О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 417
София 07.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 5486/2016 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 447 от 29.09.2016 г. по в.гр.д. № 226/2016 г. на Смолянския окръжен съд е потвърдено решение № 60 от 22.04.2016 г. по гр.д. № 144/2015 г. на Районен съд-Мадан в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Х. Ч. против О. Х. Ч. иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца, придобито на основание наследство от Х. Ф. Ч. и давностно владение, върху 1/2 ид. част от поземлен имот с идентификатор 46045.501.1041 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], изменена през 2014 г., с площ на целия имот от 275 кв.м, с трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин на трайно ползване – ниско застрояване, който представлява УПИ VІІІ- за обществено обслужване в кв. 100 по ПУП на [населено място]. Обезсилено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. Ч. против Ж. А. Ф. и И. А. В. установителен иск за собственост на този имот, както и в частта, с която е отхвърлено искането за прогласяване нищожност на решение № 12/81 от 15.10.2013 г. на ОСЗ- Мадан и за обезсилване на нотариален акт № 106, т.ІІ, дело № 279/2014 г. и нотариален акт № 120, т.ІІ, дело № 291/2014 г. и в тази част производството е прекратено.
В срока по чл. 283 ГПК А. Х. Ч. чрез своя процесуален представител адв. Б. М. е подал касационна жалба срещу въззивното решение. Наведени са оплаквания за необоснованост, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателят поддържа, че изводите на въззивния съд относно принадлежността на правото на собственост върху спорния имот не кореспондират на събраните по делото доказателства, както и че същите са били интерпретирани неправилно извън действителния им смисъл.
С изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателят обоснована искането си за допускане на касационно обжалване на въззивното решение с твърдението, че въззивният съд се е произнесъл по няколко правни въпроса, които са обусловили изхода на спора, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, съответно които са от значение за точното прилагане на закона. Формулирал е следните въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът да определи правилно предмета на делото и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства и доводите и възраженията на страните. 2/ Дали правилната логическа мисъл и преценка на доказателствата с оглед обосноваността на съдебния акт е въпрос само на преценка на правилността на решението или касае и основанията по чл. 280 ГПК. Може ли съдът да прави произволни изводи или те следва да почиват на определени правила, закономерности и логическа причинно- следствена връзка. 3/ Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди поотделно и в съвкупност всички доказателства по делото, както и наведените от страните доводи и възражения. 4/ Длъжен ли е съдът при гледане на делото на пункт да определи и формулира процесуалните действия, които ще извършва и да направи констатации за тях, които да бъдат обсъдени в съдебния акт. 5/ По какви признаци може да се определи дали един имот представлява самостоятелно обособено дворно място, обслужващо определен застроен имот, и как следва да се индивидуализира този имот. 6/ Длъжен ли е съдът да допусне доказателство, което страната е пропуснала да представи пред първата инстанция, след като първоинстанционното решение е основано на извода, че искът не е доказан, а с въззивната жалба се оспорва този извод и в доклада на първоинстанционния съд не е взето становище по това доказателства и факт за установяване. 7/ Длъжен ли е въззивният съд да направи самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал и да направи свои фактически и правни изводи по спора.
В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация О. Х. Ч. изразява становище, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Страните по делото са братя. С нотариален акт № 2, т.І, дело № 2/1968 г. техният наследодател Х. Ф. Ч. е бил признат за собственик на основание наследство и давностно владение на част от имот пл.№ 336 от 1332 кв.м, находащ се в [населено място],[жк], и на имот пл.№ 301 от 970 кв.м, със застроена в него паянтова къща, при съседи на този имот: Ф. Ш. Ч., пътека, дере и река М. река.
С нотариален акт № 41, т.І, дело № 49/1968 г. Х. Ф. Ч. дарил на сина си О. Х. Ч. празно дворно място от 720 кв.м, при гранаци: Ф. Ш. Ч., река М. река, дере и Х. Ч., съставляващо част от имот пл.№ 301, целият от 970 кв.м.
С нотариален акт № 106, т.ІІ, дело № 279/2014 г. Ж. А. Ф. и И. А. В. са признати за собственици на поземлен имот с идентификатор № 46045.501.1041 по Кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], изменена през 2014 г., с площ на имота от 275 кв.м., придобит от тях на основание наследство от Ш. Ф. Ч. и реституция по ЗСПЗЗ. С нотариален акт № 120, т.ІІ, дело № 291/2014 г. те продали този имот на ответника О. Х. Ч.. Наследодателят Ш. Ф. Ч. е брат на Х. Ф. Ч.. Същият е починал през 1961 г. Негов наследник по закон е Ф. Ш. Ф., дъщеря, посочена като съсед на имот пл.№ 301 в цитираните по – горе нотариални актове от 1968 г. Нейни наследници по закон са праводателите на ответника.
Установено е, че двамата братя- Х. и Ш. Ч. са притежавали по наследство ниви в м. ”Гр.”, като имотът на Х. е бил от 0.8 дка, а този на Ш.- от 0.6 дка.
Назначената по делото съдебно- техническа експертиза е установила, че спорният имот с идентификатор 46045.501.1041 е идентичен с имот пл.№ 302 по плана на [населено място] от 1951 г. и с част от имот пл.№ 273 по план от 1982 г. След извършения оглед на място е констатирано, че между имоти № 1040 и 1041 няма ограда. Чрез пешеходен подход, който попада в границите на имот № 1041, се осигурява достъп до двата имота. В северната част на имот 1040 има изградена къща, а в северната част на имот № 1041 попадат водоем и насаждения с ягоди. Разпитаните по време на огледа свидетели са посочили границата между имотите, обработвани от Х. Ч. и от Ш. Ч.. Според тях границата минава по източната стена на съборената къща и върви на юг до подпорната стена на работилницата на Минния техникум. Имотът на изток от тази граница/ който съответства на имот пл.№ 302/ е бил на Ш., а от запад- на Х., който живял със семейството си в къщата.
При така установените факти по делото въззивният съд е направил извод, че ищецът не е доказал по наследство от своя баща Х. Ч. и давностно владение да е придобил право на собственост върху 1/2 ид. част от спорния имот. Приел е, че не се установява наследодателят на ищеца да е установил фактическа власт върху имот пл.№ 302, идентичен със спорния, нито да е закупил този имот от Ф. Чападжиева през 1965 г., както е твърдял ищецът. Приел е също, че не се установява самият ищец да е упражнявал фактическа власт върху този имот.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси, касаещи задължението на съда и в частност на въззивния съд да определи предмета на делото и релевантните за спора факти и да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и във връзка с доводите и възраженията на страните. Въпросите са обуславящи изхода на делото, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Не кореспондира с данните по делото твърдението на касатора, че докладът по чл. 146, ал.1 ГПК възпроизвежда дословно исковата молба и отговора на ответниците, без да съдържа изявление на съда относно предмета на делото, правно релевантните факти, указания до страните за доказването им и че за определени факти не сочат доказателства. Видно от доклада, изготвен от първоинстанционния съд, в него са посочени обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и заявените от ответниците възражения; тяхната правна квалификация; в съответствие с твърденията на ищеца, съдържащи се в исковата молба и доводите и възраженията на ответника, заявени със отговора на същата, съдът е указал кои факти и обстоятелства подлежат на доказване и как се разпределя доказателствената тежест между страните; ясно е посочено, че няма факти и обстоятелства, които не са спорни и които не се нуждаят от доказване. Докладът е приет от страните без възражения, а въззивната жалба не съдържа оплаквания за непълен или неточен доклад, нито искане за допускане и събиране на доказателства, които жалбоподателят не е могъл да представи поради допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада. Единственото искане, заявено с въззивната жалба, е било делото да се гледа на пункт / има се предвид извършване на нов оглед/, за да се убеди съдът, че се касае за селищен имот , който никога не е бил в блок на ТКЗС. Това искане е оставено без уважение от съда по съображения, че за изясняване на статута и границите на спорния имот не се налага извършване на оглед, тъй като могат да бъдат установени с допълнителна съдебно- техническа експертиза. Такава е назначена от въззивната инстанция, а заключението на вещото лице, в което е посочено къде попада т. нар.”мочурливо място”, ползвано от ищеца, къде минава телената ограда между двата имота и къде се намира полусъборената къща, сочената от свидетелите като граница между имотите на Х. Ч. и на Ш. Ч., е прието без възражения от страните. Като е отказал да приеме представената в съдебно заседание от пълномощника на ищеца скица от 24.02.2010 г., отразяваща първоначалното заснемане на спорния имот и съседния имот № 1040 като един, въззивният съд не е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 266 ГПК, тъй като тази скица е била представена от ищеца по други дела между страните и същият е имал възможност да я представи своевременно пред първоинстанционния съд и по настоящото дело.
Не обосновава основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване и въпросът може ли съдът да прави произволни изводи или те следва да почиват на определени правила, закономерности и логическа причинно- следствена връзка. Въпросът отразява тезата на касатора, че след като между двата съседни имота № 1040 и 1041 няма материализирана на място ограда, от това следва, че се касае за един общ имот. Макар да твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, касаторът не сочи и не представя решения, които да съдържат произнасяне по този въпрос, нито обосновава с какво този извод противоречи на правната и на формалната логика. Границите на поземлените имоти се определят в кадастралния план и в кадастралната карта в съответствие с действително притежаваните вещни права. Обстоятелството, че те не са материализирани на място, е неотносимо към юридическата самостоятелност на поземления имот и годността му да бъде обект на правото на собственост.
Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпроса по какви признаци може да се определи дали един имот представлява самостоятелно обособено дворно място, обслужващо определен застроен имот, и как следва да се индивидуализира този имот. При данните по делото, че от включването му в кадастралния план през 1955 г. процесният имот е заснеман като самостоятелна кадастрална единица / пл. 302 по плана от 1955 г., пл.№ 273 по плана от 1982 г./, поставеният въпрос не е обуславящ изхода на спора.
По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 447 от 29.09.2016 г. по в.гр.д. № 226/2016 г. на Смолянския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: