4
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 1007/2010 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
гр.София, 23.06.2011 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на четиринадесети юни две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 1007/2010 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. П. О. от [населено място] и С. П. С. от [населено място], подадена чрез процесуалния им представител адвокат М.А. от АК-Р. срещу въззивното решение на Русенския окръжен съд № 98/04.03.2010 год., постановено по в.гр.дело № 90/2010 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Русенския районен съд, ХІ гр.с-в № 171/14.12.2009 год. по гр.дело № 2747/2009 год., с което са осъдени ответниците-касатори на основание чл.92, ал.1 ЗЗД да заплатят на Н. Т. Н. от [населено място] вода, както следва: Р. О.-сумата 3 711,32 лева, а С. С.-сумата 2 021,40 лева, дължими като уговорено обезщетение в резултат на предсрочно прекратяване на сключен договор за аренда, ведно със законната лихва върху присъдените суми от датата на предявяване на исковете до окончателното им изплащане, както и направените по делото съдебни разноски в размер на 849,31 лева.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че съдът не е обсъдил в цялост събраните доказателства, неправилно е преценил фактите по делото, което е довело до погрешни крайни изводи досежно спорните правоотношения. Навеждат се доводи, че неправилно е присъдена и лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху сумите по уважените искове, за изплащането на които следва да има отправена покана на доброволно изпълнение, каквато липсва.
В допълнително изложение към касационната жалба касаторът сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по съществени правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона – чл.92, ал.1 ЗЗД и за развитието на правото, а именно: дали уговореното в т.5 от раздел ІV на договора за аренда от 05.04.2006 год. обезщетение представлява неустойка и дължи ли се законната лихва върху нея, считано от 30.05.2009 год./датата на исковата молба/ до окончателното й изплащане. Позовава се на противоречива съдебна практика с оглед приложеното към жалбата решение на Русенския районен съд от 10.03.2010 год. по гр.дело № 5842/2009 год., за което обаче липсват данни, че е влязло в законна сила.
Ответникът по касационната жалба Н. Т. Н. от [населено място] вода, област Р. не изразява становище в законоустановения срок.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че жалбата е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва от ВКС с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при съобразяване с указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГКТК на ВКС.
Видно от данните по делото с обжалваното решение въззивният съд е оставил в сила първоинстанционното осъдително решение, с което са уважени предявените от Н. Т. Н. обективно съединени искове по чл.92, ал.1 ЗЗД и са осъдени ответниците-касатори да заплатят предвиденото в т.5 от раздел ІV на сключения на 05.04.2006 год. договор за аренда на земеделска земя обезщетение поради предсрочното му прекратяване от арендодателите в размер на дължимите арендни вноски за оставащият период до изтичането на уговорения срок. Тълкувайки съдържанието на договорните клаузи съдът е направил извода, че посоченото обезщетение като форма на договорна отговорност има характер на договорна неустойка с присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, тъй като представлява съглашение, с което страните предварително са определили евентуалния размер на вредите, които изправната страна по договора би претърпяла при предсрочното му прекратяване. Анализирайки целия доказателствен материал по делото съдът е направил решаващия извод, че като са прекратили едностранно преди изтичане на уговорения срок действието на арендния договор без наличие на основание за това и са сключили договор с нов арендатор, двамата арендодатели са неизправна страна по процесния договор, поради което дължат на ищеца уговореното обезщетение за остатъка от срока на договора. С оглед конкретните данни по делото, прието е за неоснователно направеното възражение за нищожност на посочената клауза поради прекомерност на уговорената неустойка, по съображения, че в случая уговореният размер не е избран произволно, а е съобразен с евентуалните вреди от предсрочното прекратяване на договора и като база за изчислението му е приет размера на арендните вноски до изтичане на срока му.
С оглед на изложеното, формулираният от касатора в изложението към жалбата му въпрос дали уговореното в т.5 от раздел ІV на договора за аренда от 05.04.2006 год. обезщетение при предсрочното му прекратяване представлява неустойка, която се дължи за периода до изтичане срока на този договор е фактически, а не правен. Отговорът на този въпрос е изцяло в зависимост от доказателствата по конкретното дело и се разрешава в резултат на тълкуване клаузите на самия договор. В случая данните по делото сочат, че решаващият съд е приложил правилата на чл.20 ЗЗД при тълкуване съдържанието на процесния договор, като е обсъдил доводите и възраженията на страните относно произтичащите от него права и задължения. Що се отнася до конкретните изводи на съда в резултат на това тълкуване, както и извършената преценка на фактическия и доказателствен материал по делото, това са въпроси относими единствено към настоящия спор и касаят правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка неправилно е позоваването на противоречие в съдебната практика, тъй като твърдяното различие се дължи на различните факти установени по всяко едно от делата, а не на неправилното прилагане на материалния закон. Що се отнася до оплакванията на касаторите за необоснованост и незаконосъобразност и твърденията за погрешни изводи досежно поетите договорни задължения по арендния договор, това са въпроси, касаещи правилността на обжалваното решение и представляват касационни основания по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК.
Не са налице основания за допускане на касационно обжалване и на поставения в жалбата въпрос: дължи ли се законната лихва върху присъдените неустойки за периода от предявяването на исковете до окончателното изплащане на сумите по главниците, ако кредиторът не е отправил покана за доброволно изпълнение. Поначало трайната и непротиворечива съдебна практика е в смисъл, че неизпълнението на едно парично задължение е винаги забавено и съгласно общото правило на чл.86, ал.1 ЗЗД в този случай длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Кредиторът винаги има право на законната лихва без да е необходимо да е договорено. Когато задължението е срочно, длъжникът изпада в забава след изтичането на срока. Когато няма определен срок за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора, като исковата молба може да има значението на покана, какъвто е и конкретния случай. Правилото на чл.86 ЗЗД се прилага без да се провежда разграничение между юридическите факти, които пораждат неизпълненото парично задължение-сделка, непозволено увреждане, неоснователно обогатяване и т.н. Достатъчно е наличието на парично задължение и забава. Постановеното решение, с което е присъдена законна лихва върху сумите по главниците, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, е в съответствие с цитираната трайноустановена съдебна практика. Претенцията за текуща лихва върху присъденото парично вземане, считано от датата на завеждане на делото, има акцесорен характер и е в зависимост от изхода на спора досежно главницата. В тази връзка приложеното към жалбата съдебно решение, което е в същия смисъл не обосновава наличие на противоречива съдебна практика, предвид липсата на данни, че същото е влязло в законна сила.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския окръжен съд № 98/04.03.2010 год., постановено по в.гр.дело № 90/2010 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/
/СЛ
Вярно с оригинала!
СЕКРЕТАР: