О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 42/18.01.2017 год.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Гълъбина Генчева
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2880 по описа за 2016 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 8026/ 28.11.2015 г. по гр. д. № 14 256/ 2013 г., с което Софийски градски съд:
· отменя решението от 29.05.2013 г. по гр. д. № 37809/ 2010 г. на Софийски районен съд и отхвърля исковете срещу Т. Г. И., че на основание реституция по ЗСПЗЗ С. Г. С., Т. К. В. и Т. К. В. (последните двама и като наследници по закон на починалия в хода на въззивното производство К. В. Г.) са собствениците на един незастроен УПИ в [населено място], м. „В.“ и
· обезсилва решението в частта, с която са отхвърлени искове за отмяна на два нотариални акта (конститутивен и констативен), квалифицирани от първата инстанция по чл. 537, ал. 2 ГПК.
Решението обжалват С. Г. С., Т. К. В. и Т. К. В. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по въпросите:
1. Предвижда ли обективното ни процесуално право самостоятелен иск за отмяна или изменяне на нотариален акт?
2. Допуска ли обективното ни материално право възможността да се придобие по давност поземлен имот, собствеността върху който е възстановена по реда на ЗСПЗЗ?
3. Възможно ли е такъв имот да се придобие по давност, ако владението е прекъсвано от лице с реституционни права, признати с решение по ЗСПЗЗ?
4. Възможно ли е такъв имот да се придобие по давност, ако лицето, което се позовава на оригинерното основание, не е заплащало данъците на имота и се намира в съдебен спор с възстановените собственици?
5. Може ли инцидентното бране на плодове в имота да обоснове извод за владение?
6. Когато ответникът по иска, основан на земеделска реституция, заявява възражение за придобивна давност, допустимо ли е съдът да присъединява период на владение, предхождащ решението за възстановяване на правата по ЗСПЗЗ?
Касаторите считат въпросите обосноваващи изводите на въззивния съд, като извеждат допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По същество намират решението неправилно. Претендират разноски.
От ответника, ответник и по касационните жалби, не постъпва писмен отговор.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационните жалби с допустим предмет. Въззивното решение е по активно субективно съединени искове за собственост на имота, а чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК изключва цената на иска по тези граждански дела като критерий за възникване на упражненото право на касационно обжалване. Упражняват го легитимирани страни – ищците по отхвърлените положителни установителни искове, на които с въззивното решение е отречено и правото на иск, въпреки предвиденото в чл. 537, ал. 2 ГПК. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбата, но макар първите два повдигнати от касаторите въпроса да обосновават въззивното решение, по тях е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. Останалите нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Касаторите са предявили исковете в защита на правото на собственост върху незастроения УПИ, заявявайки реституция по ЗСПЗЗ и наследствено правоприемство. Поискали са също да бъдат отменени два нотариални акта – титулите за собственост в полза на ответника, породили правния спор.
Ответникът по касация е оспорил активната материална легитимация на касаторите по исковете с възражението, че той е собственик на незастроения УПИ. Основните негови твърдения са да го е придобил от печалба с лотариен билет, след което собствеността му била прехвърлена от ТКЗС с договор по ЗРПВВННИ (н. а. № 136/ 20.03.1971 г.) и по дворищна регулация (н. а. № 65/ 15.07.1971 г.). Евентуалните твърдения са, че го е придобил по давност.
Въззивният съд е приел, че на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ правото на собственост на касаторите върху процесния УПИ е възстановено и такова е (конститутивното) действие на приложеното влязло в сила решение от 10.02.1998 г., а пречка за земеделската реституция не произтича от договора по н. а. № 136/ 20.03.1971 г. Позовал се е на това, че продавачът е ТКЗС, а по делото не се твърдят и не се доказват изключенията от чл. 10, ал. 7 и чл. 10б ЗСПЗЗ. Заключил е, че основното възражение на ответника се основава на вещно-транслативния ефект на този договор, каквото действие от сключването му не произтича и е пристъпил към разглеждане на евентуалното възражение за придобивна давност.
Въззивният съд подлага на тълкуване забраната от чл. 10, ал. 13, in fine ЗСПЗЗ, приобретателите на имотите от ТКЗС да се позовават на придобивна давност, във връзка с предвиденото в чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Достига до извода, че предпоставките на заявеното с възражението оригинерно придобивно основание са осъществими, но в период, следващ 22.11.1997 г. – датата, на която влиза в сила чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Възприел е като начало на давностния срок 10.02.1998 г. – датата, на която е влязло в сила решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, посочвайки че на тази дата са възстановени правата на касаторите по земеделска реституция, а от показанията на свидетеля П. се установява, че към нея ответникът по касация е във владение на имота. Квалифицирал е владението като добросъвестно. Съобразил е задължителните указания в ТР № 10/ 05.02.2012 г. по тълк. д. № 10/ 2012 г. на ОСГК на ВКС и обстоятелството, че договорът с продавач ТКЗС е сключен в необходимата форма и е основание, годно да направи ответника по касация собственик. Изводът, че е добросъвестен владелец е основал на необорената презумпция от чл. 70, ал. 2 ЗС. Заключил е, че владението, необезпокоявано и непрекъснато, е продължило до 10.02.2003 г. – датата, на която изтича предвиденият в чл. 79, ал. 2 ЗС срок. Фактическите си констатации е основал на показанията на свидетеля П.. Приел е, че тяхната достоверност не се опровергава от показанията на другия свидетел, А., който заявява, че е владял, при това за себе си, а не за касаторите, различен от процесния имот. Приел е, че доказателствата за плащани данъци през 2012 г. са ирелевантни, доколкото касаторите са ги направили, след като за ответника се се осъществили предпоставките на заявеното с възражението оригинерно придобивно основание. Въззивният съд е съобразил и това, е исковата молба е подадена далече след 10.02.2003 г. и е негодна да прекъсне давностния срок по чл. 79, ал. 2 ЗС. Достигнал е до извода, че е длъжен да отмени първоинстанционното решение, с което неоснователните искове са уважени и да ги отхвърли.
Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение в частта, с която по искове, квалифицирани от първата инстанция по чл. 537, ал. 2 ГПК, са отменени двата нотариални акта, с които ответникът по касация е обосновал своето основно възражение (н. а. 136/ 20.03.1971 г. и н. а. 65/ 15.07.1971 г.). Посочил е, че обективното ни право не предвижда такъв иск, а възможността съдът да отмени или измени констативен нотариален акт представлява законова последица от предявяването на иск, с уважаването на който съдът установя различно правно положение от удостовереното от нотариуса чрез съставения констативен нотариален акт по реда на чл. 587 ГПК (а преди чл. 482 ГПК (отм.)).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следва да обсъди възможността да допусне касационния контрол откъм изводите, при които въззивният съд е уважил евентуалното възражение за давност срещу положителните установителни искове за собственост. Това е така, защото касационните жалби подават ищците, а забраната за влошаване на положението на жалбоподателя като резултат от упражнено право на обжалване важи и пред настоящата инстанция. Възможността контролът да бъде допуснат следва да се обсъди и според отреченото с обжалваното решение право на иск по чл. 537, ал. 2 ГПК. Тази част от въззивното решение съответства на обжалваемия интерес.
Първият въпрос, който касаторите повдигат, касае обезсилващата първоинстанционното решение част от въззивното решение. Макар да обуславя изводите на въззивният съд, по него е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Мотивите, при които въззивният съд изключва правото на иск на касаторите според предвиденото в чл. 537, ал. 2 ГПК, съответстват на константната практика на Върховния касационен съд. Тази практика настоящият състав споделя.
Вторият повдигнат от касаторите въпрос също обуславя изводите по възражението за давност, което въззивният съд квалифицира като основателно. Отговорът, че обективното ни материално право допуска да се придобие по давност имот, собствеността върху която е възстановена по ЗСПЗЗ, ако предпоставките на оригинерното основание са осъществени след 22.11.1997 г., произтича пряко от чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и от действието на правната норма по време. Обжалваното решение е съобразено с това, но и с обстоятелството, че в периода от влизане в сила на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ до датата, на която въззивният съд е приел да са възстановени правата на касаторите по земеделска реституция, придобивна давност за ответника по касация също не е текла. Така решението е съобразено и с практиката, че давност не тече срещу този, който не може да защити правата си. Настоящият състав споделя и нея. Следователно и по вторият въпрос е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.
Съображенията, при които останалите въпроси, нямат претендираното значение, са следните:
Въпрос № № 3 и 4 са свързани с основания за прекъсване на срока на придобивната давност. В защитата си срещу възражението за давност касаторите не са въвели твърдения по основания за прекъсване на давностния срок, нито такива са установени по делото. Напротив решението е съобразено с това, че исковете в защита на своята собственост върху прозесния УПИ касаторите предявяват години, след като ответникът по касация е придобил правото на собственост по оригинерното основание на чл. 79, ал. 2 ЗС. Настоящият спор не прекъсва давността, която е изтекла години преди отнасянето му до съда.
Въпрос № 5 касаторите извеждат от факти, установяването на които изключва заявеното възражението за давност – спорадично владение върху процесния УПИ. Такива факти обаче по делото не се установяват и не са установени с въззивното решение.
В решението се разглеждат последиците на владението от ответника по касация в период, който следва съдебното решение, постановено по реда чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. За него въззивният съд приема да е породило правата на касаторите, заявени с исковете. Периода преди това решение въззивният съд не е обсъждал. В приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ единствено е посочил датата, на която тази разпоредба става част от обективното ни право. Следователно въпрос № 6 също е без връзка с въззивното решение.
При този изход на делото и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касаторите остават разноските, които те са направили и пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8026/ 28.11.2015 г. по гр. д. № 14 256/ 2013 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2