О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 418
гр. София, 28.05.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми февруари, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4449 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответниците М. Х. И., Х. Д. И., И. Д. Н., Е. Г. И., К. Н. И., Т. Н. З., Б. Й. Д., И. Й. И., Е. Н. К., М. Н. М., М. С. К., Б. С. И., Н. С. К., В. М. С., Н. М. В., В. Г. П., Драга Г. А., К. Г. К., Д. Д. Н., Х. П. Н., М. Х. Н., А. Х. Н. и Н. Х. Н. срещу решение № 98/18.07.2018г. по в.гр.д. № 237/2018г. по описа на Апелативен съд Варна, в частта му, с която: 1/ е развален, на основание чл. 189, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 87, ал. 3 ЗЗД, договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт №197, т. II, рег. № 6323, нот. дело № 1040/12.12.2007 г. на Нотариус С. И., с район на действие РС – Балчик, с рег. № 314 на НК, по силата на който Е. Н. К., С. Е. К., Н. Х. Н., Ц. Х. Н., А. Х. Н. и М. Х. Н., Н. И. И., К. Г. К., Й. Г. Н., Драга Г. А. и В. Г. П., Д. И. И., И. Й. И. и Б. Й. И., продават на „Уишбон“ ЕООД, [населено място], правото на собственост върху недвижим имот с площ 3 284 кв.м., с идентификатор 02508.51.447 по КК на в. з. „Белите скали“, [населено място], за сумата от 413 784 евро; 2/ всеки един от касаторите /ответници/ е осъден, на основание чл. 189, ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1 ЗЗД по предявени частични искове, да заплати парична сума, изчислена като припадащата му се част от продажната цена на имота в общ размер от 413 784 евро и разноските за нотариалното изповядване на сделката /общо 18 355.24 лв./, съобразно правата му в съсобствеността, ведно със законната лихва от 21.03.2017 г. до окончателното им изплащане, и 3/ всеки един от ответниците /касатори/ е осъден по предявени частични искове да заплати, на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, припадащата му се част съобразно правата му в собствеността от договорна неустойка в общ размер от 170 000 евро, ведно със законната лихва, считано от 21.03.2017г., както и изчислени съобразно същия критерий разноски за производството пред първата и въззивната инстанция.
Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е недопустимо и неправилно поради допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон и явна необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че с влязло в сила съдебно решение по друго дело между страните, ползващо се със сила на пресъдено нещо, са били отхвърлени същите искове между същите страни, поради което се претендира обезсилване на решението като недопустимо, а евентуално – неговата отмяна като неправилно, с искане предявените от „Уишбон“ ЕООД искове да бъдат отхвърлени изцяло като неоснователни.
В изложението към касационната жалба, в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, позовавайки се и на очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, касаторите формулират следните въпроси: 1. „Отхвърлянето на отрицателен установителен иск в симулативен процес, по който ответникът твърди, че не е собственик на имота, води ли до формиране на сила на пресъдено нещо за осъществена съдебна евикция?“; 2. „Влязлото в законна сила решение по осъдителни искове между едни и същи страни, основание ли е да се пререши същия правен спор след постановено съдебно решение в недопустим симулативен процес по предявен отрицателен установителен иск, в който една от тези страни не е участвала и след като погасителната давност за предявяване на иска е изтекла, а и има своевременно заявено възражение за изтекла погасителна давност?“; 3. „След като между едни и същи страни е налице влязъл в сила съдебен акт, наличие на друг съдебен акт, който не им е противопоставим, основание ли е да се преразглежда правния спор?“; 4. „Придобива ли право на собственост съответната община по отношение на поземлен имот, по отношение на който са налице предпоставки за земеделска реституция, ако същата не е завършена и извършена чрез изработване на надлежен поземлен план и ако общината не си е съставила акт за общинска собственост, а претендира от владеещия имота с нотариален акт правен субект да й заплаща данъци и такси за собствеността на съответния имот, за който му е издала строителни книжа?“ и 5. „От кой момент тече и с какъв факт се свързва погасителната давност по чл. 87 ЗЗД за връщане на даденото по развален договор при твърдяна евентуална или осъществена евикция и дали отхвърлянето на отрицателен установителен иск представлява осъществена евикция, след като от установителен иск не може да последва съдебно отстранение?“.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – „Уишбон“ ЕООД, депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който заявява становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Моли за присъждане на направените пред касационната инстанция съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по обективно и субективно съединени искове с правни основания чл. 189, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 87, ал 3 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД, с цена на главния иск над 5 000 лв.. Не са налице обаче основанията на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Предявените искове /главен и евентуални/ са с правни основания чл. 189, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 87, ал. 3 ЗЗД, чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД: за разваляне на сключения между страните договор за продажба на недвижим имот поради евикция; за връщане на продажната цена по разваления договор и на направените от купувача разноски в нотариалното производство, и за заплащане на договорената компенсаторна неустойка в предварителния договор за продажба, предхождащ сключването на окончателния договор за продажба, по който купувачът – ищец твърди своето евинциране.
Въззивният съд е приел за установено, че на 10.08.2007г. е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот в [населено място] с площ от 3284 кв.м. и идентификатор 02508.51.447, между Д. И. И., Н. И. И., Б. Й. И., И. Й. И., Н. Е. К., С. Е., К., Й. Г. Н., В. Г. П., Драга Г. А., К. Г. К., А. Х. И., П. Х. Н., М. Х. Н. и Н. Х. Н. от една страна като продавачи и „Уишбон“ ЕООД като купувач, при договорена продажна цена 413 784 евро и платим при сключването на договора задатък в размер на 41 378.40 евро. Посочил е, че в предварителния договор за продажба е уговорена неустойка за пълно или частично неизпълнение на договорните задължения на продавачите, включително, ако имотът не е тяхна собственост, в размер на 170 000 евро. Окончателният договор за продажба е сключен на 12.12.2007г., като на страната на продавачите са участвали изброените лица, с изключение на Н. Е. К., който е заменен от сина си Е. Н. К., поради извършено дарение на притежаваната от бащата идеална част от имота. Поради настъпила смърт на част от лицата на страната на продавача – П. Х. Н., Д. И. И., Н. И. И., Й. Г. Н., С. Е. К. и Н. Е. К., исковете са предявени срещу техните наследници, като съдът е констатирал, че същите, заедно с останалите лица по договора за покупко-продажба, са надлежни ответници. Въззивният съд е приел за установено, че за нотариалното изповядване на сделката, ищцовото дружество е платило сума в размер на 18 355.24 лв., както и че е безспорно между страните, че последното е изпълнило задълженията си по договора за продажба, като е платило продажната цена в пълен размер, получена от К. Г. от името и в полза на всички продавачи.
Въззивният съд е счел предявените искове за допустими, макар между същите страни да е налице влязло в сила решение по гр. д. № 375/2013г. на Добрички окръжен съд, с което същите искове са били отхвърлени като неоснователни. Обосновал се е с наличието на новонастъпил факт след формиране на силата на пресъдено нещо, а именно евикцията, реализирана с влязлото в сила решение по гр. д. № 408/2015г. на РС-Балчик, с което е отхвърлен предявеният от ищеца срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост на процесната недвижима вещ.
За да уважи иска за разваляне на договора, Варненски апелативен съд е приел, че са налице валидни предварителен и окончателен договори за продажба, по които купувачът е действал добросъвестно, без да знае, че купува от несобственик /продавачите са се легитимирали с констативен нотариален акт за собственост на основание наследяване по закон и земеделска реституция въз основа на решение на ОбСЗГ-Балчик и скица на имота, без да е установено знание на купувача за права на трети лица върху имота към момента на сключване на процесния договор, в която хипотеза според решение № 101/16. 07. 2018г. по гр.д.№ 4672/2017г. на ІІІ г.о. на ВКС купувачът е добросъвестен//, като е изпълнил задълженията си за заплащане на продажната цена пълно и в срок. Приел е, че продавачите /наследници по закон на общия наследодател Н. А. Г./ не са придобили на основание реституция по ЗСПЗЗ право на собственост върху процесния недвижим имот, тъй като процедурата по реституирането му не е приключила – липсва издадено последващо решение по чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ, което след влизането си в сила, и придружено със скица, би имало силата на констативен нотариален акт за собственост и съставлява конститутивния административен акт, възстановяващ собствеността. Счел е, че правото на собственост върху продавания имот не е принадлежало на продавачите по време на сключване на договора, нито е придобито от тях в последствие, а принадлежи на [община] по силата на законова разпоредба /ЗОбС и ЗСПЗЗ/, с оглед на което дружеството – ищец не е могло да придобие общинския имот на основание давностно владение предвид наложения, считано от 01.06.2006г. и действащ и понастоящем, мораториум за придобиване по давност на частна общинска собственост в ЗС. Досежно евикцията на купувача, решаващият съд е приел, че такава е осъществена с влязлото в сила решение по гр.д. № 408/2015 г. на РС-Балчик, с което е отхвърлен предявеният от „Уишбон“ ЕООД срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост върху процесния недвижим имот, тъй като е счел, че съдебно отстранен е не само купувач, спрямо когато е уважен ревандикационен иск, но и купувач, спрямо когато с влязло в сила съдебно решение е уважен установителен иск за собственост на третото лице, независимо дали в този случай купувачът осъществява фактическата власт върху вещта, предмет на продажбата. Посочил е, че влязлото в сила решение по отрицателния установителен иск не обвързва ответниците – продавачи на основание чл. 298, ал. 1 ГПК, които не са участвали в производството по него. Макар да няма сила на пресъдено нещо, продавачите не биха отговаряли за съдебното отстранение, само ако освен, че не са били привлечени в делото, и докажат, че е имало достатъчно основание за отхвърляне на иска, в случая за уважаване на отрицателния установителен иск /чл. 191, ал. 2 ЗЗД/. Последната кумулативно изискуема предпоставка, въззивният съд е намерил за неосъществена, тъй като ответниците се позовават на земеделска реституция по решение на ОбСЗГ – Балчик от 24. 08. 2006г., която не е завършена, тъй като ясното и недвусмислено волеизявление на компетентния орган по земеделска реституция е за възстановяване на собствеността с план за земеразделяне, при което не е възможно поради наличие на предпоставки за друг способ на земеделска реституция, на това решение да се придадат други правни последици. Същевременно страните не спорят, че липсва следващо решение по чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ и чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ за реституция чрез влязъл в сила план за земеразделяне, което е реституционният административен акт с конститутивно действие, без който не настъпва възстановяването на собствеността. Решаващият съд е посочил, че в контекста на гореизложеното, е ирелевантно дали органът по земеделска реституция неправилно е приложил закона, доколкото се касае за имот в урбанизирана територия, вкл. и като не се е съобразил със съдебното решение по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, щом липсва друг конститутивен реституционен акт за възстановяване на собствеността по друг способ, измежду визираните в ЗСПЗЗ. Въз основа на така установените факти, поради неизпълнение на задължението на продавачите да прехвърлят свой собствен имот, от който купувачът е впоследствие е евинциран, поради наличието на реална заплаха от претенция за предаване и на фактическата власт върху имота, въззивният съд е уважил иска за разваляне на сключения договор за продажба на основание чл. 189, ал. 1, вр. с чл. 87, ал. 3 ЗЗД. Възражението на ответниците /касатори/ за изтекла погасителна давност е отхвърлил като неоснователно, приемайки, че началото на давностният срок съвпада с осъществяването на евикцията, а именно, с влизане в сила на съдебното решение по гр.д. № 408/2015 г. на РС-Балчик – 07.02.2017г..
Досежно частичните евентуални искове по чл. 189, ал. 1 ЗЗД за връщане на покупната цена и заплащане на направените от купувача разноски за нотариалното прехвърляне на имота, ведно със законната лихва, въззивният съд е приел, че те са основателни, като е изчислил квотата на всеки един от продавачите съобразно дела му в съсобствеността на имота. По същия начин е изчислил и дължимата от всеки продавач сума по частичните искове за заплащане на договорната компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължението на продавачите да прехвърлят свой собствен имот, ведно със законната лихва. Исковете с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД е счел за основателни, независимо, че клаузата за неустойката е налична само в предварителния договор за продажба между страните, приемайки че същата надлежно ги обвързва и след сключване на окончателния договор за продажба. Възражението на ответниците за изтекла погасителна давност досежно осъдителните искове е отхвърлено по същите съображения като изложените по иска по чл. 189, ал. 1 ЗЗД за разваляне на процесния договор – погасителната давност е с начален момент – 07. 02. 2017г. /датата на реализираната евикция/.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
Първите три въпроса в изложението към касационната жалба на ответниците се свеждат до правните последици на влязлото в сила решение на РС-Балчик, с което е отхвърлен предявеният от ищеца срещу [община] отрицателен установителен иск за собственост върху процесния недвижим имот, и третирането на това решение като новонастъпил факт – осъществена евикция /доколкото такава е налице и при уважаване на положителен установителен иск за собственост и при отхвърляне на отрицателен установителен иск за собственост/, след формирането на силата на пресъдено нещо по предходния спор между същите страни по същите искове / гр. д. № 375/2013г. на Добрички окръжен съд/. Те са свързани с наведените от касаторите твърдения за недопустимост на въззивното решение, направени и в предходните инстанции и основаващи се на наличието на друго решение, влязло в сила, между същите страни по същите искове, приети за неоснователни. С решение № 265/10.07.2014 г. по гр.д. № 375/2013 г. на Добрички окръжен съд, влязло в сила на 15.07.2015г., е решен правен спор между страните по същите искове, базиращ се на различна фактическа обстановка. В настоящото дело, ищецът „Уишбон“ ЕООД е заявил претенциите си в следствие на настъпилата евикция с влизане в сила на решението по гр.д. № 408/2015 г. на РС-Балчик на 07.02.2017г.. Поради наличието на новонастъпил юридически факт, въз основа на който е заявена исковата претенция, не е налице абсолютната процесуална пречка /сила на пресъдено нещо/ за непререшаемост на спора, съгласно чл. 299 ГПК. Без значение е евентуалната недопустимост, вкл. симулативност, на процеса по отрицателния установителен иск за собственост, щом решението е влязло в сила и е формирало сила на пресъдено нещо за страните по него, една от които / [община]/ е третото лице с установени права върху процесния имот и то спрямо настоящия ищец – евинциран купувач. Евикцията, дори да е реализирана по недопустим процес, е новонастъпил юридически факт след влизане в сила на решението по гр.д. № 375/2013 г. на Добрички окръжен съд, и като заявено основание на настоящите искове обуславя различни основание и петитум на исковете, изключвайки основателността на отвод за пресъдено нещо.
Съобразно гореизложеното обжалваното решение не е вероятно недопустимо, като дадените разрешения на въззивния съд в този смисъл са съобразени с практиката на ВКС и с действащите процесуални норми.
Четвъртият въпрос не притежава характеристиките на правен такъв, а е относим към правилността на въззивното решение – обстоятелство, изключващо общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отделно от това следва да бъде посочено, че земеделската реституция настъпва въз основа на конститутивен административен акт на органа на земеделска реституция, а не по силата на закона, и при липса на такъв е без значение за правата на позоваващите се на незавършената земеделска реституция лица, че общината не е съставила акт за общинска собственост, т.е. не заявява собственически права, и че трети частноправен субект плаща данъци и такси за имота, върху който упражнява фактическа власт. Решаващите мотиви в атакуваното решение в частта им досежно преценката за правата на евинцирания купувач в хипотезата на чл. 191, ал. 2 ЗЗД са съобразени с горепосоченото.
Петият въпрос, посочен в изложението към касационната жалба, частично е формирал елемент от решаващите мотиви на въззивния съд, в частта си относно това дали отхвърлянето на отрицателния установителен иск представлява осъществена евикция и кой е моментът, от който тече погасителната давност за исковете по чл. 189, ал. 1 ЗЗД вследствие на осъществената евикция. Спрямо него не са налице твърдяните от касаторите допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Представените към жалбата съдебни актове, касаят други правни въпроси и са неотносими към процесния казус, а самото въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС. Въпросът относно началния момент на евикцията, съвпадащ с влизане в сила на решението, с което са признати правата на третото лице над имота, е решаван безпротиворечиво от Върховния касационен съд по аналогия с постановките в т. 7 ППВС № 1 от 28.05.1979 г.. В решение № 41/05.05.2015 г. по т.д. № 85/2013 г. на ВКС, I т.о., е постановено, че „под съдебно отстранен купувач по см. на чл.191, ал.1 ЗЗД се разбира не само купувач, спрямо когото е уважен с влязло в сила решение предявен от третото лице – собственик на вещта ревандикационен иск по чл.108 ЗС, но и купувач, спрямо когото е уважен с влязло в сила решение установителен иск за собственост на третото лице, независимо дали в този случай купувачът осъществява фактическата власт върху вещта, предмет на продажбата.“. Уважаването на положителен установителен иск за собственост е равнозначно на отхвърлянето на отрицателен установителен иск за собственост за същия имот, поради което и последното съставлява реализирана евикция. Всъщност е без значение дали евикцията е осъществена или евентуална, тъй като и в двата случая става въпрос за пълно неизпълнение или неточно изпълнение на задължението да се прехвърли правото на собственост, при което се реализира отговорността на продавача по чл. 188 ЗЗД /частен случай на която е отговорността по чл. 190, ал. 2 ЗЗД/. В този смисъл са решение № 164/12. 07. 2016г. по гр. д. № 623/2016г. на ІІ г.о. на ВКС; решение № 41/05.05.2015г. по търг. д. № 85/2013г. на І т.о. на ВКС; решение № 261/09.10.2012г. по гр. д. № 390/2012г. на ІІ г.о. на ВКС и др..
Не е налице и поддържаното без аргументация от касаторите основание по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касация поради очевидната му неправилност. Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти /явна необоснованост/. Доколкото касаторите не са изложили аргументи за очевидна неправилност, различни от тези, сочени за основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и от изложените обстоятелства за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които в своята съвкупност не покриват горепосоченото съдържание на квалифицирани състави на неправилност на въззивно решение, не е осъществено основанието за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
Поради липса на представен по делото договор за правна защита и съдействие, удостоверяващ заплатен адвокатски хонорар пред ВКС, такъв не следва да бъде присъждан, въпреки изричното искане на „Уишбон“ ЕООД в този смисъл.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 98 от 18.07.2018 г. по в.гр.д. № 237/2018 г. по описа на Апелативен съд – Варна в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.