О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
София, 16.01.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 2361 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Прокуратура на Република България, подадена чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София, против решение от 12.04.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 4079/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение от 12.05.2017г. по гр.д.№10875/2016г. на Софийски градски съд, в частта за уважаване на предявения от А. Б. Й. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 33 00лв.
Касаторът счита, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба А. Б. Й. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира следното:
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения от А. Б. Й. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ до размер на сумата 33 000лв. – обезщетение на неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 09.12.2015г. до окончателното изплащане на сумата.
Установено е, че след образуване на досъдебно производство № 45/2008г. А. Й. е бил привлечен като обвиняем с постановление от 10.12.2010г. на разследващия орган. Със същото постановление на ищеца е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“ за срок от 72 часа, считано от 18:00ч. на 10.12.2010г. до довеждането му в Окръжен съд Плевен за разглеждане на искане за вземане на постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража“. На 22.10.2012г. мярката за неотклонение по пр. пр. № 60/2012 г. по описа на Специализираната прокуратура , взета спрямо Й., е изменена от „задържане под стража“ в „домашен арест“ – с определение на Специализирания наказателен съд по НЧД № 1546/2012г. Установено е, че общият период на задържане под стража е от 1 година, 10 месеца и 16 дни, а на домашния арест – близо 10 месеца. Предвид въведените промени на 17.08.2013г. в максимално допустимия срок на мерките за неотклонение /от две години от привличането в случаите на тежко престъпление на една година и шест месеца/ с изменението на разпоредбите на чл.234, ал.8 и чл.63, ал.4 НПК /изм. – ДВ, бр. 71 от 2013 г./ , с постановление на СпП от 19.08.2013г. е постановено отменяне на всички мерки за процесуална принуда по отношение на Й., след констатация, че към този момент търпи мярка на процесуална принуда повече от максималния срок, предвиден в закона. С постановление от 23.07.2014г. по пр. пр. № 60/2012г., ДП № 46/2013г. по описа на СО-СП, на 12.08.2014г. Й. е бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, т. 7, т. 9 и т. 10 вр. с чл. 115, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК. За това деяние на 10.11.2014г. в Специализирания наказателен съд е внесен обвинителен акт, въз основа на който е било образувано съдебно производство, приключило с влязла в сила присъда, с която ищецът, заедно с други подсъдими, е бил признат за невиновен и оправдан по повдигнатото обвинение – с присъда от 24.11.2015г. по НОХД 1648/2014г. на СпНС, 5 състав, влязла в сила на 09.12.2015г. Прието е за установено въз основа на събраните гласни доказателства , че в резултат на незаконното обвинение и задържането под стража емоционалното състояние на ищеца е било засегнато, като той е изпитвал притеснение и страх, че ще бъде несправедливо осъден, затворил се е в себе си, наред с това уронено било и името му пред близки и познати, като тези вреди са и закономерна /обичайна/ последица от повдигането на обвинението; ищецът е изпитвал и притеснения по повод отглеждането на детето си.
За да определи размера на търсеното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобрази и, че на ищеца е взета най-тежката мярка за неотклонение – „задържане под стража“, а след изменението й „домашен арест”, както и че за тежкото престъпление, за което му е било повдигнато обвинение, се предвиждат най-тежките, предвидени в наказателния закон, наказания – лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години, доживотен затвор или доживотен затвор без замяна /вж. и чл. 93, т. 7 НК/. Отбелязано е, че поначало при незаконно повдигане на обвинение се засяга по недопустим начин правната сфера на привлеченото към наказателна отговорност лице. Това води до увреждане и настъпване на вреди – неблагоприятно отражение върху психиката на човек от положението на несигурност в течение на наказателното производство, които са пряка и непосредствена последица от това увреждане, без да е в тежест на лицето да доказва всяко свое негативно изживяване и страдание, независимо от конкретната преценка, която се дължи за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Въззивният съд е изложил съображения, че в разглеждания случай неправомерното наказателно преследване спрямо ищеца е продължило 5 години, но това е вследствие и на повдигнатото обвинение и срещу други лица, което предпоставя извършването на процесуални действия и спрямо тях в рамките на посочения период. За доказаните неблагоприятни последици от процесния незаконен акт, въззивният съд е определил дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди на ищеца на 33 000 лв. Съдът е отдал решаващо значение на факта, че А. Й. е бил обвинен в извършването на престъпление – квалифицирано убийство, което е останало недоказано, и че спрямо него е била приложена най-тежката мярка за неотклонение за период от около година и 10 месеца, последвана от домашен арест за период от около 10 месеца. Съобразно даденото разрешение в т. 13 ТР № 3/2005 г. по тълк. дело № 3/2004г., ОСГК на ВКС, ако лицето е оправдано обезщетението за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража с оглед особеностите на всеки конкретен случай. Посочено е, че при определяне на размера на дължимото обезщетение, е съобразено и задържането под стража за посочения период, което е прието, че прави претърпените неимуществени вреди значителни. Въззивният съд взе предвид обаче, че по делото не е доказано пълно и главно /чл. 154, ал. 1 ГПК/, като се изходи от приетите за установени факти, настъпването на специфични и трайни тежки последици от повдигането на конкретното обвинение, в предмета на делото, и от извършването на конкретни процесуални действия по това наказателно производство. Доводът в жалбата на ищеца за интензивни процесуални действия с негово участие е приет за недоказан. Въззивният съд е счел за недоказано по делото и, че е налице причинна връзка между конкретното наказателно производство и такова засягане на психиката на ищеца, извън обичайното при несправедливо обвинение в тежко престъпление, обсъдено по-горе /притеснение, страх, затваряне в себе си/, което да е довело до трайна промяна на личността, вкл. депресия като болестно състояние. Съдът е съобразил негативните последици от воденото наказателно производството, вкл. задържането под стража, и по отношение на семейството на ищеца и притесненията му от невъзможността да издържа семейството си и да отглежда малкото си дете. Приел е, че по делото не е доказано обаче конкретно отражение на обвинението върху професионалната реализация на пострадалия, съотв. претърпени неимуществени вреди от това, след отмяната на мерките за неотклонение, взети спрямо него. Прието е, че недоказано остава и твърдението за медиен отзвук на, който да е основание за обществено заклеймяване на ищеца, въпреки че съдът прие за установено, че в обкръжението на ищеца обвинението и задържането му са станали известни, което го е злепоставило и е довело до отдръпване на хората от него. По изложените съображения, с оглед тежестта на повдигнатото спрямо ищеца обвинение, продължителността на наказателната репресия /при съобразяване, че е имало и други обвинаеми/, вкл. и задържането му под стража за продължителен период, което заедно с домашния арест надвишава максимално допустимия срок на мерки за процесуална принуда, както и с оглед настъпилите негативни последици за личността и живота на ищеца, въззивният съд е счел, че искът за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен до присъдения размер на обезщетението, ведно със законната лихва върху сумата 33 000 лв. от 09.12.2015г.- влизане в сила на оправдателната присъда, които е приел, че ще компенсират вредите от неоправданата наказателна репресия, нанесени на пострадалия.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът, за да обоснове допускане до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържа, че въззивния съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, свързан с размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, който е от значение за правилното решаване на делото. Поддържа се, че разпоредбата е приложена без да са обсъдени всички относими обстоятелства, каквито оплаквания е релевирал и във въззивната жалба и че поставения правен въпрос е разрешен в противоречие с т.ІІ от ППВС №4/1968г. и с приложени решения на ВКС.
Настоящият съдебен състав намира, че поставеният материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието “справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е относим към правния спор. Когато този принцип е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпяните от него неимуществени вреди. С обжалваното решение поставеният материалноправен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на съда, изразена в т. II ППВС №4/23.12.2968г., както и в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решения – р337 -2010- IV г. о., р532/2010-ІІІг.о., р149-2011 и др. Налице е установена практика на ВКС, която се споделя от настоящия състав и според която обстоятелствата от значение за размера на обезщетението при незаконно обвинение по чл. 2, ал.1, т.3 ЗОДОВ във връзка с чл. 52 ЗЗД са вида и продължителността на повдигнатото обвинение и доколкото вредите от него поглъщат вредите от наложените мерки за процесуална принуда/т.р. 3-2005- ОСГК/, съдът е длъжен да вземе предвид и вида и продължителността на наложените мерки за неотклонение и вида и броя на извършените процесуално- следствени действия с ищеца /р.№161-16-ІV ГО/. За да обезпечи събирането на доказателства за тези обстоятелства, съдът е длъжен да даде указания на страните за соченето на доказателства относно правнорелевантните факти, включително служебно да изиска наказателното дело /р.178-14-ІІІ ГО/.
Поради изложените съображения е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 12.04.2018 г., постановено по възз.гр.д. № 4079/2017 г. на Софийски апелативен съд, по касационна жалба на Прокуратура на Република България.
Делото да се докладва на председателя на ІІІ г.о. на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: