О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 418
София, 13.07.2015 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 07.04.2015 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2006 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на М. В. Б. от [населено място], [община], против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 386 от 04.03.2014 год., по т.д.№ 3401/2013 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 3467 от 14.05.2013 год., по гр.д.№ 16547/2011 год. за отхвърляне на предявения от касатора срещу ТД [фирма],гр.София иск по чл.79, ал.1 ЗЗД за сумата 35868.37 лв., произтичаща от договор за възмездна цесия.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1- т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното и процесуално право, както следва: 1.”Как трябва да бъде разрешен въпроса за конкуренция между запор на вземане и неговата цесия в отношенията между длъжника – ответник/ трето задължено лице/ и цесионера?”; 2.”Обстоятелството, че прехвърлянето на процесното вземане, съобщението, за което е било направено на длъжника преди уведомяване за цесията, е непротивопоставимо на взискателя, означава ли, че е непротивопоставимо и на длъжника?; 3. „Поражда ли цесията задължение за длъжника да изпълни на новия кредитор и тогава, когато съобщението за цесията е извършено след съобщаване за наложения запор?”; 4. „Запорът, наложен от СИ в хода на образуваното изпълнително производство, съставлява ли пречка/забрана по закон по см. на чл.99, ал.1 ЗЗД за неговото прехвърляне?”; 5. „Длъжен ли е съдът в мотивите на въззивното решение да посочи правната квалификация на предявения иск и следва ли да обсъди налице ли е всеки един от елементите, включени във фактическия състав на съответната норма?”;6. „ Следва ли съдът да даде отговор и да обсъди всички поставени във въззивната жалба въпроси и доводи и на страните и необсъждането на някои от тях съставлява ли процесуално нарушение?” и 7. „За приложението на чл.236, ал.1 ГПК, досежно задължението на съдебния състав при произнасяне с решение да изложи мотиви”.
Като израз на визираното противоречие в практиката на съдилищата по поставени въпроси на материалното право са посочени 7 решения на различни по степен съдилища в страната, вкл. задължителна практика на касационната инстанция, формирана по чл.290 ГПК и казуална практика на ВКС, създадена при действието на ГПК/ отм./.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не е заявил становище.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че извършеното прехвърляне на процесното вземане по силата на договор за възмездна цесия от 19.05.2011 год. между „П. Г.” Е. и М. В. Б., възлизащо в размер на сумата 35 868.37 лв. и произтичащо от неизпълнено задължение по договор за доставка и монтаж на мебели от 17.08.2009 год. между ЮЛ- цедент и настоящия ответник – ТД [фирма], [населено място], обективирано във фактура № 147 от 30.01.2010 год., по силата на чл.452, ал.1 ГПК, във вр. с чл.451 ГПК не може да породи целения с него правен ефект, тъй като е след наложен по надлежния ред запор върху същото в полза на кредитора на цедента „П. Г.” Е. – [фирма], взискател по изп.д.№ 20107650401194 на ЧСИ Г.И.. Като допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, според въззивния съд, е липсата на извършено към датата на исковата молба и преди запора, съобщаване цесията на длъжника, съобразно законовото правило на чл.99, ал.3 ЗЗД.
Искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за достъп до касация, посоченият от касатора правен въпрос трябва да е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд и в този см., включвайки се в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска, да е от значение за изхода на конкретното дело. В случая , с оглед съдържанието на решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт, поставените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси под № 1 и № 3, са релевантни за делото, тъй като обуславят изхода му, но по отношение на същите не се установява наличие на въведените селективни основания по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
С постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 40 от 13.05.2010 год., по т.д.№ 566/2009 год. на І т.о. на ВКС е дадено задължително за съдилищата в страната тълкуване на разпоредбата на чл. 99 ЗЗД в хипотезата на неконсолидирано право на вземане, по което цедентът, без съгласието на цесионера е приел плащане и е отговорено на свързания с него материалноправен въпрос за правните последици от тези действия за вътрешните отношения между цедента и цесионера и значението им за валидността на заявено изпълнение и съответстващ му отказ от права, произтичащи от приватизационен договор между цедента и третото лице, направено от това лице, с оглед цесията. Следователно, доколкото нито такъв въпрос, нито подобна хипотеза са били предмет на обсъждане от решаващия състав на Софийски апелативен съд, то отсъствието на изискуемия се, според т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС идентитет, изключва да е налице дори формално противоречие по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Отделен в тази вр.е въпросът, че в мотивите на същото изрично е възприетото разбирането, че предмет на договора за цесия- каузален, неформален и консенсуален, е прехвърляне на вземане, което не само следва да съществува, към момента на сключване на договора, но и да е прехвърлимо, в каквото смисъл е и разрешението в обжалвания съдебен акт.
Останалите съдебни решения на различни по степен съдилища в страната, цитирани от касатора и приложени по делото, са без отбелязване да са влезли в сила и съгласно т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС не се включват във формираната съдебна практика. Ето защо те не подлежат на обсъждане от настоящия съдебен състав, с изключение на решение № 698/23.10.2008 год., по т.д.№ 306/2008 год. на ІІ т.о. на ВКС. С него, е прието, че за да породи действие както спрямо третите лица, така и за длъжника, цесията трябва да бъде съобщена на последния, като до момента на получаване на съобщението от него титуляр на вземането за същите остава цедентът. Тази теза, макар и косвено е застъпена и в обжалвания съдебен акт.
Поради това единствено за прецизност следва да се посочи, че съдебните актове, постановени от административните съдилища в страната, каквото е решение № 5/ 04. 02. 2010 год., по адм.д.№ 8193 /2009 год. на А. София- град, на което жалбоподателят се позовава, не се включват в практиката на съдилищата, която обективно би могла да бъде източник на противоречие по см. на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, при отсъствие на задължителна практика на ВКС.
Недоказан е и критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Освен, че същия е аргументиран единствено с възпроизвеждане на законовия му текста, което според т.4 на ТР № 1/19.02.201 год. на ОСГТК на ВКС, изключва задължение за състава на касационната инстанция да го подложи на обсъждане, то последният би бил налице, само ако конкретната приложима законова разпоредба е неясна, непълна или вътрешно противоречива и се налага изясняване на съдържанието и чрез изправително тълкуване, или когато липсва съдебна практика по прилагането и, респ. създадената такава се нуждае от осъвременяване, поради настъпила промяна в обществено икономическите условия и правна мисъл при които първоначално е била създадена, какъвто не е разглежданият случай.
Във вр. с приложението както на разпоредбата на чл.99 ЗЗД,така и на тази на чл.452, ал.1 ГПК, последната- аналогична на чл.346 ГПК/ отм./ е налице формирана съдебна практика, по отношение на която липсва доказана обществена и правна необходимост да бъде изоставена, за да бъде възприета различна. Същата е в смисъл, че недействителни спрямо взискателя и присъединилите се кредитори са всички сделки, сключени или извършени след наложен по надлежния ред запор, с което се намалява, погасява запорираното вземане или се замества третото задължено лице от друг длъжник. Затова и с оглед произтичащите за последните правни последици, всякога се преценява като недействително, след запорното съобщение, извършеното прехвърляне на дълга/ цесията/.
Що се касае до въпроса за конкуренцията между наложен запор на вземането и неговата цесия, то отговор на същия е даден в самия закон – чл.453, т.3 ГПК, разпоредба, аналогична на чл.347, б.”в” ГПК/ отм./ – предимство има актът, който пръв е бил съобщен на третото задължено лице/ чл.99, ал.4 ЗЗД/, т.е. добросъвестността на приобретателя на запорираното вземане в разглежданата хипотеза е ирелевантна, както са ирелевантни и отношенията цедент – цесионер.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси, които обобщени се свеждат до приложението на чл.236, ал.2 ГПК, са решени от въззивния съд в съгласие със задължителната практика на касационната инстанция – ППВС №1 /53 год., ППВС № 2/67 год. и ТР №1/2001 год. на ОСГК на ВКС, което последно – цитирано и от касатора. Обстоятелството, че изложените от въззивния съд мотиви не се изчерпват само с констатации относно правилността на съдебния акт на първостепенния съд, а съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, обсъждане на относимите и значими за спора доказателства, както и съображения относно приложимата материалноправна норма, като по този начин въззивният съд, въз основа на самостоятелна преценка на ангажираните доказателства е дал разрешение на въведения от ищеца предмет на спора, изключва да е налице твърдяното противоречие по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Що се касае до законосъобразността и обосноваността на изградените правни и фактически изводи на Софийски апелативен съд, която всъщност касаторът оспорва, то тя не подлежи на касационен контрол в производството по чл.288 ГПК, поради съществуващото ясно разграничение в процесуалния закон между касационните основания по чл. 281 ,т.3 ГПК и основанията за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция настоящият съдебен състав не присъжда такива.
Водим от горното, съставът на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.280, ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 386 от 04.03.2014 год., по т.д.№ 3401/2013 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: