О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 416
гр. София, 22.04.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи април две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 18 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 209 от 7.10.2009 год. по гр. д. № 295/2009 год. Смолянският окръжен съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционното решение от 28.04.2009 год. по гр. д. № 133/2008 год. на Девинския районен съд само в частта му, с която е отхвърлен иска за предаване на владението върху 1/6 ид. ч. от недвижим имот, представляващ избен етаж, състоящ се от три стаи и една изба, без източната изба и помещението под стълбата, и втория жилищен етаж, състоящ се от две стаи, хол, кухня и сервизно помещение, със застроена площ 90 кв. м. и 2/3 ид. ч. от общите части на жилищната сграда, построена в УПИ Х – 979 в кв. 67 по плана на гр. Д. и вместо това е постановил друго, с което е осъдил ответницата М. П. И. да предаде на ищцата С. С. А. собствеността и владението върху тази 1/6 д. ч. от описания недвижим имот. В останалата част, с която искът е отхвърлен, първоинстанционното решение е оставено в сила от въззивния съд.
Ищцата С. А. , чрез пълномощника й адв. Б. П. , обжалва въззивното решение с касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК. Поддържа оплаквания за неговата неправилност поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и иска отмяната му.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи като основания за допускане на касационното обжалване на решението тези по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, с представена съдебна практика.
В писмения отговор на ответницата М. П. И., чрез пълномощника й адв. Н. М. , се поддържа становище за недопустимост на касационното обжалване на въззивното решение, поради липса на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Евентуално се оспорва жалбата като неоснователна, с искане за отхвърлянето й и присъждане на направените съдебни разноски.
Останалите ответници М. А. С. и Р. А. Г. не са взели становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото се е развило по реда на ГПК, в сила от 1.03.2008 год., и е образувано по иск за собственост, предявен от настоящата касаторка против ответниците, първите две – нейни дъщери, последната – снаха, преживяла съпруга на починалия й син. Предмет на спора е жилищна сграда в гр. Д., състояща се от един избен етаж и два жилищни етажа, чиято изключителна собственост е претендирана от касаторката, ищца с твърдения, че реализацията на отстъпеното от общината през 1966 год. право на строеж е осъществено от нея, след смъртта на съпруга й А. М. , починал на 8.10.70 год., поради което и не представлява наследствено имущество. Ответниците й оспорвали правото на собственост върху цялата жилищна сграда на основание договор за доброволна делба от 21.07.94 год. между наследниците на А. М.
Въззивният съд е приел, че имотът, предмет на предявения иск по чл. 108 ЗС, не е изключителна собственост на ищцата, на поддържаното от нея основание, тъй като правото на строеж е било отстъпено по време на брака й с А. М. през 1966 год., като след смъртта на последния през 1970 год. е продължен срока за реализирането му. Това обосновава извод за наследствения характер на построената жилищна сграда, която е била предмет и на доброволна делба между наследниците му – договор от 21.07.94 год., съгласно който наследодателят на ответницата М е получил в дял избения и втория жилищен етаж от същата, при запазено право на ползуване върху избения етаж от С. А. След смъртта му на 26.05.2003 год. неговият дял се наследява от преживялата съпруга, майка му и двете му сестри, при условията на чл. 9, ал. 2 ЗН, с оглед продължителността на брака над 10 години, поради което и направеното от ответницата М възражение е прието за основателно.
С оглед установеното притежавано от ищцата право върху 1/6 ид. ч. от избения и втория етаж от сградата, поставени в дял на починалия й син по делбата от 1994 год., по наследство от него като възходяща, наследяваща заедно с преживялата съпруга, въззивният съд се е произнесъл по същество в решението си, като е осъдил ответницата М да предаде на ищцата владението върху тази наследствена част.
За да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, касаторът следва да обоснове наличието на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, като на първо място посочи по кои материалноправни или процесуалноправни въпроси се е произнесъл съдът в решението, и на второ място, с оглед поддържаните в изложението основания, че са противоречиво решавани от съдилищата с оглед представените съдебни решения по конкретни граждански спорове или имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Доколкото с оглед съображенията на касаторката в изложението й може да се изведе като процесуалноправен въпрос този за същността на въззивното производство и функциите на въззивната инстанция като инстанция по същество на спора, позовавайки се на решенията № 336 по гр. д. № 855/95 год., № 1* по гр. д. № 1043/99 год., № 610 по гр. д. № 1606/99 год. и № 221 по гр. д. № 677/2001 год., всички на ВКС, то следва да се приеме, че тези оплаквания представляват касационни основания за неправилност на решението поради съществени процесуални нарушения, но не и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Това е така, тъй като не се поставя конкретен процесуалноправен въпрос, по който съдът се е произнесъл и който да е обосновал направения от него извод, а се прави общо оплакване за липса на изложени от въззивния съд мотиви, и то при действието на чл. 272 ГПК, предвиждащ, че при правилно първоинстанционно решение въззивният съд може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Затова и представената в тази насока съдебна практика по приложението на отменения ГПК е неотносима към предмета на настоящето производство.
Доколкото, при липсата на конкретно формулирани процесуалноправни или материалноправни въпроси „по второто твърдяно касационно основание” /вж. т. ІІ от изложението/, от изложените съображения може да бъде извлечен като въпрос, по който съдът се е произнесъл при обосноваване на изводите си, този за принадлежността на правото на собственост върху построената вследствие отстъпеното право на строеж сграда, то също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2, нито това по т. 3 ГПК. Цитираните и представени решения от 8.11.2007 год. по гр. д. 378/2007 год. на Софийския окръжен съд /за което няма данни да е влязло в сила/ и № 266 от 24.04.85 год. по гр. д. № 566/84 год. на ВС, І г. о. не сочат противоречиво произнасяне по въпроса за собствеността на построеното в лицето на този, на който е отстъпено правото на строеж. Направеният от въззивния съд в обжалваното решение извод, че с оглед отстъпеното право на строеж на двамата съпрузи С. и А. М. построената въз основа на него сграда е на двамата, а след смъртта на единия от тях представлява негово наследство, поделено между законните му наследници, всъщност кореспондира и с приетото в решение № 266 по гр. д. № 566/84 год. В него е възприето, че вещното право на строеж, отстъпено с административен акт, не се погасява автоматично поради незастрояване в указания в договора срок, каквато е и настоящата хипотеза, в която този срок е продължен по искането на касаторката след смъртта на съпруга й. Липсват данни по делото да е било прекратено отстъпеното на двамата съпрузи право на строеж, и впоследствие да е отстъпено друго такова само на касаторката, за да се поддържа, че е изключителен собственик на построеното. Същата няма и такива твърдения, напротив признава, че правото на строеж е наследено след смъртта на съпруга й, но с оглед реализацията на строежа единствено от нея, това е довело до твърдяната изключителна нейна лична собственост, по който въпрос не се сочи противоречиво произнасяне от съдилищата в представената съдебна практика. Не се конкретизира и коя правна норма е неясна и непълна, което налага тълкуването й при приложението на закона с оглед обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което и то не е налице.
В заключение следва извода, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
С оглед този изход и направеното от ответницата по жалбата М. П. И. искане за присъждане на направените разноски, последните следва да се възложат в тежест на касатора.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 209 от 7.10.2009 год. по гр. д. № 295/2009 год. на Смолянския окръжен съд по подадената от С. С. А. от гр. Д., чрез пълномощника й адвокат Б. П. , касационна жалба против него.
Осъжда С. С. А. да заплати на М. П. И. от гр. Д. направените в настоящето производство разноски в размер на 500 лв. /петстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: