О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 419
гр. София, 26.06. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на дванадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 302/2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 379 от 28.11.2016 г., постановено по т. д. № 400/2016 г. на Пловдивски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 29 от 18.01.2016 г. по т. д. № 684/2014 г. на Пловдивски окръжен съд в частта за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] сумата 193 554.17 лв. – остатък от възнаграждение по договор от м. януари 2013 г. за изпълнение на СМР по подписани от страните протоколи и междинно контролно замерване на постигнатите резултати, за което са издадени 11 бр. фактури от 04.03.2014 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, сумата 6 528 лв. – обезщетение за забава върху дължимото възнаграждение, и сумата 7 207.76 лв. – разноски за въззивното производство, както и в частта, с която е потвърдено постановеното от първоинстанционния съд определение № 752 от 04.04.2016 г. за допълване по реда на чл.248 ГПК на решението по т. д. № 400/2016 г. с осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 12 644.80 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като с него е потвърдено недопустимо решение на първоинстанционния съд, с което е разгледан непредявен иск. Според касатора, с исковата молба е предявен иск за заплащане на възнаграждение за извършени СМР, възложени с формален писмен договор от 10.01.2013 г., а инстанциите по същество са се произнесли по иск за заплащане на възнаграждение за СМР по неформален договор „с неопределена дата от м. януари 2013 г.” и по този начин са подменили предмета на правния спор, без ищецът да е поискал и да е допуснато изменение на първоначално предявения иск. В жалбата се сочат и основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Навеждат се оплаквания за неправилна преценка на фактите и доказателствата по делото и за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на съда за наличие на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по договор за изпълнение на СМР, за реално изпълнение на СМР по договора и за дължимост на възнаграждение за тях в присъдения от първата инстанция размер. По отношение на частта от въззивното решение, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд за допълване на решението в частта за разноските, се излагат доводи за недопустимост на молбата за допълване поради подаването й извън преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК и за отсъствие на предпоставки за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение поради липса на своевременно представени доказателства за уговаряне и реално плащане на възнаграждението.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с релевираната в касационната жалба недопустимост на въззивното решение и с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 03.02.2017 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 684/2014 г. е образувано пред Пловдивски окръжен съд по предявен от [фирма] иск за заплащане на сумата 211 639.94 лв., представляваща остатък от дължимо възнаграждение по договор от 10.01.2013 г. за изпълнение на СМР. В обстоятелствената част на исковата молба ищецът е посочил, че работите, за изпълнението на които ответникът дължи претендираното с иска възнаграждение, са установени по вид, количества и стойност с подписани от договарящите страни приемо – предавателни протоколи и междинно замерване на постигнатите резултати, въз основа на които са издадени 12 бр. фактури от 04.03.2014 г. Уточнено е, че при формиране на размера на претенцията за възнаграждение от всяка фактура е приспадната уговорена от страните гаранция от 3 % за добро изпълнение.
С решение от 18.01.2016 г. Пловдивски окръжен съд е уважил иска до размер на сумата 193 554.17 лв., представляваща остатък от дължимо възнаграждение за изпълнени СМР по договор от м. януари 2013 г., протоколи и 11 бр. фактури от 04.03.2014 г., и е отхвърлил иска за разликата до 211 639.94 лв., съставляваща претендирано възнаграждение за изпълнени СМР по протокол и фактура № 37/04.03.2014 г.
При постановяване на решението първоинстанционният съд е съобразил, че представеният от ищеца в копие към исковата молба писмен договор от 10.01.2013 г., наименован „договор за наем”, е изключен от доказателствата по делото на основание чл.183 ГПК и не може да служи като доказателство за възникнало между страните облигационно правоотношение. Въпреки изключването на договора като доказателство, съдът е приел, че в хода на процеса са събрани достатъчно доказателства, установяващи обвързаността на страните от договор за изпълнение на СМР, реалното извършване на СМР от ищеца във вид, количества и стойност, отразени в двустранно подписани протоколи, и приемането на работите от ответника – възложител. Относно възникването на договорно правоотношение съдът е съобразил установените по делото факти, че в качеството им на търговци ищецът и ответникът са участвали като подизпълнители на СМР на обект Автомагистрала „М.” /А-1/ Оризово – Капитан А., участък Л. 1 „Оризово – Д.”, без да са включвани в конкурсната документация по ЗОП и без да фигурират в сключения между Агенция „Пътна инфраструктура” и Кооперативно дружество „Кооперативна М. енд Ч. – Чи.Ем.Чи. ди Р.” договор за възлагане на строителството на автомагистралата; че участието на ищеца и ответника като подизпълнители е оформяно с договори за наем; че по силата на договор от 14.10.2011 г., сключен между ответника и италианското дружество – изпълнител по ЗОП, ответникът е един от подизпълнителите при строежа на автомагистралата; че в качеството на подизпълнител ответникът е възлагал на ищеца изпълнението на отделни видове СМР, предмет на договора от 14.10.2011 г., изпълнението на които е приемано с двустранно подписани протоколи и е заплащано след осчетоводяване на издадени за целта фактури. След съвкупна преценка на посочените факти и на доказателствата съдът е направил извод, че между страните са създадени трайни търговски отношения във връзка с участието им в изпълнението на СМР на обект Автомагистрала „М.”, по време на които ответникът е отправил до ищеца писмено предложение от 04.01.2013 г. за изпълнение на СМР на обекта с конкретно посочени параметри на изпълнението и начини за възлагане, отчитане на количествата извършени дейности и уреждане на финансовите отношения. Предвид обстоятелството, че предложението е представено от ищеца с исковата молба, съдът е счел, че то е получено и прието от него. Анализирайки заключението на назначената по делото счетоводна експертиза, представените от ищеца приемо – предавателни протоколи за изпълнени СМР на обекта, които са подписани от двете страни, издадените въз основа на тях фактури за дължимо възнаграждение, които са осчетоводени от ответника и по които същият е извършвал плащания към ищеца, Пловдивски окръжен съд е приел, че чрез отправеното от ответника предложение от 04.01.2013 г. и неговото приемане от ищеца е поставено началото на договорно правоотношение между страните – чл.10 ЗЗД във вр. с чл.292, ал.1 ТЗ, с предмет извършването на СМР на обект Автомагистрала „М.”, както и че изпълнението на работите по представените с исковата молба протоколи е извършено в рамките на възникналите неформални търговски отношения по договор за изработка. Съдът е изложил съображения, че за действителността на договорното правоотношение между страните не важи установената в чл.160, ал.2 ЗУТ писмена форма, тъй като ответникът не е страна и не участва в процедурата по ЗОП по договора за строителство на магистралата и във вътрешните му правоотношения с ищеца разпоредбите на ЗОП са неприложими.
След съвкупна преценка на представените от ищеца двустранно подписани приемо – предавателни протоколи за извършени СМР, на показанията на разпитаните свидетели и на заключенията на назначените експертизи, първоинстанционният съд е достигнал до извод, че отразените в протоколите видове и количества работи са реално изпълнени от ищеца /с изключение на протокола, послужил като основание за издаване на фактура № 37/ и са приети са без възражения от надлежно овластени представители на ответника, поради което ответникът дължи възнаграждение за тях съобразно издадените от ищеца фактури от 04.03.2014 г. Във връзка с приемането на работите съдът се е позовал на приетия за установен по делото факт, че в процеса на изпълнение на насипите по протоколите ответникът е вземал проби и е изследвал плътността на насипите в своя лаборатория, след което е подписвал протоколите за изпълнението им. Като аргумент за приемане на работата за качествено изпълнена е посочен и фактът, че участъкът от Автомагистрала „М.”, на който са извършени претендираните от ищеца СМР, е приключен и функционира.
Относно размера на дължимото възнаграждение първоинстанционният съд е изразил становище, че възнаграждението се дължи в размера, отразен в издадените от ищеца фактури, който е съобразен с оферираните от ответника единични цени в предложението от 04.01.2013 г. При произнасянето относно размера на възнаграждението съдът е съобразил, че предложените единични цени, които според заключението на счетоводната експертиза са по-ниски от пазарните за цени за съответния вид работи, са залегнали във вече платени фактури за извършени СМР по същото договорно правоотношение и са съгласувани от страните с подписването на протоколите за извършени и приети СМР.
Решението на Пловдивски окръжен съд е обжалвано пред Пловдивски апелативен съд и е потвърдено с обжалваното в настоящото производство въззивно решение.
Въззивният съд е преценил като неоснователно оплакването във въззивната жалба на ответника [фирма] за недопустимост на първоинстанционното решение поради разглеждане на непредявен иск. Изложил е съображения, че като се е произнесъл по иск за дължимост на възнаграждение за изпълнени СМР по описаните в исковата молба протоколи и фактури, първоинстанционният съд не е подменил предмета на спора и не е разгледал иск, различен от предявения с исковата молба.
В изпълнение на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд се е произнесъл по въведените с въззивната жалба на ответника оплаквания и доводи за неправилност на постановеното от първата инстанция решение в осъдителната част за сумата 193 554.17 лв. Относно довода за липса на писмен договор за възлагане на претендираните за заплащане СМР съдът е посочил, че по своята правна природа договорът за изработка е неформален и писмената форма не е условие за неговата действителност, като за конкретното договорно правоотношение не важи изискването на чл.160, ал.2 ЗУТ. С аргумент, че не съществува пречка договорът за изработка да се доказва с всички допустими от процесуалния закон доказателства, въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, че в конкретния случай възникването на правоотношение между страните по неформален договор за изработка следва да се счита за доказано по несъмнен начин от писменото предложение с дата 04.01.2013 г., действията на ищеца по приемане на предложението, двустранно подписаните протоколи за междинно контролно замерване и за извършени и приети СМР, както и от заключенията на съдебните експертизи. За неоснователни са счетени доводите на ответника – жалбоподател за липса на представителна власт на лицата, подписали част от протоколите за извършени и приети СМР, и за противопоставяне на действията им при предпоставките на чл.301 ТЗ с отговора на исковата молба. Въззивният съд е споделил становището на първоинстанционния съд за доказаност на факта, че подписалите протоколите лица са били служители на ответното дружество и са действали в рамките на възложените им трудови функции. Допълнително се е позовал и на установените по делото факти, че същите служители са приели и одобрили частично признатите и заплатени от ответника работи на обекта. По отношение на довода за противопоставяне на действията по приемане на работите в съответствие с чл.301 ТЗ е направен извод, че ответникът е узнал за претенциите на ищеца за заплащане на спорните СМР от получената преди завеждане на делото покана № 305/24.03.2014 г., съдържаща подробно описание на видовете и количествата СМР и на размера на търсеното възнаграждение, и не се е противопоставил на действията на служителите си по приемане на работите незабавно след получаването й, което следва да се квалифицира като потвърждаване на тези действия, съгласно чл.301 ТЗ.
Относно възражението на ответника, че не дължи заплащане на възнаграждение за извършени услуги по добив на инертни материали, тъй като такива дейности не се съдържат в предложението от 04.01.2013 г., въззивният съд е изразил становище, че възнаграждението се дължи, тъй като ответникът – чрез свои представители, е подписал приемо – предавателните протоколи за извършени услуги по добив на инертни материали на отразена в протоколите и в издадени въз основа на тях фактури. Доводите на ответника за липса на доказателствена стойност на протоколите поради извършени корекции в съдържанието им не са обсъждани по съображения, че са заявени за пръв път с въззивната жалба. Въззивният съд се е произнесъл, че невключването на услугите по добив на инертни материали в предложението от 04.01.2013 г. и липсата на уговорена между страните цена не води до неоснователност на исковата претенция за заплащане на съответните услуги, предвид разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ и заключението на счетоводната експертиза, според което цената, по която са актувани дейностите по добив на инертни материали в двустранно подписаните приемо – предавателни протоколи, съответстват на предлаганите от ищеца и на действащите към онзи момент средни пазарни цени за този вид услуги. Аналогични съображения са изложени и по отношение на възраженията за недължимост на възнаграждение за други видове работи, установени с приемо – предавателните протоколи, за които не е предложена цена в офертата от 04.01.2013 г.
Пред първата и пред въззивната инстанция ответникът е поддържал възражение за прихващане със сумата 50 000 лв., представляваща негово насрещно вземане към ищеца за извършено на 15.01.2013 г., но недължимо, авансово плащане на възнаграждение за изпълнени в периода 01.01.2013 г. – 01.06.2013 г. строителни работи. След анализ на относимите доказателства въззивният съд е направил извод, че възражението е неоснователно, тъй като сумата от 50 000 лв. е платена за реално извършени и приети от ответника СМР и ищецът не дължи връщането й.
С решението си Пловдивски апелативен съд е потвърдил и обжалваното от [фирма] определение по чл.248 ГПК, с което е допълнено решението на първоинстанционния съд в частта за разноските и дружеството – жалбоподател е осъдено да заплати на [фирма] разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 12 644.80 лв. Въззивният съд е констатирал, че молбата за допълване е подадена в преклузивния срок по чл.248, ал.1 ГПК, с оглед на което е намерил за неоснователно възражението на жалбоподателя за нейната недопустимост. За неоснователни са приети доводи за недоказаност на разноските и за липса на представен списък по чл.80 ГПК. Позовавайки се на протокола от съдебно заседание на 18.01.2015 г., въззивният съд е направил извод, че ищецът е представил своевременно договор за правна помощ, доказващ уговарянето на адвокатско възнаграждение по делото в размер на 14 000 лв. и служещ като разписка за заплащане на възнаграждението в брой към датата на заседанието, като искането за разноски е било придружено със списък по чл.80 ГПК.
По допускане на касационното обжалване :
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с поддържаната в касационната жалба процесуална недопустимост на въззивното решение, във връзка с която в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е формулирал следните въпроси : „Налице ли е произнасяне свръх петитум, когато съдът осъжда ответника да заплати цена по договор, различен от договора, посочен като основание в исковата молба, при липса на изменение на иска по време на процеса; Допустимо ли е съдът да уважи иск на лице, което не е успяло да докаже обстоятелства, разпределени в негова доказателствена тежест (в случая наличие на договор от 10.01.2013 г.), без да изменя доклада по делото; В случаите, при които ищецът не доказва наличието на договор, описан в исковата молба при претенция на договорно основание, допустимо ли е съдът да изследва наличието на друг договор, преддоговорни отношения и приемане на работите по подобни договори”.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правомощието на Върховния касационен съд да следи служебно за допустимостта на обжалваното пред него въззивно решение се разпростира и върху стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, съдът следва да го допусне до касационен контрол, а проверката на допустимостта ще се извърши с решението по съществото на подадената касационна жалба. След преценка на данните по делото настоящият състав на ВКС намира, че не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо, включително като последица от разглеждане на иск, различен от предявения, и подмяна на предмета на спора, в каквато насока са оплакванията на касатора. С исковата молба ищецът [фирма] е предявил иск за заплащане на възнаграждение за изпълнени СМР по сключен с ответника – касатор [фирма] договор от 10.01.2013 г. Въпреки позоваването на формален писмен договор, ищецът е навел твърдения, че претендира заплащане на възнаграждение за извършени СМР по конкретно посочени приемо – предавателни протоколи, съдържащи индивидуализация на видовете, количествата СМР и дължимата за тях цена, и по издадени фактури от 04.03.2014 г., всяка с посочен номер и с отразена в съдържанието й стойност на дължимото възнаграждение. Първоинстанционният съд е изключил писмения договор с дата 10.01.2013 г. от доказателствата по делото на основание чл.183 ГПК, но независимо от това с решението си се е произнесъл по иск за дължимост на възнаграждение за изпълнени СМР по описаните в исковата молба протоколи и фактури. В мотивите към решението съдът е посочил, че изпълнението на работите е осъществено по силата на валидно облигационно правоотношение между страните, възникнало в рамките на трайни търговски отношения помежду им от неформален договор за изработка, сключен през м. януари 2013 г. чрез отправяне на писмено предложение от възложителя и приемането му от изпълнителя. Произнасянето по иск за заплащане на възнаграждение за СМР, индивидуализирани като предмет на исковата претенция в исковата молба, опровергава твърденията на касатора за подмяна на предмета на спора и за недопустимост на първоинстанционното решение. С обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният съд се е произнесъл по същия предмет на спора, който е въведен с исковата молба и е разрешен с постановеното от първата инстанция решение. Въззивният съд е разгледал иска за заплащане на възнаграждение за СМР на заявеното в исковата молба основание, което изключва вероятността въззивното решение да е недопустимо. Изложените съображения мотивират настоящия състав да приеме, че не се налага въззивното решение да бъде допускано до касационен контрол за проверка на допустимостта по реда на чл.290 ГПК. Преценката за отсъствие на данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение съдържа косвен отговор на поставените от касатора въпроси във връзка с допустимостта на решението, които са разрешени от въззивния съд в съответствие с трайната практика на ВКС по въпросите за определяне на спорния предмет на делото и пределите на дължимото от съда произнасяне. По повод на третия въпрос следва да се отбележи, че недоказването на факт, чието установяване е в тежест на страната, която го твърди, е от значение за основателността на иска и няма отношение към допустимостта на въззивното решение.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал като значими за изхода на делото следните въпроси : „1. Трайните търговски отношения следва ли да бъдат тълкувани като наличие на рамково споразумение между страните или като наличие на множество договори между две страни и съответно следва ли да се доказва всяка сделка между страните в трайни търговски отношения; 2. В случай, че наличието на договор за строителство се доказва посредством писмени приемо – предавателни протоколи, необходимо ли е те да бъдат подписани от лица с представителна власт за дружеството в контекста на нормата на чл.160, ал.2 ЗУТ; 3. При предявен иск с правна квалификация чл.266 от ЗЗД допустимо ли е съдът да изследва пазарни цени за заплащане на изработеното. В случай, че съдът изследва пазарни цени, допустимо ли е съдът да определя цена по реда на чл.162 ГПК по своя преценка чрез ценообразуване, както и да ползва фикции по отношение на елементи, включени в ценообразуването; 4. При претенция за заплащане на родово определени работи и направено правопогасяващо възражение от страна на ответника, че същите вече са заплатени, необходимо ли е да се индивидуализират незаплатените работи и коя от страните носи доказателствената тежест за индивидуализацията; 5. Допустимо ли е въззивният съд в мотивите си да приема определени факти за безспорни между страните, без да е налице произнасяне за това по приложимия процесуален ред за отделяне на спорното от безспорното, съгласно чл.146, ал.1, т.3 ГПК”. За въпроса по п.1 се твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката в определение № 167/25.03.2016 г. по ч. т. д. № 192/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., решение по в. гр. д. № 935/2016 г. на Окръжен съд – Пловдив, и решение по гр. д. № 14229/2014 г. на Районен съд – Пловдив; за въпроса по п. 2 – че е разрешен в противоречие със задължителната практика в решение № 505/02.09.2011 г. по гр. д. № 741/2010 г. на ВКС, ІІ г. о., и решение по т. д. № 533/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.; за въпроса по п.3 – че е разрешен в противоречие със задължителната практика в решение № 1/20.02.2009 г. по т. д. № 363/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., а във втората си част е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; за въпроса по п.4 – че е от значение за точното прилагане на закона, както и че разрешението му от въззивния съд е в противоречие с произнасянето по подобен казус в решение по т. д. № 911/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив; за въпроса по п.5 – че „има връзка с решение № 83/20.08.2014 г. по т. д. № 1109/2012 г. на ВКС, І т. о., и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият въпрос в изложението не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК да е от значение за изхода на делото в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въззивният съд изобщо не е обсъждал и не се е произнасял в мотивите към решението си дали трайните търговски отношения между страните следва да се тълкуват като наличие на рамково споразумение или трябва да се разглеждат като множество договори, подлежащи на отделно доказване. Въз основа на доказателствата по делото съдът е формирал извод, че страните са обвързани от договор за изработка, сключен чрез отправяне на писмено предложение от възложителя и приемането му от изпълнителя, който е източник на облигационно правоотношение и на задължението за заплащане на извършени и приети СМР по представените с исковата молба приемо – предавателни протоколи. Трайните търговски отношения са съобразени единствено с оглед приложението на разпоредбата на чл.292, ал.1 ТЗ. По отношение на поставения въпрос не са осъществени и сочените допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Определението по ч. т. д. № 192/2016 г. на ВКС, ІІ т. о., няма характер на задължителна съдебна практика и не попада в обхвата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решението по гр. д. № 935/2014 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което след отмяна на решение по гр. д. № 14229/2014 г. на Районен съд – Пловдив е разрешен спор между същите страни за неплатена наемна цена за предоставени за временно ползване тежкотоварни машини, не съдържа правни изводи, относими към решаващите изводи на въззивния съд в обжалваното решение, поради което не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е обсъдил подробно възраженията и доводите на касатора – ответник за липса на представителна власт на лицата, подписали протоколите за приемане и предаване на изпълнени СМР, и след преценка на доказателствата е направил извод, че протоколите са подписани от надлежно овластени служители на ответника, чиито действия обвързват последния, респ. че за тези действия е приложимо правилото на чл.301 ТЗ. При така формирания извод въпросът по п.2 от изложението не може да се счете за обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и да послужи като общо основание за допускане на решението до касационен контрол. Задължителната практика в решение № 97/03.07.2013 г. по т. д. № 533/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., на която се е позовал касаторът, е формирана по правен въпрос, различен от поставения – съставлява ли авансовото плащане на възнаграждение, извършено въз основа на отправена от изпълнителя оферта за изпълнение на строителни работи, конклудентно действие на възложителя, потвърждаващо съгласието му за сключване на договор за изработка при условията на офертата, и не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Освен това в мотивите към цитираното решение, при обосноваване отговора на правния въпрос, е застъпено становище, аналогично на изразеното от въззивния съд – че писмената форма е форма за доказване, а не за действителност на договора за изработка. Предвид въпросите, по които е допуснато касационно обжалване – относно необходимостта от изрично упълномощаване с описание на недвижимия имот при продажба на такъв имот чрез пълномощник, дали липсата на индивидуализация на имота в пълномощното води до нищожност на сключения от пълномощника договор за продажба и за предпоставките на чл.42, ал.2 ЗЗД за потвърждаване на договор, сключен без представителна власт, неотносима към въпроса за писмената форма по чл.160, ал.2 ЗУТ е и задължителната практика в соченото от касатора решение № 505/02.09.2011 г. по гр. д. № 741/2010 г. на ВКС, ІІ гр. о.
Изследването на пазарните цени за част от строителните работи, за които е претендирано възнаграждение с предявения по делото осъдителен иск, е наложено от възражението на ответника – касатор, че в отправеното предложение от 04.10.2013 г. не са включени част от работите по процесните протоколи и фактури и страните не са договаряли цена за тяхното изпълнение. С решение № 59/10.09.2010 г. по т. д. № 511/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл по реда на чл.290 ГПК, че по аналогия на закона разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ /според която при липса на уговорка между страните за определена цена или за начина на нейното определяне се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключване на продажбата за същия вид стоки при подобни обстоятелства/ следва да намери приложение и при договора за изработка, когато той е сключен под режима на Търговския закон. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че за невключените в предложението работи, които не са включени в предложението и за които не е постигнато предварително съгласие за цената, но са приети от възложителя с подписване на приемо – предавателните протоколи, се дължи възнаграждение, изчислено съобразно вписаните в протоколите единични цени, които съответстват на пазарните цени за същия вид работи към момента на приемане на работите. Даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на задължителната практика в цитираното решение, а е съобразено с нея, поради което не е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Преценката за съответствие на цената по протоколите с пазарните цени за съответния вид работи е основана на констатациите в заключението на счетоводната експертиза относно действащите към релевантния за спора момент пазарни цени за същия вид работи, поради което втората част от въпроса – за допустимостта цената да се определя по реда на чл.162 ГПК, няма значение за формирането на решаващите изводи на въззивния съд по съществото на спора и е безпредметно да се обсъжда дали покрива допълнителното изискване по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
За въпроса по п.4 следва да се посочи, че е зададен хипотетично, без да има връзка с отразената в мотивите към въззивния акт решаваща правна воля на съда. В мотивите въззивният съд е обсъдил изключително подробно за кои видове и количества СМР се претендира и дължи възнаграждение, позовавайки се на двустранно подписаните протоколи за предаване и приемане на изпълнени СМР. Предвид съдържанието на мотивите не може да се приеме, че поставеният въпрос е значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Без значение за изхода на делото е и последният въпрос в изложението, тъй като констатацията за липса на спор между страните по повод възлагането, изпълнението, приемането и заплащането на СМР се отнася до други видове и количества СМР, които не са част от исковата претенция. Решаващите изводи на въззивния съд за извършване и приемане на работите, предмет на исковата претенция, са изградени след цялостна преценка на събраните в хода на делото доказателства, а не се основават на констатация за безспорност на релевантните за основателността на иска факти, в каквато насока е въпросът на касатора. По отношение на последния въпрос не е доказана и поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото соченото във връзка с нея решение № 83/20.08.2014 г. по т. д. № 1109/2012 г. на ВКС, І т. о., е постановено след допуснато касационно обжалване по правен въпрос, който е неотносим към фактите по конкретното дело – за правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото в случай на несъгласие с дадената в решението на първата инстанция правна квалификация на иска. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и касационната инстанция не дължи произнасяне по него.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, относими към произнасянето на въззивния съд по дължимостта на разноските за производството пред първата инстанция. Непосочването на правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване по отношение на частта от въззивното решение, с която е потвърдено определението на първоинстанционния съд по чл.248 ГПК – в този смисъл са задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 400/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски по делото в размер на 5 700 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено и платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 03.02.2017 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 379 от 28.11.2016 г., постановено по т. д. № 400/2016 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], бул. „Ц. Б. ІІІ Обединител” № 37, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], сумата 5 700 лв. /пет хиляди и седемстотин лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :