О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 418
гр. София, 04.10.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Второ отделение на Гражданска колегия, в закрито заседание на тринадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдия Гергана Никова гражданско дело № 572 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството e по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 4858 от 01.10.2018 г. (п. кл. от 28.09.2018 г.), подадена от Н. Х. М., И. Е. С. и Е. Е. С., чрез адвокат Т. М. от САК против въззивно решение № 211 от 25.06.2018 г. по в.гр.д. № 520/2017 г. на ОС – Перник.
С атакуваното решение е отменено решение № 340 от 13.04.2017 г. по гр.д.№ 4047/2016 г. на РС – Перник в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Б. С. И. против Е. С. М. иск по чл. 108 ЗС в неговата осъдителна част – за предаване на владението на недвижим имот, представляващ част с площ от 960 кв.м. от поземлен имот с идентификатор ***, находяща се в северната му част при граници: от север ПИ с идентификатор ***, от запад – ПИ с идентификатор ***, от юг – ПИ с идентификатор ***, която част (съгласно регулационния план на [населено място],[жк]) представлява УПИ * в кв. * по плана на [населено място] с площ от около 560 кв.м. и около 400 кв.м. на запад от него, представляваща крайна северна част от поземлен имот пл.№ *, собствеността върху който е възстановена с решение на ОСЗ – Перник като нива от 3,165 дка, десета категория, находяща се в землището на [населено място], в местността „Ш.“, съставляващ имот № * по кадастралния план, изработен през 1978 г. при граници /съседи/: имоти пл.№№ *, *, *, *, * и [улица] в кв. * по плана на [населено място], а съгласно ЗРП на [населено място], утвърден със заповед № 1685 от 15.09.2000 г. на кмета на община Перник, имот, представляващ дворно урегулирано място с площ от 3 165 кв.м., съставляващо имот пл.№ * в кв. [жк], при граници по скица: изток- [улица], запад- имоти пл.№ * и *, от север имот * и парцел **, от юг – имот *, като вместо отмененото решение е постановено друго, с което Е. С. М. е осъден да предаде на Б. С. И. владението върху описания недвижим имот. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му част, с която предявеният от Б. С. И. против Е. С. М. иск по чл. 108 ЗС относно описания недвижим имот е уважен в неговата установителна част.
Жалбата е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на обжалване акт. Отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК. Съдържа искане обжалваното решение да бъде отменено като неправилно и предявеният иск да бъде отхвърлен.
Ответникът по касация Б. С. И. е подал отговор на касационната жалба, като възразява, че не са налице основания за допускане на обжалването, както и че въззивното решение е правилно. Претендира разноски.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Второ гражданско отделение, намира следното:
С обжалваното решение, в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 – 273 ГПК, въззивният съд е приел, че процесният имот е собственост на ищеца по силата на решение на поземлената комисия № 255 от 05.04.1999 г. за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ върху терен, попадащ в обхвата на действащия кадастрален и регулационен план. Независимо от предприетите действия по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ, първоначалният ответник Е. С. М. (починал в хода на делото пред въззивния съд и наследен от касаторите – негови съпруга, син и дъщеря) упражнявал фактическата власт върху процесната част с площ 960 кв.м., която обхваща парцел ** по РП от 1983 г. с площ 560 кв.м. и 400 кв.м. западно от парцела. В защита срещу предявения иск по чл. 108 ЗС ответникът Е. С. М. е възразил, че възстановителното решение е нищожно, защото не е придружено от скица, както и защото е постановено от незаконен състав; възстановеният на ищеца имот не е идентичен с притежавания от наследодателя му И. Ф. К. преди масовизацията; в полза на ответника е изтекла придобивна давност. Въззивният съд е обсъдил така заявените възражения, които е намерил за изцяло неоснователни. Прието е, че възстановителното решение е постановено при отсъствието на нормативно изискване да е придружено от скица (преди изменението на чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ с ДВ, бр. 98/1999 г.), като такава е издадена към удостоверението по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ. Решението е постановено от длъжностни лица – членове на органа по земеделска реституция по силата на сключени трудови договори с МЗГАР, като е подписано от председател и секретар, с което са удовлетворени изискванията за неговата валидност. Относно възражението, че възстановеният имот не е идентичен с този, за който ищеца притежава нотариален акт от преди масовизацията са съобразени разясненията, дадени с ТР № 9 от 07.11.2012 г. по тълк.д.№ 9/2012 г. на ВКС, ОСГК на ВКС и решение № 26 от 12.06.2013 г. по гр.д.№ 12/2011 г. на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, съгласно които третите лица – ответници по иск за собственост, на които се противопоставя административен акт за възстановяване на собственост върху земеделски земи, не разполагат в своя защита с възражението, че възстановеният имот не е бил собственост на ищеца, респ. – на негов наследодател преди колективизацията в хипотеза, когато не заявяват собственически права по отношение на спорния имот към момента на обобществяването на земеделските земи. Отчетено е обстоятелството, че с влязло в сила решение № 260 от 01.06.2012 г. по гр.д.№ 5899/2008 г. на РС – Перник (при приключени устни състезания пред въззивния съд на 11.02.2013 г.) е отхвърлен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Е. С. М. и брат му Б. С. М. против ищеца, основан на твърдение, че двамата са собственици на имота, предмет на настоящото производство, по силата на наследство и давностно владение. Независимо от това е прието за допустимо и обсъдено по същество и възражението за изтекла в полза на ответника придобивна давност. За времето до влизането в сила на решение на № 255 от 05.04.1999 г. (03.06.1999 г.) е прието, че придобиването по давност е недопустимо. По отношение на последващия период от време е прието, че владението е смущавано с предприетите действия по реда на чл. 34 ЗСПЗЗ, поради което не е осъществен фактическия състав на чл. 79, ал. 1 ЗС. Отменяването на първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част е мотивирано с липсата на приключен въвод по чл. 34 ЗСПЗЗ, независимо от предприетите действия в изпълнение на Заповед № 187 от 07.02.2001 г. на кмета на община Перник.
В представеното изложение на касационните основания са поставени следните въпроси с довод, че са налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а относно първия въпрос – и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:
(1) „Следва ли решението на поземлената комисия за възстановяване на правото на собственост по реда на чл. 14, ал. 1, т. 1 от ЗСПЗЗ и чл. 18ж, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, постановено преди изменението на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ с ДВ бр. 98/97 г. и бр. 68/99 г. да е придружено от скица, за да се приеме, че процедурата по възстановяване на собствеността е завършена?“ – с позоваване на Решение № 24 от 1.02.1999 г. на ВКС по гр.д. № 1912/1997 г., IV г.о.;
(2) „Валидно ли е решението на поземлената комисия, ако същата не е формирана в съответствие с изискванията на закона“ – с позоваване на Решение № 912 от 18.01.2011 г. на ВКС по гр.д. № 1753/2009 г., I г.о.; Решение № 237 от 15.06.2010 г. на ВКС по гр.д. № 578/2009 г., I г.о. и Решение № 750 от 04.11.2010 г. на ВКС по гр.д. № 1794/2009 г., I г.о.;
(3) „Какви действия следва да предприеме собственика, за да се приеме, че е смутил владението на владелеца и е прекъснал придобивната давност? Предявяването на искане за изземване на имота до административния орган годно ли е да смути владението и да доведе до прекъсване на давността“ – с позоваване на Решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр.д. № 260/2012 г., I г.о.; Решение № 216 от 28.10.2016 г. на ВКС по гр.д. № 2182/2016 г., I г.о.; Определение № 213 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2461/2014 г., II г.о. и Решение № 5 от 25.01.2010 г. на ВКС по гр.д. № 2728/2008 г., II г.о.;
(4) „Какъв е предмета на доказване при предявен иск по чл. 108 от ЗС? Чия е доказателствената тежест за установяване на обстоятелството кой упражнява фактическа власт върху процесния имот? Кой е релевантният момент, към който следва да се преценява кое лице упражнява фактическата власт върху имота?“ – с позоваване на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4/2014 г., ОСГК на ВКС; Решение № 137 от 17.06.2014 г. на ВКС по гр.д. № 6868/2013 г., I г.о.; Решение № 113 от 16.11.2017 г. на ВКС по гр.д. № 229/2017 г., II г.о.; Решение № 253 от 18.01.2013 г. на ВКС по гр.д. № 295/2012 г., II г.о. и Решение № 134 от 15.11.2016 г. на ВКС по гр.д. № 1380/2015 г., II г.о.;
(5) „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото, включително и доводите и възраженията на страните, и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани? Какво следва да бъде съдържанието на мотивите към решенията на всяка от инстанциите по същество?“ – с позоваване на Решение № 157 от 8.11.2011 г. на ВКС по т.д. № 823/2010 г., II г.о.
Касаторите твърдят, че е налице и очевидна неправилност по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения:
На първо място, съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби против въззивни решения, съдържащи произнасяне по конкретно формулиран правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело, произтича от предмета на спора и е от значение за решаващата воля на съда, както и при наличие на някое от допълнителните условия на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос не следва да касае правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждане на събраните по делото доказателства. По тази причина касационното обжалване не може да се допусне въз основа на доводи за допуснати нарушения на процесуалните правила, тъй като те имат отношение именно към правилността на акта и подлежат на обсъждане само ако бъде допуснато касационното обжалване. Такива доводи и произтичащите от тях въпроси не могат да бъдат предмет на производството по селектиране на касационните жалби и не могат да обосноват допускане на обжалването. Ето защо се налага извода, че питането в пункт пети не съставлява общо основание за допускане на касационното обжалване. Същото обобщава оплакванията на касаторите за допуснати от въззивния съд нарушения на процесуалните правила, които при това не намират опора в данните по делото. Съдът е обсъдил в съответствие с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК доказателствата и заявените от страните доводи, релевантни за спорното право, а несъгласието на касатора с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.
На следващо място – въпрос № 1 няма обуславящо значение за изхода на спора, доколкото не държи сметка за обстоятелството, че индивидуализацията на имота, възстановен с решение № 255 от 05.04.1999 г. на поземлената комисия – гр. Перник, е извършена със служебно издадената скица към удостоверението по чл. 13, ал. 4 и 5 ППЗСПЗЗ, доколкото се касае за имот в обхвата на регулационния план на града. В този смисъл въззивното решение кореспондира с практиката на ВКС, обективирана с Решение № 166 от 25.06.2013 г. по гр.д.№ 1633/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 266 от 12.01.2015 г. по гр.д.№ 1837/2014 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 219 от 20.05.2011 г. по гр.д.№ 807/2010 г. на ВКС, І г.о. и др. Последното изключва допускане на обжалването както при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпрос № 2 също няма обуславящо значение за изхода на спора. Обратно на поддържаното от касаторите, въззивният съд е приел, че решение № 255 от 05.04.1999 г. е постановено от административен орган, действащ в надлежен състав. Въззивният акт съответства на практиката на ВКС, обективирана с Решение № 460 от 27.05.2010 г. по гр.д.№ 768/2009 г. на ВКС, І г.о., Решение № 912 от 18.01.2011 г. по гр.д.№ 1753/2009 г. на ВКС, І г.о., цитираните в последното актове, постановени в производство по чл. 290 ГПК и др., което изключва допускане на обжалването при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпрос № 3 на първо място е неотносим. Поставянето му игнорира установеното по делото обстоятелство, че с влязлото в сила решение № 58 от 11.03.2013 г. по в.гр.д.№ 1053/2013 г. на ОС – Перник (при приключени устни състезания пред въззивния съд на 11.02.2013 г.), потвърждаващо решение № 260 от 01.06.2012 г. по гр.д.№ 5899/2008 г. на РС – Перник, със сила на пресъдено нещо е отречено наследодателят на касаторите да е придобил собствеността по силата на упражнявано давностно владение. Установителното действие на силата на пресъдено нещо преклудира настъпилите преди 11.02.2013 г. правнорелевантни факти, а за времето след тази дата до предявяването на настоящата искова молба не е изтекъл срока по чл. 79, ал. 1 ЗС. Освен общото, не е налице и допълнителното основание за селектиране, предвидено с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Определение № 213 от 26.05.2014 г. на ВКС по гр.д. № 2461/2014 г., II г.о. е акт, постановен по реда на чл. 288 ГПК и съобразно разясненията по т. 1 от ТР № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2/2010 г. на ВКС, ОСГТК не е източник на практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Останалите цитирани от касатора актове не обективират произнасяне относно значението на процедурата по чл. 34 ЗСПЗЗ като такава, представляваща действие по принудително изпълнение, което да се намира в противоречие с приетото във въззивното решение и да обосновава допускане на обжалването.
Не се констатира противоречие между въззивния акт и практиката на ВКС (задължителна и по конкретни казуси) и във връзка с въпрос № 4.
Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, което касационно основание визира пороци на съдебния акт от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК. Чрез термина „очевидна“ се характеризира степента на проявление – квалифициран, особено тежък порок; състояние, при което неправилността е проявена по начин, че може да бъде констатирана от съда, без да се налага извършването на анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, на принципите на гражданския процес или необоснованост. Неправилността следва да произтича от допуснати от съда нарушения на приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, довели до несъвместим със закона резултат – поради разрешение, дадено в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл; нарушения на основните начала на гражданския процес и явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Постановеният резултат е в съответствие със закона и установената съдебна практика, включително задължителната такава. Изложените от жалбоподателите доводи в касационната жалба не обосновават тезата за очевидна неправилност.
С оглед изхода на делото касаторите следва да заплатят на ответника по касация разноските за защита пред ВКС – договорено и заплатено в брой адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. (л. 52).
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 211 от 25.06.2018 г. по в.гр.д. № 520/2017 г. на ОС – Перник.
ОСЪЖДА Н. Х. М., И. Е. С. и Е. Е. С. ДА ЗАПЛАТЯТ на Б. С. И. сумата 600 (шестстотин) лева – разноски за защита пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: