ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№418
София, 17.07.2018 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на единадесети юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч. т. д. № 1543/2018г.
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Н. С. С. от [населено място] срещу определение № 85 от 27.02.2018 г. по ч. т. д. № 84/2018 г. на Пловдивски апелативен съд в частта, с която е потвърдено постановеното от Старозагорски окръжен съд решение № 296 от 18.10.2017 г. по т. д. № 302/2016 г. (имащо в тази част характер на определение) за оставяне без разглеждане на предявените от Н. С. С. срещу „Индиго“ ООД, гр. [населено място] евентуални искове с правно основание чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна решенията на Общото събрание на съдружниците от 25.01.2016 г., обективирани в протокол от 25.01.2016 г., приложен към заявление вх. № 20160630194036 и в протокол от 25.01.2016 г., приложен към заявление вх.№ 20161110160715.
В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното определение е неправилно. Изразено е несъгласие с извода на съда, че тримесечният срок по чл. 74, ал. 2 ТЗ е изтекъл на 26.04.2016 г. и че предявените искове за отмяна на процесиите решения на Общото събрание на съдружниците в ответното търговско дружество, проведено на 25.01.2016 г., са просрочени. Частният касатор счита, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е преценил исковете за недопустими, вместо да ги разгледа по същество предвид обстоятелството, че не е бил редовно уведомен за процесното Общо събрание. Релевира оплакване и за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в необсъждане на всички заявени от него доводи и възражения и по-конкретно на възражението му, че протоколът, приложен към заявление вх. № 20161110160715 (грешно посочен като 2016111016075), няма достоверна дата.
Като обосноваващи допускането на касационния контрол, с твърдението, че са решени в противоречие с цитираната (и приложена) практика на ВКС, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. При нередовно уведомяване на съдружника за Общото събрание и предявен иск по чл. 74 ТЗ, съдът обвързан ли е с тримесечния преклузивен срок по ал. 2, или трябва да се произнесе с решение на основание чл. 74, ал. 1 ТЗ във връзка с чл. 139, ал. 1 ТЗ; 2. Задължителен ли е способът за връчване на покани за Общи събрания, посочен в дружествения договор на дружеството или дружеството може да се отклонява от него; 3. Невъзможност за откриване на адресата налице ли е само когато призовкарят е посетил адреса три пъти в период около месец и се е опитал да връчи призовката, но не е успял; 4. Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните; 5. Частен документ, който е оспорен, ползва ли се с доказателствена сила при условие, че удостоверява изгодни за издателя му факти; 6. Достоверна ли е датата, посочена в частен документ, който е оспорен, по отношение на третите лица“.
Освен това, допускането на касационното обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, като очевидната неправилност на въззивното определение се аргументира с твърдението, че съдът е кредитирал оспорени частни документи, удостоверяващи изгодни за издателя му факти.
Ответникът по частната касационна жалба – „Индиго“ ООД, гр. [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване поради отсъствие на релевираните основания, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмен отговор от 29.05.2018 г.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение, в частта, с която е прекратено производството по делото, образувано по предявените от Н. С. С. срещу „Индиго“ ООД евентуални искове по чл. 74, ал. 1 ТЗ за отмяна на решенията на Общото събрание на съдружниците от 25.012016 г., обективирани в протоколите, приложени към заявление вх. № 20160630194036 и заявление вх. № 20161110160715, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че тези искове са недопустими, тъй като са просрочени. С оглед отразеното в процесиите два протокола от 25.01.2016 г., че ищецът Н. С. не е присъствал на заседанието на Общото събрание от същата дата, съдебният състав е приел, че приложима в случая е втората хипотеза на чл. 74, ал. 2 ТЗ, т. е. преценката за допустимост на исковете следва да бъде извършена с оглед спазване на 14-дневния срок, считано от датата на узнаване на взетите решения, но не по-късно от 3 месеца от деня на Общото събрание (26.04.2016 г.). И тъй като исковата молба е подадена на 12.12.2016 г., е направен извод, че исковете са предявени след изтичането на установения в чл. 74, ал. 2 ТЗ преклузивен срок.
Като неоснователно е счетено възражението на ищеца за недостоверност на датата на протоколите, обективиращи атакуваните решения на процесното Общо събрание. Въззивният съд е взел предвид, че за част от решенията (които не са включени в предмета на настоящото дело), взети на Общото събрание от 25.01.2016 г., за първи път е поискано вписване на 02.02.2016 г., а за решенията по протокола, приложен към заявление вх. № 20160630194036 – искането за вписване е от 30.06.2016 г., която именно следва да се счита за достоверна дата и дори да се приеме, че 3-месечният срок тече от този момент, към датата на исковата молба същият е изтекъл.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
От всички поставени от частния касатор въпроси характер на обуславящ за изхода на делото, по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 1902.2010 г. на ОСГТК на ВКС, има само първият въпрос за това, дали при нередовно уведомяване на съдружника за Общото събрание и предявен иск по чл. 74 ТЗ, съдът е обвързан с тримесечния преклузивен срок по ал. 2 или трябва да се произнесе с решение. По отношение на същия обаче не е налице заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представеното в тази връзка решение № 34 от 25.03.2013 г. по т. д. № 144/2012 г. на ВКС, I т.о. не доказва твърдяното противоречие с практиката на ВКС, тъй като касационното обжалване е постановено по друг въпрос, а именно – по въпроса за съдържанието на пълномощното за участие и гласуване на Общото събрание на съдружниците/акционерите (изрично или общо). Освен това, в мотивите на посоченото решение не се съдържа извод, че при спор относно редовността на уведомяването на съдружника за Общото събрание съдът не е обвързан от установения в чл. 74, ал. 2 ТЗ тримесечен срок, в какъвто смисъл е поставеният въпрос, тъй като тази хипотеза изобщо не е разглеждана.
Останалите въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. По-конкретно: Вторият и третият въпроси, свързани с редовността на връчването на поканата за процесното Общо събрание, не са били предмет на обсъждане в мотивите на обжалваното определение, доколкото въззивният съд е приел, че в случая предвиденият в чл. 74, ал. 2 ГПК преклузивен срок следва да се изчислява от момента на узнаване на решенията, взети от процесното Общо събрание, т. е. приел е за приложима втората, а не първата хипотеза на чл. 74, ал. 2 ТЗ.
Въпросът за задължението на съда да прецени всички събрани по делото доказателства и да отговори на всички доводи и възражения на страните е такъв, обективиращ оплакване за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, поради което отговорът му е предпоставен от извършването на проверка относно правилността на въззивния акт, каквато е възможна само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.
Що се отнася до последните два въпроса, свързани с оспорването на процесиите протоколи от Общото събрание на съдружниците в ответното дружество и с достоверността на датата им (25.01.2016 г.), отсъствието на общата предпоставка за същите произтича от това, че не са единствено обуславящи за изхода на делото. Въззивният съд е приел, че в случая на преценка подлежи въпросът „в кой момент ищецът е узнал за проведеното Общо събрание и оттук спазен ли е 14-дневният срок от узнаването, но в рамката на закона – не по-късно от 3 месеца от деня на събранието“, т. е. определящ е 14-дневният срок от узнаването, а не 3-месечният срок от датата на Общото събрание – последният е релевантен само ако 14-дневният срок е включен в него. Освен това, решаващият състав е преценил като достоверна дата на протоколите не посочената в тях дата 25.01.2016 г., а датата, на която са подадени заявленията, към които са приложени тези протоколи, съответно 30.06.2016 г. и 10.11.2016 г., т. е. това са датите на узнаване за атакуваните решения и спрямо тях 14-дневният срок по чл. 74, ал. 2 ТЗ е изтекъл преди датата на подаване на исковата молба по чл. 74 ТЗ (12.12.2016 г.), като по отношение на протокола, представен със заявлението от 30.06.2016 г. е изтекъл и пределният 3-месечен срок по чл. 74, ал. 2 ТЗ.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не може да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното определение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В случая, касаторът аргументира поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 2 ГПК с твърдението, че „съдът е кредитирал оспорени частни документи, удостоверяващи изгодни за издателя му факти“ и е изразил „различно становище по отношение на различните документи“, което, с оглед обсъденото във връзка с последните два въпроса по изложението, не съответства на мотивите на въззивния акт и не обосновава „очевидна неправилност“ в посочения смисъл.
Поради изложените съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Независимо от този изход на делото, предвид липсата на ангажирани доказателства, искането на ответника за присъждане на разноски не следва да бъде уважено.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
ОПРЕДЕЛИ:
HE ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ
определение № 85 от 27.02.2018 г. по ч. т. д. № 84/2018 г. Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: