1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
София, 20.01. 2011 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесети януари, през две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 758 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ш. окръжна прокуратура против въззивно решение от 01.02.2010 г., постановено по гр.д. № 654/2009 г. на Шуменския окръжен съд.
Жалбоподателят Шуменската окръжна прокуратура обжалва въззивното решение в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Т. А. Г., А. Д. Г. и Т. Н. Д., всички от[населено място], на основание чл. 2, т. 2 З., сумата от по 4 000 лв. на всеки един от тях, представляваща обезщетение за причинените им неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, за което са признати за невиновни и са оправдани.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, т. 2 З. в посочените размери, съдът се е произнесъл по правен въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС и решаван противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят представя съдебна практика – ТР № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на ПВС, решение № 1017 от 15.12.2005 г. по гр.д. № 524/2004 г.на ВКС, ІV г.о., решение № 48 от 04.02.2004 г. по гр.д. № 2041/2002 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 1172 от 13.10.2008 г. по гр.д. № 5426/2007 г. на ВКС, V г.о., като за решението на Я. окръжен съд липсват данни, че е влязло в законна сила и то не представлява съдебна практика, предвид разрешението, дадено в т. 3 на ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе ППВС и съдебни решения на отделни състави на ВКС. Другият правен въпрос, за който твърди, че е обусловил изхода на делото, е свързан с приложението на чл. 5, ал. 2 З. за намаляване отговорността на държавата при съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС, както и има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе ТР № 3/2005 г. и решения на отделни състави на ВКС. Тъй като този въпрос за първи път се поставя пред касационната инстанция, без да е правено възражение за вредите по см. на чл. 5, ал. 2 З. по реда на чл. 131 ГПК и с оглед на преклудиращият ефект на чл. 133 ГПК, съдът намира, че е недопустимо с касационната жалба за първи път да се релевира това възражение, поради което не следва да го разглежда, тъй като няма как този въпрос да е обусловил изхода на делото.
Ответниците по жалбата Т. А. Г., А. Д. Г. и Т. Н. Д., всичките от[населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Т. от АК-Търговище, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос/материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, тълкувателните решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд и постановените решения на ВКС по чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело.
Както се изложи по-горе, в касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване е формулиран правният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, т. 2 З.. Този въпрос е относим към правния спор, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с представената съдебна практика, респ. със задължителната съдебна практика.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от незаконно обвинение, в случая завършило с оправдаването на ищците, безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото съдът е разгледал всички относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените морални вреди от пострадалите – отрицателни изживявания за ищците след образуване на наказателното производство в 18 – месечния период на разследването – отдръпване на близки и приятели, уронване на доброто им име в обществото, предвид малкия град, в който живеят и работят, стрес, довел до затварянето им в себе си, страх от неизвестното бъдеще, свързано с опасенията им за попадане в затвора, обжалваното решение не е постановено в противоречие с представената съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Въззивният съд е присъдил обезщетение само за онези морални вреди, които са в причинна връзка с незаконното обвинение, приключило с оправдаване на лицата. По този начин паричните обезщетения са определени в съответствие с принципа за справедливост, чрез който се постига еквивалентно възмездяване на увредените лица за претърпените от тях морални вреди. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона, на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 11 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
При този изход на делото, касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответниците по жалбата направените разноски по делото пред настоящата инстанция в размер на 1000 лв. адвокатско възнаграждение.
Въз основа на изложеното следва, че поставеният правен въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не е разрешен в противоречие и с представената съдебна практика на отделни състави на ВКС като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 01.02.2010 г., постановено по гр.д. № 654/2009 г. на Шуменския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 1631 от 26.02.2010 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при О. прокуратура[населено място].
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България[населено място] да заплати на Т. А. Г., А. Д. Г. и Т. Н. Д., и тримата от[населено място], направените разноски по делото за касационната инстанция в размер на 1000/хиляда/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: