5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
гр. София, 25.01.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова т.д. N 1565 по описа за 2017г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. С. А., [населено място], срещу решение № 445 от 28.02.2017г., постановено по в.гр.д. № 4862/2016г. от Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение и като резултат е отхвърлен предявеният от него на основание чл.226, ал.1 КЗ (отм.) иск срещу [фирма] за заплащане на разликата от 45 000 лева до 90000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в следствие на ПТП, станало на 16.06.2013г., ведно със законна лихва за забава, като касаторът е осъден да заплати деловодни разноски.
Касаторът атакува въззивното решение като неправилно – постановено при нарушения на процесуалния и материалния закон. Счита, че съдът в несъответствие с принципа за справедливост, посочен в чл.52 ЗЗД, е определил размера на паричния еквивалент на търсените от ищеца морални вреди. Не е обсъдил в достатъчна степен всички увреждания и последствия за пострадалия, значението на възрастта му и как подобно увреждане се отразява като цяло на живота му, на възможността му да е работоспособен и пълноценен мъж и да изпълнява ежедневните си задължения и отговорности, променена е активността му, начина му на живот и т.н. Твърди, че не е отчетен лимитите при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, като критерий, имащ значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Претендират се съдебни разноски, включително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА с вкл. ДДС.
Ответникът по жалбата и по делото, [фирма] (като правоприемник на [фирма]), не представя писмен отговор.
Върховния касационен съд, състав на Второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страната, намира следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е обсъдил в съобразителната част на въззивното решение: действащите лимити на отговорност на застрахователя по КЗ (отм. 01.01.2016г.) към момента на процесното застрахователно събитие -16.06.2013г.; възрастта на ищеца към датата на събитието – 30 години; икономическата обстановка и конюнктура в страната през 2013г.; брой, степен и характер на увредите, както и отразяването им върху бита на пострадалия, включително и в дългосрочен аспект; общият лечебен и възстановителен период след пътния инцидент. Посочил е, че в резултат на ПТП на ищеца са били причинени травматични увреждания –„разкъсно-контузна рана с прекъсване на двуглавия мускул на лява мишница; счупване на V и VІ ребра в ляво; счупване на V лумбален прешлен”. При нормално протичане на оздравителния процес, възстановяване (зарастване) на увредения двуглав мускул е за период 20-30 дни. В случая, при ищеца се е получил ексцес (възпалителен процес с гноевиден секрет) на раната на лява мишница, което от своя страна е наложило да се направят още две оперативни интервенции на 18.06.2013г. и на 21.06.2013г. Възстановяване на счупените ребра, според експерта, налага срок на лечение 30 дни. При увреждане на гръбначния стълб – счупени прешлени, възстановителния период е за срок около 6 месеца. По отношение на увреждането на двуглавия мускул на лява мишница е било проведено оперативно лечение, а по отношение на другите увреждания –консервативно (медикаментозен) метод. Пострадалият се е нуждаел от чужда помощ за период от около 30 дни, който период необходим за възстановяване движенията на ляв горен крайник, според СМЕ.
Противно на приетото от първоинстанционния съд, решаващият съд е достигнал до извода за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия мотоциклетист, тъй като е налице само формално нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, но това нарушение не е довело и дори не е обусловило вредоносния резултат, респ. настъпилите вреди.
В приложенията по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които според касатора са от значение за изхода на спора: „1/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид и факти настъпили след предявяването на иска, които имат значение за спорното право? Длъжен ли е съдът да събере в пълнота относимите и допустимите новонастъпили доказателства, с всички доказателствени средства за правилното им изясняване?; Разрешен в противоречие с решение № 70/21.04.2015г. по гр.д. № 5100/2014г., ІІІ г.о. на ВКС; 2/ Длъжен ли е съдът да вземе предвид фактите, настъпили след предявяване на иска, които имат значение за спорното право, относими към приложението на чл.235, ал.3 ГПК?; Длъжен ли е съдът да допусне годни доказателства и доказателствени средства за доказване на тези факти?; Разрешен в противоречие с решение № 178/13.05.2011г. по гр.д. № 984/2010г., ІІІ г.о. на ВКС; 3/ Следва ли ищецът – пострадал с множество и различни по характер и последици телесни повреди, да изброи изчерпателно в исковата молба всички негативни изменения на здравословното си състояние, за да получи обезщетение за тях или ако те са установени по делото (с медицински документи и СМЕ), същите следва да бъдат обезщетени като част от общата претенция за вреди, като се отчете влошеното здравословно състояние?; Разрешен в противоречие с решение № 268/24.02.2016г. по гр.д. № 2525/2015г., ІІІ г.о. на ВКС; 4/ Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; 5/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; Как следва да се отчете настъпило трайно пожизнено увреждане, представляващо трайно ограничение функциите на ръката и следва ли да се има предвид възрастта на пострадалия и отражението на качеството на живот занапред с оглед възрастта?; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост”, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката?; Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания? Разрешени в противоречие с решение № 151/12.11.2013г. по т.д. № 486/2012г., ІІ т.о. на ВКС и решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г., І т.о. на ВКС; 6/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране”?; Разрешен в противоречие с решение № 124/11.11.2010г. по т.д. № 708/2009г., ІІ т.о. на ВКС; 7/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимита с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата?; Нарушен ли е принципа на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл.52 ЗЗД, при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи (за период 2004г.-2008г.), но при лимит 5-10 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимита, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита” достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит?;Разрешени в противоречие с решение № 27/15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г., ІІ т.о. на ВКС и с решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г., ІІ т.о. на ВКС; 8/ Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; Разрешен в противоречие с решение № 184/08.11.2011г. по т.д. № 217/2011г., ІІ т.о. на ВКС; 9/ Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно §27 ПЗР на КЗ и обществено – икономическите и социални условия в страната и доколкото съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност”? 10/ В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? 11/ Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването на справедливост? Всички поставени въпроси разрешени в противоречие с: решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 104/25.07.2014г. по т.д. № 2998/2013г., І т.о. на ВКС, решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 94/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 27/15.04.2015г. по т.д. № 457/2014г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 111/01.07.2011г. по т.д. № 676/2010г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 177/27.10.2009г. по т.д. № 14/2009г., ІІ т.о. на ВКС, определение № 271/12.05.2014г. по т.д. № 1053/2012г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 5622/22.07.2013г. по гр.д. № 8075/2012г. на СГС, решение № 160/03.02.2014г. по гр.д. № 3660/2013г. на САС, решение № 183/25.02.2016г. по т.д. № 2805/2014г. на ВКС, решение от 19.02.2013г. по гр.д. № 4694/2012г. на СГС, решение № 1678/31.07.2013г. по гр.д. № 2040/2013г. на САС, решение от 28.02.2012г. по гр.д. № 9060/2009г. на СГС, решение № 83/06.07.2009г. по т.д. № 795/2008г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т.д. № 299/2011г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г., ІІ т.о. на ВКС, решение № 157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г., ІІ т.о. на ВКС и решение № 94/24.10.2012г. по т.д. № 916/2011г., І т.о. на ВКС.” Касаторът се е позовал на наличие на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т. 2 и т.3 ГПК /редакция ДВ бр.47/2009г./.
Всички поставени от касатора въпроси, макар многобройни и в различни формулировки, по същество са въпроси за приложението на чл.52 ЗЗД, като настоящият състав на ВКС намира, че с оглед предмета на делото – иск по чл.226, ал.1 КЗ /отм./ и произнасянето на въззивната инстанция, въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД се явява е от значение за изхода на спора, като решаващият състав е допуснал отклонение от разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г. и в практиката на ВКС по чл.290 ГПК при прилагането на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на размера на неимуществените вреди.
Предвид изложеното, настоящият състав намира, че е налице хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по конкретизирания по т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2009г. по тълк.д. № 1/ 2010г. на ОСГТК на ВКС материалноправния въпрос: „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя?”, с оглед несъответствие на въззивния акт с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г. и практиката на ВКС по чл.290 ГПК.
Касаторът е освободен от заплащане на държавна такса по реда на чл.8, ал.2 ГПК, поради което делото следва да се докладва за насрочване в открито заседание без внасяне на такса за разглеждане на касационната жалба.
Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 445 от 28.02.2017г., постановено по в.гр.д. № 4862 / 2016г. от Апелативен съд – София, в частта, с която е потвърдено решение № 3603 от 03.05.2016г. по гр.д. № 1772/ 2014г. на Софийски градски съд, ГО, І-4 състав, в частта за отхвърляне на предявения от С. С. А. иск по чл.226 КЗ /отм./ срещу [фирма] (като правоприемник на [фирма]) за заплащане на разлика над 45 000 лева до 90 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, станало на 16.06.2013г., ведно със законна лихва за забава, като касаторът е осъден да заплати деловодни разноски.
ДЕЛОТО да се докладва на Председателя на II ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.