ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 419
гр. София 17.06.2015 година.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на 20.05.2015 (двадесети май две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, частно гражданско дело № 2429 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК и е образувано по повод на частна жалба с вх. № 24224/20.02.2015 година, подадена от М. Л. Г., Б. В. Р.-Л., Д. Щ., Н. С. Щ. и Е. Б. Ш., срещу определение от 09.01.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 17871/2014 година.
С обжалваното определение съставът на Софийски градски съд е обезсилил решение №7125/17.07.2014 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 40-ти състав, постановено по гр. д. 61353/2011 година и е прекратил производството по делото като, на основание чл. 78, ал. 4 от ГПК, е осъдил жалбоподателките да заплатят на насрещната страна-Д., представлявана от М. на р. р. и б. сумата от 902.90 лева разноски. За да постанови определение си съставът на Софийски градски съд е приел, че предявеният от жалбоподателките срещу Д. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК е недопустим, поради наличие на отрицателна предпоставка по чл. 299, ал. 1 във връзка с чл. 298, ал. 1 от ГПК. Прието е, че спорът между страните е разрешен с влязло в сила решение от 22.04.1996 година на Софийски районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 39-ти състав, постановено по гр. д. № 7464/1995 година. Посочено е, че Б. В. Р.-Л. и Д. са били страни с това производство, а останалите жалбоподатели са обвързани от силата на присъдено нещо на основание чл. 298, ал. 2 от ГПК. С посоченото решение е бил отхвърлен иск, с правно основание чл. 108 от ЗС, предявен срещу Д. от Б. В. Р.-Л. и праводателите на М. Л. Г., Д. Щ., Н. С. Щ. и Е. Б. Ш. за имота, предмет на иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК. Прието, че макар и искът по чл. 108 от ЗС да е бил отхвърлен, в мотивите на решението от 22.04.1996 година на Софийски районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 39-ти състав, постановено по гр. д. № 7464/1995 година се съдържа констатация, че ищците са собственици на спорния имот. Искът по чл. 108 от ЗС е бил отхвърлен, тъй като не е било установено, че Д. владее имота. Затова, макар и решението от 22.04.1996 година на Софийски районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 39-ти състав, постановено по гр. д. № 7464/1995 година да съдържа само отхвърлителен диспозитив за иска по чл. 108 от ЗС съставът на Софийски градски съд е приел, че то съдържа и произнасяне за признаване на правото на собственост на жалбоподателите, като липсата на изричен диспозитив в тази насока може да бъде преодоляна, чрез провеждане на производство по поправка на очевидна фактическа грешка, а не чрез ново исково производство по чл. 124, ал. 1 от ГПК.
В частната жалба се излагат доводи за това, че определението на Софийски градски съд е неправилно и е постановено в нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че производството вече е било прекратявано на това основание, но прекратяването е било отменено с определение от 04.04.2012 година на Софийски градски съд, търговско отделение, VІ-20 състав, постановено по ч. гр. д. № 3887/2012 година. Също така се твърди, че във въззивната жалба не се съдържат доводи за недопустимост на решението на Софийски районен съд. Твърди се, че съдът е трябвало да даде възможност на страните да обосноват становищата си във връзка с допустимостта на производството, а също така се сочи, че въззивният съд се произнася в закрито заседание по допустимостта на жалбите, а не по допустимостта на решението, за което обстоятелство е длъжен да се произнесе с решението си. Освен това се излагат доводи, че съдът неправилно е приел, че е налице идентичност на страните по двете производства. Поискано е обжалваното определение да бъде отменено и делото да се върне на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Насрещната страна по частната жалба Д., п. от М. на р. р. и б. не е подала отговор на същата и не е изразила становище по допустимостта и основателността й.
Жалбоподателките са били уведомени за обжалваното определение на 16.02.2015 година, а частната им жалба е с вх. № 24224/20.02.2015 година. Поради това частната жалба е подадена в предвидения в разпоредбата на чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за упражняване на правото на обжалване. Същата е подадена от заинтересовани страни и отговаря на изискванията за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 във връзка с чл. 275, ал. 2 от ГПК. Поради това жалбата е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Разгледана по същество жалбата е основателна по следните съображения:
М. Л. Г., Б. В. Р.-Л., Д. Щ., Н. С. Щ. и Е. Б. Ш. са предявили срещу Д., п. от М. на р. р. и б. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, с който са поискали да бъде признато за установено по отношение на ответника, че те са собственици на имот № ***, с площ от 233 м2, за който е отреден У. І-***, ***, *** * *** в кв. 10В по плана на [населено място]. С решение №7125/17.07.2014 година на Софийски районен съд, І-во гражданско отделение, 40-ти състав, постановено по гр. д. 61353/2011 година така предявеният иск е бил уважен. Срещу решението на Софийския районен съд е подадена въззивна жалба от Д., п. от М. на р. р. и б., въз основа на която е образувано гр. д. № 17871/2014 година по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав. В закрито заседание, проведено на 09.01.2015 година съставът на Софийски градски съд, позовавайки се на правомощията си да следи служебно за допустимостта на процеса е направил посочените по-горе изводи за недопустимост на производството, като въз основа на тях е обезсилил първоинстанционното решение и е прекратил производството по делото. По този начин съставът на Софийски градски съд е процедирал по реда за проверка на допустимостта на иска, така както същият е установен с разпоредбата на чл. 130 от ГПК. Тази разпоредба обаче урежда правомощията на съда в първоинстанционното производства. Съгласно чл. 273 от ГПК правилата за първоинстанционното производство се прилагат и за въззивното само ако няма особени правила за него. По силата на чл. 269, изр. 1 пр. 2 от ГПК въззивният съд е задължен служебно да следи за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, дори и в жалбите да няма изложени доводи в тази насока. В случай, че въззивният съд прецени, че производството е недопустимо той не може направо да прекрати производството с определение, тъй като предмета на въззивното производство не се изчерпва само с проверката за допустимост на иска. Видно от разпоредбите на чл. 270 и чл. 271 от ГПК във въззивното производство съдът е длъжен да се произнесе по евентуалната нищожност, недопустимост или неправилност на първоинстанционното решение. Недопустимостта на исковото производство се отразява и на постановеното по делото решение като го прави недопустимо. Правомощията на въззивната инстанция при такова решение са посочени в чл. 270, ал. 3 от ГПК. От систематическото място на тази разпоредба, намираща се след чл. 268 и чл. 269 от ГПК следва, че въззивният съд се произнася по допустимостта на първоинстанционното решение след като е провел открито заседание по чл. 268 от ГПК с призоваване на страните и изслушването на същите, както и след провеждане на устните състезания. Видно от чл. 267 във връзка с чл. 268, ал. 3 от ГПК такова открито заседание се превежда винаги след като в предшестващо закрито заседание са разрешени въпросите по чл. 267 от ГПК. Последните се отнасят само до допустимостта на въззивните жалби и до направените с тях доказателствени искания. Затова е невъзможно в подготвителното заседание по чл. 267 от ГПК съдът да се произнася по допустимостта на предявения иск и по обезсилването на първоинстанционното решение. От друга страна от посоченото систематическо място на разпоредбата на чл. 270 от ГПК и от заглавието на същата е видно, че в този случай актът, с който съдът се произнася в този случай е решение. В този смисъл са и задължителните указания дадени в т. 7 на ТР № 2/02.07.2004 година, постановено по тълк. д. № 2/2004 година на ОСГТК на ВКС. Макар същите да се отнасят до частен случай на недопустимост на съдебното решение същите намират приложение и за останалите такива случаи, доколкото между тях не съществува принципна разлика. В този случай произнасянето е по основателността на жалбата, по който въпрос съдът се произнася с решение. Това следва и от обстоятелството, че случаите, когато съдебното решение може да бъде обезсилено с определение са изрично посочени в закона-чл. 231, ал. 1, чл. 232, чл. 233 и чл. 249 от ГПК, към които трябва да се прибави и случая на постигане на съдебна спогодба пред въззивната инстанция.
Предвид на горното съставът на Софийски градски съд не е имал възможност да обезсили първоинстанционното решение и да прекрати производството по делото с определение, вместо с решение и като е направил това е постановил незаконосъобразно определение, което следва да бъде отменено и делото да бъде върнато на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯВА определение от 09.01.2015 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 17871/2014 година и ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.