7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
София, 25.07. 2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Дияна Ценева
като изслуша докладваното от съдията Соколова ч. гр. д. № 304/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Р. Т. К., М. Х. К. и [фирма] /в ликвидация/ чрез адвокат П. М., срещу определение № 94 от 10.05.2012 г. по ч. гр. д. № 109/2012 г. на Бургаския апелативен съд, с което без уважение е оставена частна жалба срещу определение № 582 от 02.03.2012 г. по ч. гр. д. № 435/2012 г. на Бургаския окръжен съд, с което е допуснато обезпечение на бъдещ иск по реда на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност /ЗОПДИППД/. Относно основанията за допускане на касационно обжалване се поддържат чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. Касационно обжалване на тези определения се допуска, когато са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът по частната жалба Комисията за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност /комисията/, счита, че касационно обжалване не следва да се допуска, а по същество частната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
Въззивният съд приел довода за недопустимост на мотивираното искане за налагане на обезпечителни мерки за неоснователен. Правото на А. Ц. да представлява комисията в качеството й на заместник-председател, избран по надлежния ред – с решение на Народното събрание на Република България, съгласно разпоредбите на ЗОПДИППД, е възникнало по силата на закона, предвид липсата на титуляр на длъжността председател на комисията, и липсата на лице, изрично упълномощено с права за представителство. Съдът приел също, че по делото са приложени доказателства, обосноваващи извод за наличие на предпоставките, изискуеми от ЗОПДИППД и чл. 390 ГПК за допускане на търсеното обезпечение – привличане на ответника Р. К. като обвиняем за престъпление по чл. 252, ал. 2 НК по образуваното досъдебно производство от 2009 г. и наличие на значително по смисъла пар. 1, т. 2 ЗОПДИППД имущество у бъдещия ответник, без да се сочат законни източници на средствата, с които то е придобито. Прието е, че изложените в частната жалба оплаквания за нередовност на производството по установяване на имущество, придобито в резултат на престъпна дейност и на мотивираното искане за допускане на обезпечителните мерки, не са предмет на настоящото производство, което е обезпечително. Същите, заедно с аргументите относно законния произход на средствата, с които е придобито имуществото, предмет на наложените обезпечителни мерки, следва да бъдат разгледани по същество в производството по обезпечения иск. Направеното с допълнението към частната жалба искане за отмяна на наложения запор върху банкови сметки до размера на договорения по делото адвокатски хонорар за предоставена правна помощ съгласно приложения договор на стойност 116 659.86 лева е прието за неоснователно по съображения, че разноските за адвокат в производството не попадат в изрично изброените хипотези по чл. 23, ал. 4 ЗОПДИППД.
Правните въпроси, които според жалбоподателите обосновават допускане на касационното обжалване, са развити както в частната жалба, съдържаща и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, така и в допълнително представеното изложение.
Съгласно разясненията в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, когато съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд следва да допусне касационната жалба за разглеждане, а произнасянето по валидността и допустимостта на съдебния акт ще се извърши с решението по съществото на жалбата. По аргумент от чл. 274, ал. 3 ГПК това разрешение е приложимо и в производствата по частните касационни жалби.
В тази насока частните жалбоподатели поставят на първо място въпроса за липса на правна легитимация на ищеца, който е обоснован със становището, че мотивираното искане по чл. 22, ал. 1 ЗОПДИППД вр. чл. 390, ал. 1 ГПК за налагане на обезпечителни мерки на бъдещ иск трябва да изхожда от председателя на комисията, тъй като по закон той представлява същата. По този въпрос следва да се посочи, че процесуалното представителство, което се осъществява от председателя на комисията съгласно чл. 13, ал. 2, т. 1 ЗОПДИППД, не е равнозначно на правомощието по чл. 13, ал. 1, т. 2 ЗОПДИППД, което е предоставено на комисията като колективен орган. Според чл. 13, ал. 1, т. 2 ЗОПДИППД комисията взима решения за внасяне в съда на мотивирано искане за налагане на обезпечителни мерки. В случая искането изхожда от оправомощения от закона орган, поради което ирелевантни са доводите, че към момента на отправяне на искането – 02.03.2012 г., Комисията е била без председател поради подадена оставка. Нормата е приложена според точния й смисъл и не се разкрива наличие на вероятна основателност за недопустимост на искането и на постановените по него съдебни актове.
Следващият въпрос, с който жалбоподателите обосновават довода за недопустимост, е за приложението на чл. 15, ал. 2 ЗОПДИППД, според която проверката по този закон не може да продължи повече от 10 месеца; по изключение комисията има право еднократно да удължи този срок с три месеца. Твърдят, че поради изтекли срокове на проверката, продължила една година и 11 месеца, искането е недопустимо – комисията е сезирана на 06.04.2010 г., извън срока по закон от 10 месеца, и впоследствие е направила искане за налагане на обезпечителни мерки на 02.03.2012 г. Съдебната практика безпротиворечиво приема, че сроковете по чл. 15, ал. 2 ЗОПДИППД не преклудират възможностите за доказване, нито погасяват материалното основание на държавата да отнеме имущество, придобито от престъпна дейност /в този смисъл са решения по чл. 290 ГПК с характер на задължителна съдебна практика, като напр. р. № 87 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 369/2009 г., р. № 368 от 21.11.2011 г. по гр. д. № 1129/2010 г., двете на ВКС, ІІІ-то г. о./. А щом това е така, то на още по-голямо основание следва да се приеме, че и искането за налагане на обезпечителни мерки не е преклудирано, ако е заявено след изтичането на посочените срокове. Такова разрешение е дадено в определение № 349 от 07.06.2010 г. по ч. гр. д. № 335/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., постановено в производство по чл. 288 вр. чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК и също задължително за съдилищата. Затова и поставеният въпрос не обосновава наличие на вероятна недопустимост на обжалваното определение, така че касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество. Определение № 1034 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 676/2010 г. на Софийския апелативен съд, на което жалбоподателите се позовават, е постановено по жалба срещу определение за отмяна на допуснато обезпечение поради непредявяване на бъдещия иск в срока по чл. 390, ал. 3 ГПК – производство с предмет, различен от този по настоящото дело.
Следващият въпрос е: може ли в това специално производство /по чл. 22, ал. 1 ЗОПДИППД/ да се наложи обезпечителна мярка върху несеквестируем по смисъла на чл. 444, т. 7 ГПК имот. Трайната съдебна практика приема за недопустимо налагането на обезпечителни мерки върху имущество, по отношение на което не може да се насочва принудително изпълнение, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23, т. 7 ЗОПДИППД – напр. определение № 323 от 25.05.2010 г. по ч. гр. д. № 252/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о.; решение № 87 от 29.01.2010 г. по гр. д. № 369/2009 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК, в което се сочи, че нормата на чл. 23, ал. 7 ЗОПДИППД е относима към условията и обема на обезпеченията, но не и към основанията за отнемане на имуществото в полза на държавата; че при ограничаване обема на обезпечителните мерки по чл. 21 и сл. от раздел първи, гл. ІV ЗОПДИППД, е съобразено това, че основанието на иска още не е доказано по съдебен ред и не следва от ограничителните мерки да произтекат вреди, за които държавата ще носи отговорност по чл. 32 ЗОПДИППД; това становище е възприето и в определение № 269 от 19.05.2011 г. по ч. гр. д. № 272/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. За да поставят въпроса по приложението на чл. 23, ал. 7 ЗОПДИППД, жалбоподателите считат за безспорно твърдението си, че възбраненият имот в [населено място], 1/4 ид. ч. от който е собственост на проверяваното лице на основание договор за доброволна делба, е единствен на ответника. Това, обаче, не е установено, тъй като не е доказано ответникът и никой от членовете на семейството му, с които живее заедно, да нямат друго жилище. В случая, видно от н. а. № 79/1997 г. /л.л. 401-402 по ч. гр. д. № 435/2012 г. на Бургаския окръжен съд/, съпругата на проверяваното лице М. К. притежава парцел І-867 от кв. 64 по плана на [населено място], Бургаска област, ведно с двуетажна масивна жилищна сграда от 510 куб. м. Този имот, който според описанието му е жилищен, не е предмет на наложените обезпечителни мерки. Даденото от съда разрешение не противоречи на задължителната практика на Върховния касационен съд, поради което и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.
Поставен е въпросът за приложението на чл. 9 и 10 ЗОПДИППД във връзка с данните по делото за наличие на имущество, което е съпружеска имуществена общност.
Съгласно чл. 9 ЗОПДИППД до доказване на противното се смята за придобито за сметка на проверяваното лице имуществото, което неговият съпруг и ненавършилите пълнолетие деца са придобили от трети лица на свое име, когато придобитото е със значителна стойност, надхвърля доходите на тези лица през проверявания период и не може да се установи друг източник на средствата. Според чл. 10 ЗОПДИППД отнема се в полза на държавата и имущество, придобито от престъпна дейност, което е съпружеска имуществена общност, когато се установи липсата на принос на другия съпруг за придобиването му. С решение № 66 от 26.07.2011 г. по гр. д. № 863/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., постановено в производство по чл. 290 ГПК и с характер на задължителна съдебна практика съгласно т. 2 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, е прието, че СК и ЗОПДИППД са нормативни актове, преследващи различни цели в полза на обществото, поради което използваното в тях понятие „принос” не се покрива по съдържание. Понятието „принос” по смисъла на чл. 10 ЗОПДИППД е различно по смислово съдържание от същото понятие по смисъла на чл. 21, ал. 2 СК /действащ/. Разпоредбата на чл. 10 ЗОПДИППД има предвид придобиване на имущество при режим на съпружеска имуществена общност, но със средства, придобити от единия съпруг чрез престъпна дейност, и в тази хипотеза приносът на другия съпруг в придобиването на имуществото не може да се изрази чрез личен труд, грижи за децата или работа в домакинството. Прието е, че за оборване на законовата презумпция по чл. 9 ЗОПДИППД проверяваното лице следва да установи свой принос в придобиването на посоченото имущество, изразяващ се в предоставяне от него на средства от законен източник. Такива данни по настоящото дело не са установени, поради което не може да се приеме, че обжалваното определение противоречи на задължителната съдебна практика. Решение № 607 от 29.10.2010 г. по гр. д. № 1116/2009 г. на ВКС, ІV-то г. о., е дало задължително тълкуване на други разпоредби на ЗОПДИППД, но не и на чл. 9 и 10 с. з., поради което разрешението им не съставлява същинската тълкувателна част на този съдебен акт в смисъла, изяснен с ТР № 2 от 28.09.2011 г. по т. д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС и позоваването на същото не може да обоснове основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Във връзка с данните за наличие на имот, дарен на съпругата на проверяваното лице – ответницата М. К., от нейната майка Р. М., е поставен въпросът: от значение ли е за преценката на съда при обезчителните мерки, че конкретен имот е придобит от проверяваното лице, през проверявания период, но чрез дарение от родител на дете и дали в тази връзка не следва да бъде изключено предположение, че конкретното придобиване е свързано пряко или косвено с престъпната дейност. Жалбоподателите се позовават на определение № 264 от 13.05.2011 г. по ч. гр. д. № 111/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., в което е записано, че на този въпрос Върховният касационен съд дава принципно положителен отговор; че ако от доказателствата не само не може да се направи обосновано предположение за връзка между дарението на конкретното имущество и разследваната престъпна дейност на проверяваното лице, но и еднозначно следва да се направи извод за необоснованост на подобно предположение, обезпечение върху този имот като предмет на бъдещия иск за отнемане не следва да бъде допускано; ако обаче преди да бъде предмет на дарение, имотът е бил придобит от родителя през периода на проверката по специалния закон също чрез дарение, а прехвърлител е самият проверяван, като придобивното основание е покупко-продажба, основанията за преценка са различи. В разглежданата хипотеза следва да се изходи именно от възприетата в посоченото определение принципна позиция, която следва да се приложи към конкретните данни по случая. От тях се установява, че имотът в [населено място],[жк], съставляващ парцел ІV-9 от кв. 5 с площ от 450 кв. м., първоначално е придобит от трето лице /извън кръга на ответниците по искането/ с права 1/2 ид. ч., и от низходящите на проверяваното лице и на съпругата му – малолетните им дъщери Ванина и Р. Р. К., също с права 1/2 ид. ч. общо, при учредено в полза на проверяваното лице Р. К. право на пожизнено и безвъзмездно ползване /н. а. № 197/1999 г. на л. 399-400 от първоинстанционното дело/. Впоследствие с н. а. № 121 от 17.03.2009 г. /л.л. 395-396 от същото дело/ К. продали своята идеална част от имота на Р. И. М., а последната, която е възходяща от първа степен на съпругата на проверяваното лице М. К. /майка на първоначалните приобретателки/, дарила на дъщеря си придобитото имущество с договор, сключен с н. а. № 166 от 01.04.2009 г. /л.л. 393-394 от същото дело/. При така установения произход на имота, който първоначално е придобит възмездно от децата на проверявания, последващите трансформации, включително и дарението в полза на съпругата на проверявания, не водят до това той да загуби характеристиката си на имот по чл. 9 ЗОПДИППД и да не може да бъде предмет на обезпечение. По тази причина и не се установява твърдяното противоречиво разрешаване като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С горепосоченото решение № 66/2011 г., както и с решение № 89/2010 г. по гр. д. № 717/2009 г. и решение № 471/6.07.2010 г. по гр. д. № 641/2009 г., двете на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 671 от 09.11.2010 г. по гр. д. № 875/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., е прието, че стойността на проверяваното имущество, с оглед преценката дали същото е на значителна стойност съгласно чл. 3, ал. 1 вр. пар. 1, т. 2 ДР на ЗОПДИППД, е обективна величина, което означава, че следва да се преценява реалната му пазарна цена към момента на придобиването му, което се установява с помощта на експертни заключения, а не цената на проверяваното имущество по неговата придобивна цена, посочена в документи за собственост. От същото разбиране по този правен въпрос е изходил и съдът по настоящото дело – видно от експертните заключения, имуществото е оценено към момента на придобиването. Затова и не се констатират предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса: коя стойност има предвид законът – реално определената стойност към момента на придобиване на процесното имущество, тази, отразена в документите за собственост или реалната пазарна цена към момента на оценката му от комисията.
Въпросът: налице ли е основание за отмяна на допуснатото обезпечение, предмет на молбата за отмяна по горепосоченото дело, съгласно постъпило искане на жалбоподателите по реда на чл. 402, ал. 2, предл. първо ГПК, е неотносим към разглеждания случай, който има за предмет производство по чл. 22 ЗОПДИППД вр. чл. 390 ГПК. За разлика от него, производството по чл. 402 ГПК е за отмяна на допуснато обезпечение и това става след като съдът се увери, че вече не съществува причината, поради която то е било допуснато или са налице условията по чл. 398, ал. 2 ГПК за замяна на обезпечение, допуснато по оценим в пари иск. Затова и не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Жалбоподателите поставят въпрос за приложението на чл. 25 ЗОПДИППД във връзка с конституирането на [фирма] /в ликвидация/ като ответник в производството по допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД. Разпоредбата урежда случаите, когато преди образуване на производство по несъстоятелност или за прекратяване на юридическото лице или на едноличния търговец, върху имуществото на тези субекти са наложени обезпечителни мерки по реда на ЗОПДИППД – тогава посоченото имущество се изключва от масата на несъстоятелността, съответно от имуществото, подлежащо на ликвидация. Страните, обаче, не са изправени пред такава хипотеза и по тази причина не следва да се допуска касационно обжалване по въпроса.
Във връзка с наложените запори на автомобили жалбоподателите поставят въпроса: «може ли съдът, който определя основателността на исканото обезречение, да навлиза в разглеждане на въпроси от съществото на спора и въобще представлява ли въпрос по същество преценката дали трето лице – «неизвестен извършител на откраднатите автомобили», придобил имущество не от проверяваното лице, е добросъвестно или не по смисъла на чл. 7, т. 2 ЗОПДИППД”. Позовават се на определение № 246 от 14.05.2010 г. по ч. гр. д. № 205/2010 г. на ВКС, ІІІ-то г. о. Въпросът не е свързан с данните по делото, защото исканата обезпечителна мярка е наложена само върху автомобили, притежавани от проверяваното лице, от съпругата му и от контролираното от проверяваното лице дружество [фирма], като не се установяват твърденията за наложени обезпечителни мерки върху имущество като посоченото от жалбоподателите.
Въпросът за предпоставките, при които може да бъде уважено искането за допускане на обезпечение на бъдещ иск с правно основание чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД, е уреден в закона, а разрешаването му е в зависимост от данните по всеки конкретен случай. Доводите, изложени в тази насока, както и тези за липса на мотиви в обжалваното въззивно определение и на съображения по изложените във въззивната жалба оплаквания, се припокриват с оплаквания за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закони и съставляват касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на настоящия етап на производството. Не са предмет на това производство и твърденията за допуснати очевидни фактически грешки, като например тази относно номера на досъдебното производство, образувано срещу проверяваното лице. Същественото в случая е това, че Р. К. е привлечен в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 252, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26 НК, вр. чл. 1, ал. 1 и ал. 4, т. 1 и чл. 2 от Закона за банките /отм./ и чл. 1, ал. 1 и 2 и чл. 2 от Закона за кредитните институции. Започналото наказателно преследване е за деяние, включено в приложното поле на ЗОПДИППД – чл. 3, ал. 1, т. 15, като с решение № 192 от 28.04.2011 г. на комисията срещу лицето е образувано производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, в хода на което са наложени и съответните обезпечителни мерки.
Въпросът за предпоставките, при наличието на които може да се постанови отнемане на имущество в полза на държавата, е извън предмета на делото.
Разпоредбата на чл. 23, ал. 4, т. 7 ЗОПДИППД установява, че съдът може да разреши да се извърши плащане с имущество, върху което са наложени обезпечителни мерки по този закон, когато това е необходимо за заплащане на разноски във връзка с производството по същия закон. Съдебната практика приема, че разноските по производството включват държавната такса, когато такава се дължи, разноски за събиране на посочени от страната доказателства, адвокатски възнаграждения за защита на проверяваното лице и др. /например определение № 278 от 25.05.2011 г. по ч. гр. д. № 191/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., постановено в производство по чл. 274, ал. 3 ГПК и задължително за съдилищата; определение № 198 от 09.03.2012 г. по ч. гр. д. № 141/2012 г. на ВКС, ІV-то г. о./. В противоречие с тази практика е становището на въззивния съд, че разноските за адвокат в производството не попадат в изрично изброените хипотези по чл. 23, ал. 4 ЗОПДИППД. Не е налице обаче основание за допускане на касационно обжалване, тъй като според установената съдебна практика разрешението на съда е обусловено от невъзможността на молителя да заплати съответния разход с друго имущество /напр. определение № 413 от 14.06.2012 г. по ч. гр. д. № 355/2012 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., цитираното определение № 198 от 09.03.2012 г./. В разглеждания случай данни, въз основа на които да се извърши преценка за невъзможност разноските за адвокатско възнаграждение да бъдат посрещнати с друго имущество, не са ангажирани.
По отношение на останалите съдебни актове, представени с частната касационна жалба и с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, следва да се посочи, че жалбоподателите не са обосновали с какво въззивното решение им противоречи, поради което и не може да се извърши съпоставка за наличие на основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – не се установява посочените от жалбоподателите правни норми да са непълни, неясни или противоречиви, да липсва съдебна практика по приложението им или да се налага необходимост от промяна на вече създадената практика.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 94 от 10.05.2012 г. по ч. гр. д. № 109/2012 г. на Бургаския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: