О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 418
гр.София, 25.03.2014г.
в и м е т о н а н а р о д а
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети март, две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: светла бояджиева
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 7501 описа на ВКС за 2013год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Обжалвано е решение от 05.07.2013г. по гр.д.№ 16381 / 2012г., с което ГС София е уважил иск с правно основание чл.224 КТ.
Жалбоподателят – „Н. ”, чрез процесуалния си представител поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът- Р. Н. М., чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е осъдил „НПК ” да заплати на Р. М. на основание чл.244, ал.1 КТ сумата 7310,68 лева, обезщетение за неизползуван отпуск за 2008,2009 и 2010г., ведно с лихва от 18.04.2010г.
Установено е по делото, че трудовият договор между страните е прекратен със Заповед №1-8/17.09.2010г., считано от 01.10.2010г. Съдът е приел за установено, че на ищцата-ответник по жалба следва да й се заплати обезщетение на основание чл.224 , ал.1 КТ в размер на 7310,68 лева. Счел е за неоснователно възражението за прихващане на на работодателя в размер на 11 422,13 лева на основание чл.210 КТ. Прието е, че разпоредбата на чл.210 КТ предвижда специален ред за реализиране отговорност на работника и е прил, че за такова вземане работодателя може да направи прихващане само със суми за трудово възнаграждение. Посочено е, че липсата на трудово правоотношение между страните към момента на направеното искане за прихващане изключва възможността да се реализира отговорност на ищцата по чл.210 КТ, а и нейната претенция в случая не е за трудово възнаграждение, а е за обезщетение за неизползуван отпуск. Посочил е, че не са налице и предпоставките на чл.103 ЗЗД, тъй като не са налице две насрещни и изискуеми вземания на странитите /вземането на работодателя е спорно/. Изложени са съображения и за това, че възражението за прихващане не е направено своевременно-с отговора на исковата молба, поради което същото не може да бъде разглеждано по същество.
В изложение по чл.284, ал.1 жалбоподателя, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: за това какви са последиците, ако съдопроизводствените действия са продължили без да е разгледан инцидентен установителен иск, когато инцидентно в отговорана исковата молба е поискано да бъде установено наличието на щета от действията на служител, има ли пречка възражение за прихващане да се направи във всяко положение на делото и следва ли да се направи възражение за прихващане единствено с отговора на исковата молба. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК.
С оглед изложените съображения и установените факти по делото Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване по поставените въпроси по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По въпроса за това какви са последиците, ако съдопроизводствените действия са продължили без да е разгледан инцидентен установителен иск, когато инцидентно в отговорана исковата молба е поискано да бъде установено наличието на щета от действията на служител не е налице общо основание за допускане на касационно обжалване. Същият не е разрешаван от съда, тъй като по делото не е бил предяваван инцидентен установителен иск по предвидения в закона ред Този въпрос не е формирал изводите на съда за основателност на предявения иск с правно основание чл.244 КТ. При това следва да се има предвид, че страните не се лишават от право на защита за разрешаването на спора по инцидентния установителен иск, а само от процесуалната възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо в образуваното исково производство по главния иск. Неприемането на инцидентния установителен иск за съвместно разглеждане не би се отразило върху правилността на решението, тъй като съдът дължи произнасяне по преюдициалното правоотношение в мотивите на съдебния акт, а разрешението по съществото на преюдициалното правоотношение се проверява заедно с правилността на решението по главния иск. Решението по главния иск обаче не формира сила на пресъдено нещо по преюдицилното правоотношение и не съществува пречка преюдициалното правоотношение да бъде предявено с нов иск в отделно производство
На останалите въпроси, поставени в изложението на жалбоподателя, съдът е дал отговор в съответствие с практиката на ВС, изразена и в приетото решение по ТР№1/2013г. ОСГТК на ВКС В т.4 от същото е прието, че възражението за прихващане може за първи път да се заяви пред въззивния съд, ако се изразява в материалноправно изявление за компенсиране на две насрещни изискуеми и ликвидни вземания, при което те се погасяват до размера на по-малкото от деня, в който са били налице условията за компенсируемостта им. Прието е, че ако насрещното вземане е спорно, възражението за прихващане не може да бъде заявено за първи път пред въззивната инстанция и в тази им част постановките на т. 6 и т. 12 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС са актуални и при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. Прието е също така, че когато насрещното вземане, с което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, при което ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното решение, на общо основание /чл. 131, ал. 2, т. 5 и чл. 133 ГПК/ същото може да бъде направено най-късно с отговора на исковата молба и заявяването му по-късно, включително пред въззивния съд, е недопустимо. Именно в съответствие с тази практика въззивният съд е дал своето разрешение в обжалваното решение.
На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателя следва да заплати направените от отвотницата разноски пред тази инстанция в размер на 200 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение от 05.07.2013г. по гр.д.№ 16381 / 2012г. на ГС София.
ОСЪЖДА „Н. ” да заплати на Р. Н. М. сумата 200 лева разноски.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: