. П. против Д. И. Д. с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД за обявяване за окончателен предварителен договор от 10.10.2012 г. по отношение на гореописаните идеални части от гараж в сграда, представляващи разпределеното паркомясто № 16. Предварителният договор между страните е сключен за продажба на апартамент № 40, находящ се в [населено място], район „Студентски“, ж.к. „Малинова долина, [жилищен адрес] заедно с мазе № 90, паркомясто № 15 заедно с 1.496 % ид.ч. от сутерена на сградата и паркомясто № 16 заедно с 1.249% ид.ч. от сутерена на сградата. Уговорена била цена от 75 000 евро, от които 12 000 евро представлявали цената на двете паркоместа. На 19.10.2012 г. бил сключен окончателен договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 182, том I, рег.№ 2920, дело № 132/2012 г. на нотариус В. Кайтазка, с рег. № 066 на НК, по силата на който бил продаден само апартаментът за сумата от 75 000 евро, но не и паркоместата № 15 и № 16. Ищецът Ц. Н. П. е поискал от съда да бъде обявен за окончателен предварителният договор в частта за паркоместата, а при условията на евентуалност обещателката Д. И. Д. да бъде осъдена да му заплати сумата от 12 000 евро като платена без основание. В хода на първоинстанционното дело искът по отношение на паркомясто № 15 е бил оттеглен на основание 232 ГПК.
Въззивният съд е потвърдил решението на пъроинстанционния съд, с което на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е обявен за окончателен предварителният договор по отношение на паркомясто № 15 при условие, че Ц. Н. П. заплати на Д. И. Д. уговорената продажна цена от 5 458, 68 евро. При съобразяване на приложената по делото скица, съдът е посочил, че гаражът в сутерена на процесната сграда е самостоятелен обект на правото на собственост и не представлява обща част на сградата, поради което притежаваните 2, 501 % ид.ч. от общите части на сградата от Ц. Н. П. не включват съответната ид.ч. от гаража. Сключеният договор за продажба между страните, обективиран в приложения по делото нотариален акт № 182 от 19.10.2012 г., е с предмет апартамент, прилежащото му мазе и 2. 501 % ид.ч. от общите части на сградата, срещу заплащане на сумата от 75 000 евро. Купувачът не е поддържал твърдения, обосноваващи основания за нищожност или унищожаемост на договора. Разликата в цената, уговорена в предварителния договор и тази, уговорена в окончателния договор за продажба не може да обоснове недействителност на последния. Цената по предварителния договор е от значение при разглеждането на иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, но не е меродавна, когато страните доброволно сключват окончателна сделка и уговорят различна цена. Въззивният съд се е произнесъл и по релевиранато възражение от страна на Ц. Н. П. за противоречие на това правно разрешение с практиката на СЕС, като аргументирано е изследвал цитираното решение по дело С-47/08. Посочил е, че съгласно разпоредбите на българското законодателство – чл. 579, ал. 1 ГПК, нотариалният акт удостоверява волята на страните така, както са я изразили пред нотариуса, а по делото не са наведени никакви доводи и твърдения за опорочаване волята на някоя от страните. Като е тълкувал двата договора – предварителен и окончателен, съдът е направил извод, че действителната обща воля на страните е продажната цена на апартамента, прилежащото му мазе и 2. 501 % ид.ч. от общите части на сградата, да е в размер от 75 000 евро, без в нея да се включва и цената за паркоместата. Ето защо е направен извод, че купувачът не е изпълнил условието по предварителния договор да заплати цената на 1, 249 % ид.ч. от гаража в сутерена на сградата с разпределено ползване на паркомясто № 16 в размер на 5 458, 68 евро. По тази причина продажната цена следва да бъде изплатена като условие за изпълнение на решението за обявяване на предварителния договор за окончателен.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 5021 от 24.07.2018 г. по в. гр. дело № 15456/2017 г. на Софийски градски съд.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В приложеното изложение са формулирани две групи въпроси – процесуалноправни и материалноправни. В първата група са въпросите относно правомощията на въззивния съд и задължението му да обоснове решението си върху приетите за установени факти по делото и върху закона, като обсъди всички допустими и относими доказателства по делото поотделно и в тяхната взаимовръзка и предвид направените възражения от страните; както и може ли въззивният съд да приеме дадено твърдение за доказано само и единствено на базата на отрицателен факт, независимо от останалите установени по делото факти и събрани доказателства, респ. притежават ли отрицателните факти самостоятелно и абсолютно доказателствено значение. Тези въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. При постановяване на атакуваното решение Софийски градски съд е съобразил практиката на ВКС/ решение № 248 от 15.11.2016 г. по гр. дело № 784/2016 г. на ІV г.о., решение № 292 от 20.01.2016 г. по гр. дело № 952/2015 г. на ІІІ г.о., решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. дело № 4604/2014 г. на ІV г.о., решение № 98 от 12.07.2017 г. по гр. дело № 3871/2016 г. на ІІІ г.о., решение № 46 от 27.04.2018 г. по гр. дело № 2454/2017 г. на І г.о., включително и цитираното от касатора решение № 77/17.03.2015 г. по гр.д. № 2040/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о/, изпълнил e задълженията си на въззивна инстанция и е достигнал до собствени и обосновани правни и фактически изводи. Не може да се сподели твърдението на касатора, че съдът не е извършил преценка на всички събрани доказателства. Няма изложени мотиви, че отрицателните факти притежават самостоятелно и абсолютно доказателствено значение. Като се позовал на изявленията на страните, удостоверени по реда на чл. 579, ал. 1 ГПК и обективирани в приложения по делото нотариален акт, съдът е направил извод относно действителната им воля. В случая не липсата на други уговорки като отрицателен факт, визиран от касатора, е обусловила крайното му разрешение, а преценката за действителната воля на страните. Въпросът за тълкуването на волята на страните при преценка на отделните уговорки във връзка една с друга и при съобразяване на смисъла на целия договор, с оглед целта му, обичайте в практиката и добросъвестността, също не кореспондира с конкретно правно разрешение на въззивния съд,взето в противоречие на практиката на ВКС. Съдът е посочил, че сключеният окончателен договор за покупко-продажба обвързва съда с размера на уговорената цена и обектът на продажба, а цената по предварителния договор има значение само в случай на предявен иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Решаващият извод, че купувачът не е изпълнил условието по предварителния договор да заплати цената на 1, 249 % ид.ч. от гаража в сутерена на сградата с разпределено ползване на паркомясто № 16 в размер на 5 458, 68 евро, е направен след анализ на всички уговорки между страните в предварителния и окончателен договор. Съобразена е практиката на ВКС /решение №67 от 30.07.2014 г. по т.д. №1843/2013 г. на ВКС, II т.о. и решение №137 от 25.06.2010 г. по т.д. №888/2009 г. на ВКС, II т.о. /, според която разпоредбата на чл. 20 ЗЗД изисква при тълкуването на договорите да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от договорите в тяхната цялост, с оглед тяхната цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Същото правило се прилага съответно и за тълкуването на изменението на предварителния договор с последващ окончателен договор, както и на всички изявления на страните, отправени една към друга във връзка с осъществяването на гражданските правоотношения. Тълкуването на писмените споразумения се извършва въз основа на текста им. Същевременно обаче при тълкуването трябва да бъдат съобразени всички обстоятелства, поведението на страните и изявленията им при сключването на договора и последващите изменения. На тълкуване според критериите на чл.20 ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договорите, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договорите общо съгласие и целените правни последици; тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите; прилагането на критериите на чл.20 ЗЗД предполага отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договорите, като се изхожда от целта на договорите, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключване на договорите и обективирана в съдържанието им воля на договарящите. Според легалната дефиниция на чл.8, ал.1 ЗЗД, договорът е съглашение между правни субекти, насочено към създаване, уреждане или унищожаване на правна връзка между тях. В чл.9 ЗЗД е закрепен основният принцип на договорното право – принципът за свобода на договарянето, който признава на договарящите свободата сами да определят съдържанието на договорите помежду си и същевременно обявява повелителните норми на закона и добрите нрави като граница, до която е допустимо разпростирането на автономията на волята. Сключеният в границите на чл.9 ЗЗД договор обвързва страните със силата на закон съгласно чл.20а, ал.1 ЗЗД. Аналогична обвързаност произтича и от измененията на договора, за които страните са постигнали общо съгласие в съответствие с разпоредбата на чл.20а, ал.2 ЗЗД. Както първоначално сключеният договор, така и последващият, изискват всяка от страните да изпълнява поетите задължения по начина, указан в чл.63, ал.1 ЗЗД – точно и добросъвестно, без да пречи на другата страна и тя да изпълнява задълженията си по същия начин.
Въпрос относно доказателствената стойност на нотариалния акт в частта му за продажната цена не е обсъждан от въззивния съд, доколкото по делото липсват твърдения, че такава цена не е платена. Спорът между страните е дали платената цена от 75 000 евро включва и цената на правото на собственост върху идеални части в гаража на сградата. След тълкуване на всички уговорки между страните по посочения по-горе начин и доколкото предметът на договора за покупко-продажба на апартамент е бил изрично уговорен и идеални части от гаража не са включени в него, а и волята на страните по сделката, макар и различна от тази, изявена в предварителния договор, не е била оспорена, съдът е приел, че платената цена от 75 000 евро включва и цената на правото на собственост върху идеални части в гаража на сградата. Ето защо предварителният договор за продажба на идеални части от гаража следва да бъда обявен за окончателен при условие, че купувачът заплати дължимата цена за съответното разпределено за ползване паркомясто в гаража, уговорена в предварителния договор.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответницата по касационната жалба трябва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5021 от 24.07.2018 г. по в. гр. дело № 15456/2017 г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Ц. Н. П., [населено място], да заплати Д. И. Д., [населено място], сумата 800 лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.