О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 418
гр. София, 26.10. 2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на втори октомври две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1237 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 37109 от 14.12.2016 г. (изпратена и по факс на 13.12.2016 г., вх.№ 37121 от 14.12.2016 г.), подадена от Г. П. Д. и приподписана от адвокат С. Г. от АК – П. против въззивно решение № 1372 от 31.10.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1953/2016 г. на ОС – Пловдив, VІ гр.състав. С него е потвърдено решение № 204 от 01.06.2016 г. на РС – Карлово, І гр. състав по гр.д.№ 776/2015 г., с което е допусната съдебна делба между К. М. К. с квота 5/8 ид.ч., Г. П. Д. с квота 2/8 ид.ч. и К. М. Д. с квота 1/8 ид.ч. по отношение на съсобствен недвижим имот – самостоятелен обект с идентификатор 36498.503.1783.1.9, представляващ жилище (апартамент) с площ от 81 кв.м., с прилежащо избено помещение № 7 и 9,91% ид.ч. от общите части на сградата с административен адрес [населено място], [улица], [жилищен адрес].
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен, като се приеме, че касаторът е придобил имота по давност. Претендира разноски.
Ответникът по касация К. М. К. е подал отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалването. Претендира разноски.
Ответницата по касация К. М. Д. не е депозирала отговор на касационната жалба.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, окръжният съд се е произнесъл по предявения от К. М. К. срещу Г. П. Д. и К. М. Д. иск за делба на посочения по-горе обект. Прието е, че с договор за продажба на държавен имот от 18.11.1968 г. М. К. М. (по време на брака с М. Г. М.) и сина му К. М. К. са придобили при равни права обекта – предмет на делбата. М. Г. М. е починала на 24.05.1976 г. и е наследена от съпруга си и двете им деца – К. М. К. и К. М. Д.. При определяне дяловете на наследниците й в процесния имот съдът е съобразил разпоредбата на чл. 14, ал. 7 от СК от 1968 г. /отм./. На 20.02.1991 г. е починал и М. К. М., като не се спори, че по силата на договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка приживе е прехвърлил правата си в съсобствеността на дъщеря си К. М. Д. и съпругът й П. Г. Д., които от своя страна са дарили този обем права на ответника. В резултат от посочените сделки и наследственото правоприемство К. М. К. е придобил 5/8 ид.ч., Г. П. Д. – 2/8 ид.ч. и К. М. Д. – 1/8 ид.ч., като страните нямат спор относно размера на квотите. Спорът се е концентрирал по въпроса дали имотът е придобит изцяло от съделителя (сега – касатор) Г. П. Д. в резултат от упражнявано давностно владение. Въззивният съд е дал отрицателен отговор, като е приел, че не е доказано да е отблъснато владението на ищеца по отношение на неговите 5/8 ид.ч. Този извод е формиран въз основа анализа на събраните по делото гласни доказателства и изходящото от самия касатор изявление, съдържащо се в приложената на л. 43 от делото на РС „покана“, нотариално заверена на 21.07.2015 г. (ИМ е подадена на 05.08.2015 г.) и адресирана до ищеца, когото Г. П. Д. уведомява че дълги години вече имат договореност за изплащане на месечен наем, която се спазва безупречно и кани К. М. К. да плати извършените необходими разноски и подобрения съразмерно на идеалната му част от собствеността. Изявлението е определено като признание на касатора, ползващо се с материална доказателствена сила (че признатото е вярно), тъй като е за неизгодни факти – че към 2015 г., а и през цялото време преди това, той е зачитал правата на ищеца в съсобствеността. При обсъждане възражението за изтекла придобивна давност, съдът се е позовал и на постановките по ТР № 1/2012 г. на ВКС, ОСГК.
В представеното изложение на касационните основания са формулирани въпроси, касаещи фактическия състав на придобивното основание по чл. 79 ЗС и способите за прекъсване на давността, като се поддържа, че изводите на въззивния съд са в противоречие с практиката на ВКС и тази на съдилищата, обективирана с Решение № 5 от 25.01.2010 г. по гр.д.№ 2728/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК и Решение № 1132 от 26.07.1999 г. по гр.д.№ 444/1999 г. на ВКС, V г.о.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
Придобивната давност включва като елементи изтичането на определен в закона период от време и владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. От своя страна владението се състои от обективен елемент (упражнявана фактическа власт) и субективен елемент – намерението вещта да се държи като своя. Доколкото е психично състояние, намерението за своене е трудно доказуемо, предвид което е установена презумпцията по чл. 69 ЗС. Последната е оборима, като доказване на противното е допустимо да се извършва с всички доказателствени средства. Именно такова доказателство се явява представения от касатора с отговора на исковата молба документ (л. 43, РС), материализиращ изявление, несъвместимо с характеристиките на намерението за своене. След като самият касатор изрично е заявил, че през целия период от време, през който е упражнявал фактическата власт върху жилището, се е считал наемател (т.е. държател) за идеалните части, притежавани от ищеца, то е налице пряко доказателство, опровергаващо установената с чл. 69 ЗС презумпция. Останалите събрани в тази връзка доказателства са косвени (свидетелски показания), които при това не възпроизвеждат обстоятелства, годни да поставят под съмнение достоверността на изходящото от самата страна извънсъдебно признание за неизгодния й факт. Предвид събрания по делото доказателствен материал, обстойно и правилно анализиран от въззивния съд, по делото е установена фактическа обстановка, коренно различна от фактите, установени в производството по гр.д.№ 2728/2008 г. на ВКС, ІІ г.о., поради което постановеното по него Решение № 5 от 25.01.2010 г. на ВКС, ІІ г.о. не е в противоречие с атакувания съдебен акт. По посоченото гр.д.№ 2728/2008 г. е било доказано установяването на фактическа власт от позовалото се на давността лице въз основа на неформално споразумение с останалите съсобственици, които са му отстъпили своите идеални части, каквото обстоятелство в случая изобщо не е налице. След като касаторът е опровергал съществуването на намерение за своене в негова полза, то следващият се от това правен извод е, че изобщо отсъства владение като елемент от фактическия състав на придобивната давност, поради което въпросът за способите за нейното прекъсване е напълно ирелевантен за изхода на настоящия спор. Решение № 1132 от 26.07.1999 г. по гр.д.№ 444/1999 г. на ВКС, V г.о. е дало отговор на правния проблем относно значението на позоваването на изтеклата давност, който е отречен с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК, поради което и с оглед разясненията по т. 3 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК Решение № 1132 не може да обоснове допускане на касационното обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Въззивният акт не е в противоречие и с ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК и изцяло е съобразено с разясненията по ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК. Следва да се подчертае, че позоваването на изтекла давност е относимо към придобиването на вещни права, когато в рамките на конкретното производство е доказано упражняването на владение, наред с изтичането на определен период от време. Когато, обаче, анализът на събраните доказателства сочи, че е отречен субективния елемент, то изобщо не е налице владение и съответно – отсъства основание за приложението на чл. 79 ЗС, независимо от наличието или липса на позоваване на изтекла давност.
С оглед изхода от настоящото произнасяне касаторът следва да заплати на ответника по касация сумата 720 лева – заплатено в брой възнаграждение за един адвокат, договорено с ДПЗС № 56974 от 10.01.2017 г. (л. 38 от настоящото дело).
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1372 от 31.10.2016 г., постановено по в.гр.д.№ 1953/2016 г. на ОС – Пловдив, VІ гр.състав.
ОСЪЖДА Г. П. Д. ДА ЗАПЛАТИ на К. М. К. сумата 720 (седемстотин и двадесет) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: