5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
гр. София, 15.07.2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети март през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 1728 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 19 от 14.01.2014г. по в.т.д. № 609/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 97 от 27.06.2013г. по т.д. № 524/2012г. на Шуменски окръжен съд. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против Д. И. Д. установителен иск по чл.422 вр. чл.415 ГПК за установяване по отношение на ответника, че му дължи сумата 100 000 лева, произтичаща от издаден на 12.05.2010г. от ответника в полза на ищеца запис на заповед, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК до окончателното изплащане на вземането.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд е препратил изцяло към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК, като не става ясно по какъв начин е стигнал до извода, че мотивите на първоинстанционния съд следва да бъдат споделени – нарушение на чл.236, ал.2 вр. чл.235, ал.4 ГПК. Твърди, че в нарушение на чл.12 вр. чл.235 ГПК съдът не е обсъдил всички наведени пред въззивната инстанция твърдения и възражения. Поддържа, че е напълно погрешен изводът на въззивния съд, че не се установява нито пряка, нито косвена връзка относно гаранционната функция на процесния запис на заповед и договор за кредит № 1547/2007г. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК обосновава допускане на касационно обжалване на въззивното решение с наличието на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение на точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
1. Следва ли въззивната инстанция, когато мотивира своето решение, като препраща към мотивите на първоинстанционното решение съгласно чл.272 ГПК, да обсъди направените във въззивната жалба доводи и да изложи мотиви към решението си, в които да даде отговор на направените пред нея оплаквания, както и да изложи съображенията, поради които възприема направените от първата инстанция правни изводи, към които препраща – противоречие с решение № 990 от 24.03.2010г. по гр.д. №47/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 268 от 21.11.2011г. по гр.д. № 191/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 415 от 25.01.2012г. по гр.д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, І г.о. и решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.;
2. Длъжен ли е съдът да обсъди доводите на страните във връзка със събраните по делото доказателства, както и доводите им по съществото на спора, а също така длъжен ли е да изложи съображения защо ги отхвърля като неоснователни, ако това е така – противоречие с решение № 217 по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о.;
3. Длъжен ли е съдът да даде указания до страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които не са извършени от надлежната страна поради неточност на доклада и дадените в тази връзка указания от първата съдебна инстанция, когато във въззивната жалба изрично се посочва наличието на такова процесуално нарушение – противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК;
4. Възможно ли е запис на заповед, издаден от дружество, длъжник по договор за кредит, да бъде заменен със запис на заповед за същата сума, но издаден от управителя на дружеството – длъжник, но като физическо лице, и каузалната сделка за втория запис на заповед да е договорът за кредит, сключен с дружеството длъжник;
5. Възможно ли е запис на заповед, издаден от управителя на едно дружество, длъжник по договор за кредит, но като физическо лице, да изпълнява гаранционно-обезпечителна функция по договора за кредит, сключен с дружеството – длъжник и съответно плащането по този запис на заповед да има за последица погасяване на кредита на дружеството – длъжник? В този случай налице ли е връзка между двете правоотношения?
Ответникът Д. И. Д. представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Поддържа, че не са изложени аргументи и доводи за правния въпрос от значение за изхода на делото, които са от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Поддържа, че въззивният съд е отговорил на всички оплаквания във въззивната жалба. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си, е взел предвид, че претенцията на ищеца се основава на запис на заповед, издаден от ответника на 12.05.2010г. за сумата 913 895 лева; обсъдил е възражението на ответника, че записът на заповед е издаден без наличие на каузална сделка, респ. е издаден без основание и като такъв е недействителен, а е подписан с оглед водени преговори с ищеца през май 2015г. за отпускане на банков кредит /което обстоятелство според съда се подкрепя и от показанията на свидетелите/, както и е обсъдил твърдението на ищеца, че каузалното правоотношение, по което е издаден записът на заповед, е договор за банков кредит № 1547/2007г., сключен на 15.12.2007г. между ищеца и [фирма], и анекс към него от 23.10.2009г. Изложил е съображения, че с оглед наведените от страните твърдения е длъжен да изследва наличието на връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение, сочено от ищеца, както и че не всяка връзка между двете правоотношения е правно значима, а само тази, при която погасяването на едното правоотношение има като последица погасяването на другото правоотношение. С оглед на това е приел, че такава връзка е налице единствено, когато страните по ефекта са страни и по каузалната сделка – т.е. когато страните по двете правоотношения съвпадат. След обсъждане на събраните по делото писмени доказателства, в това число клаузите на договора за кредит и анекса към него, въззивният съд е заключил, че страните по двете правоотношения са различни, поради което безспорно изплащането на сумата от страна на ответника по записа на заповед няма да доведе до погасяване на задължението на [фирма] по договора за кредит от 2007г.. Приел е, че не се установява и косвена връзка относно гаранционната функция на процесния запис на заповед и договора за кредит, тъй като от една страна в анекса от 23.10.2009г. страните по договора са постигнали съгласие размерът на отпуснатия кредит да е 356 287,68 лева, т.е. сумата е различна от визираната в записа на заповед, а от друга страна – с анекса страните са предвидили да се сключат допълнителни обезпечения – сключването на договор за поръчителство между банката и Д. И. Д. и издаването на запис на заповед от дружество [фирма], авалиран от ответника като физическо лице. Въз основа на изложеното е приел, че доколкото в анекса страните не са предвидили като обезпечение по договора за кредит издаване на запис на заповед от Д. Д. като физическо лице, процесният запис на заповед не обезпечава договора за кредит. Достигнал е до извод, че ответникът не е издал процесния запис на заповед с цел да замени първоначално издадения на 15.12.2007г. запис на заповед по договора за кредит, по който същият има качеството на поръчител и, тъй като не се установяват други каузални правоотношения, по които ответникът да има задължение да заплати сумата 913 895 лева, банката ищец няма основание да иска изпълнение на задължението по процесния запис на заповед, издаден на 12.05.2010г. Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По първите два процесуалноправни въпроси, отнасящи се до задължението на въззивния съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и изложените във въззивното производство оплаквания и да мотивира решението си по съществото на правния спор, е налице постоянна съдебна практика – Постановление № 1/1953г. на Пленума на ВС , ТР № 1 от 04.01.2001г. по гр.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и решение № 217 от 09.06.2011г. по гр.д. № 761/2010г. на ВКС, ГК, ІV го., решение № 990 от 24.03.2010г. по гр.д. № 47/2009г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 157 от 08.11.2011г. по т.д. № 823/2010г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 268 от 21.11.2011г. по гр.д. № 191/2011г. на ВКС, ГК, ІІ г.о. и решение № 415 от 25.01.201г. по гр.д. № 1332/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., на които касаторът се позовава. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство. Разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 ГПК задължават въззивния съд да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху собствените си изводи по приложението на закона, които следва да намерят писмено отражение в мотивите към решението. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд съгласно чл.272 ГПК не дава основание на въззивния съд да откаже изобщо излагането на свои мотиви по същество на спора, в които да даде отговор на направените пред него оплаквания. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил събраните по делото доказателства и е формирал собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Въззивният съд е изложил мотиви по съдържащите се във въззивната жалба доводи и ги е счел за неоснователни и недоказани. Доколко преценката на въззивния съд е обоснована и законосъобразна, в каквато насока са изложени доводи в касационната жалба и изложението по чл.284, ал.3 ГПК, е въпрос, относим към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на обсъждане в стадия за допускане на касационно обжалване.
Третият процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да даде указания до страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които не са извършени от надлежната страна поради неточност на доклада и дадените в тази връзка указания от първата съдебна инстанция, когато във въззивната жалба изрично се посочва наличието на такова процесуално нарушение, не е относим към мотивите на въззивния съд. Въззивният съд не е достигнал до извод за извършено от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в неточност на изготвения доклад и дадените с него указания, и поради това не е имал задължение да указва на страните възможността да предприемат съответни процесуални действия за попълване на делото с относими доказателства. Следователно формулираният процесуалноправен въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение – както и да се отговори на въпроса, това няма да се отрази на крайния изход на спора.
Формулираните в изложението материалноправни въпроси също не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. Тези въпроси, макар да са обсъждани от въззивния съд, не са единствено обуславящи крайния извод за неоснователност на предявения иск за установяване съществуването на вземане по процесния запис на заповед. Действително въззивният съд е изложил съображения, че не всяка връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение е правно значима, а само тази, при която погасяването на едното правоотношение има като последица погасяването на другото правоотношение. Въззивният съд обаче е изложил и съображения, че не се установява връзка между процесния запис на заповед и договора за кредит, като е достигнал до този извод след обсъждане на събраните по делото доказателства, в това число след анализ на клаузите на договора за кредит и анекса към него, отнасящи се до предвидените обезпечения, както и съпоставяне на размерите на задълженията по договора и по записа на заповед. Правилността на този извод не може да бъде обект на проверка в производството по допускане на касационно обжалване. Следователно формулираните материалноправни въпроси не могат да обосноват наличието на общата предпоставка по ал.1 на чл.280 ГПК за допускане на касационен контрол.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не следва да се присъждат разноски. На ответника следва да се присъдят разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство в размер на 4 776 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 19 от 14.01.2014г. по в.т.д. № 609/2013г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Д. И. Д. сумата 4 776 лева /четири хиляди седемстотин седемдесет и шест лева/ – адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: