5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
С., 19.01. 2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети ноември, през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 3565 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 8640 от 17.05.2017 г. от А. А. Ч. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Л. К. от АК-С., против въззивно решение № 819 от 07.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 2979/2016 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав, с което като е потвърдено решение № 5004 от 09.07.2015 г. на Софийски градски съд, ГО, 13 с-в, постановено по гр.д. № 12680/2014 г., е отхвърлен предявеният иск от касатора срещу [фирма], [населено място], с правно основание чл. 439, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, за недължимост на сумата от 17 856,31 лв. по изпълнителен лист от 28.01.2011 г., предмет на изп.д. № 20148590400054 по описа на ЧСИ С. С., с № 859 от регистъра на КЧСИ, с район на действие СГС, като неоснователен. Твърди се неправилност на въззивното решение по касационните основания на чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по правни въпроси от материално естество, от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените от касатора правни въпроси от материално естество са – дали вземането за законна лихва върху главница, установена с влязло в сила решение, спада към понятието „лихви”, съгласно разпоредбата на чл. 111, б.”в”ЗЗД; както и за кой период се погасяват лихвите, когато искът е предявен след изтичане на повече от три години от изискуемостта на главното вземане и следва ли съдът при постановяване на своето решение да изясни точния смисъл на характера на вземането, установено със съдебно решение с оглед точното прилагане на закона и съобразяване с практиката на ВКС. Позовава се на задължителна съдебна практика, с твърдението, че приетото от въззивния съд й противоречи, която представя, а именно – ТР № 3/2011 от 11.04.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 на ОСГТК на ВКС, решение № 20 от 30.06.2010 г. по т.д. № 484/2009 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение № 24 от 17.02.2009 г. по т.д. № 574/2008 г. на ВКС, І т.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място], не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с цена над 5 000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С обжалваното въззивно решение като е потвърдено първоинстанционното решение, е отхвърлен предявеният иск от А. А. Ч. срещу [фирма], с правно основание чл. 439 ГПК, вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 17 856,31 лв., представляваща лихва за забава върху главница от 45 000 лв./присъдена по друго дело/, за периода 01.04.2005 г. – 01.04.2008 г., въз основа на изпълнителен лист от 28.01.2011 г., поради погасяването й с три годишния давностен срок по чл.111, б.”в” ЗЗД. Съдът е приел, че с решение от 13.11.2009 г. по гр.д.№ 14-681/2008 г. на СРС, 44 с-в , ищецът е осъден да заплати на ответното дружество на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 17 856,31 лв., представляваща лихва за забава върху главница, присъдена с влязло в сила решение на САС по по гр.д. No. 62/2005 г., за периода 01.04.2005 г. – 01.04.2008 г., като решението е влязло в сила на 15.03.2011 г. На 28.01.2011 г. в полза на [фирма] е издаден изпълнителен лист за горната сума, а изпълнителното дело за принудителното й събиране № 20148590400054 по описа на ЧСИ С. С. е образувано на 13.03.2014 г. Съдът е приел, че в случая ищецът е предявил отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК, с който оспорва дължимостта на сумата, предмет на изпълнително производство, образувано въз основа на издаден изпълнителен лист по влязло в сила съдебно решение, поради което може да се позовава само на изтекла давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, чийто срок е петгодишен. В тази връзка е приел, че в случая е без значение, че цената на иска по влязлото в сила решение, с което той е осъден да заплати на ответника сумата от 17 856.31 лв. – лихва за забава върху главница, за периода 01.04.2005 г. – 01.04.2008 г ., т.е. вземане за лихви по см. на чл. 111, б.”в” ЗЗД, които се погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок, тъй като в производството по делото ищецът оспорва вземане, установено със съдебно решение, което съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД се погасява с петгодишен давностен срок, който в случая не е изтекъл от датата на издаване на изпълнителния лист – 28.01.2011 г. към датата на образуване на изпълнителното дело-13.03.2014 г., поради което е отхвърлил като неоснователен предявеният отрицателен установителен иск.
Във връзка със заявените основания за допускане до касация, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че в случая не е налице критерият за селекция на касационните жалби по чл. 280, ал. 1 ГПК като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал 1, т. 1-3 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая касаторът релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по поставените правни въпроси.
Поставените от касатора материалноправни въпроси – дали вземането за законна лихва върху главница, установена с влязло в сила решение, спада към понятието „лихви”, съгласно разпоредбата на чл. 111, б.”в”ЗЗД; както и за кой период се погасяват лихвите, когато искът е предявен след изтичане на повече от три години от изискуемостта на главното вземане и следва ли съдът при постановяване на своето решение да изясни точния смисъл на характера на вземането, установено със съдебно решение с оглед точното прилагане на закона и съобразяване с практиката на ВКС, така както са формулирани, не се явяват от значение за изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Същите обаче обобщени и конкретизирани от настоящата инстанция с оглед разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, сочат на следния правен въпрос – когато вземането за лихви е установено със съдебно решение, какъв е приложимият давностен срок – по чл. 111, б.”в” ЗЗД или по чл. 117, ал. 2 ЗЗД. Този правен въпрос се явява обуславящ за изхода на делото, но с оглед изложените и възприети от въззивния съд правни изводи, посочени по-горе, той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като в случая ищецът е предявил отрицателен установителен иск по чл. чл. 439, ал. 1 ГПК, с който оспорва дължимостта на сумата, предмет на изпълнително производство, образувано въз основа на издаден изпълнителен лист по влязло в сила съдебно решение, поради което може да се позовава на изтекла давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, чийто срок е петгодишен. Без значение в случая е обстоятелството, че цената на иска по влязлото в сила решение, с което той е осъден да заплати на ответника по жалбата сумата от 17 856,31 лв. – лихва за забава върху главница/присъдена по друго дело/ представлява вземане за „периодични плащания” по см. на чл. 111, б.„в” ЗЗД, които се погасяват с изтичането на три годишен давностен срок, съгласно приетото в ТР № 3 от 18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като в настоящото производство касаторът оспорва вземане, установено със съдебно решение и както се посочи по-горе, съгласно чл. 117, ал. 2 ЗЗД погасителната давност за това вземане е петгодишна, който срок в случая съдът е приел, че не е изтекъл. В този смисъл приетото от въззивния съд не се явява в противоречие с посочената от касатора задължителна съдебна практика, а е в съответствие с нея, поради което по поставения правен въпрос не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като съгласно тази разпоредба, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от който зависи изхода на спора, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая касаторът само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон, които в случая не са налице.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, поради което обжалваното въззивно решение не следва да се допусне до касационен контрол.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 819 от 07.04.2017 г., постановено по в.гр.д. № 2979/2016 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав, по касационна жалба вх. № 8640 от 17.05.2017 г. от А. А. Ч. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: