15
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
София, 29.01.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти януари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3690/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 147/11.10.2017 г. по гр. д. № 971/2016 г. Ботевградският районен съд допуснал делба на УПИ ХІІ-1233 от кв. 67а по плана на [населено място], заедно с построената в него масивна жилищна сграда с гараж, със застроена площ от 88.10 кв. м., между Т. В. И., действаща лично и със съгласието на своята майка М. Т. И., и Н. Р. Д., при квоти по 1/2 ид. ч. за всяка съделителка, а по отношение на Н. Т. Д. искът за делба е отхвърлен.
Това решение е отменено с решение № 209/06.06.2018 г. по в. гр. д. № 7/2018 г. на Софийския окръжен съд в частта относно съделителите и квотите и вместо него делбата е допусната между Т. В. И. с квота 1/4 ид. ч., Н. Р. Д. с квота 1/4 ид. ч. и Н. Т. Д. с квота 1/2 ид. ч.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подала ищцата Т. В. И., която иска делбата да бъде допусната между нея и Н. Р. Д. при квоти по 1/2 ид. ч., без участието на Н. Т. Д..
Ответницата по иска Н. Т. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационна жалба е подала и Н. Р. Д., която счита въззивното решение за недопустимо и неправилно- касационни отменителни основания по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.
Писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден от ищцата, която счита жалбата за неоснователна. Писмен отговор е подала и ответницата по иска Н. Т. Д., според която не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, към тях са приложение изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, насочени са срещу въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационното обжалване, поради което са допустими.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Предявен е иск за делба на поземлен имот, закупен с н. а. № …/1977 г. по време на брака между Б. Т. Б. и Н. Т. Д., бракът между които е прекратен с развод през 1981 г. Находящата се в него сграда е построена въз основа на строителни книжа, одобрени през 1977 г.
От брака между Б. Б. и Н. Д. има родено едно дете – В. Б. Д..
Ищцата Т. В. И., с рождени имена Т. Б. Т., е дете от извънбрачна връзка на Б. Б..
Б. Т. Б. е починал на 30.11.2007 г.
След неговата смърт с решение № 365/13.08.2012 г. по гр. д. № 635/2012 г. на Софийския окръжен съд, влязло в сила на 21.08.2012 г., Т. Б. Т. е осиновена при условията на пълно осиновяване и са й определени нови бащино и фамилно имена „В. И.”.
Искът за делба е предявен от Т. В. И. с твърдения /след указания на първоинстанционния съд за уточняване на всички основания за придобиване на имота/, че поземленият имот е закупен по време на брака между Б. Б. и Н. Д., когато са изградени и постройките, но бившата съпруга се дезинтересирала от имота непосредствено след развода и в продължение на повече от 20 години единствено само Б. Б. е владял същия до смъртта си на 30.11.2007 г., и единствени негови наследници са останали само дъщерите му Т. В. и третото за спора лице В. Д.. Ищцата твърди, че допуснатото по отношение на нея пълно осиновяване не я изключва като наследник на Б. Б., тъй като съгласно Закона за наследството кръгът на наследниците се определя към момента на откриване на наследството.
Ответницата Н. Д. е дъщеря на В. Д.. Легитимира се за собственица с н. а. № …/07.12.2015 г., с който закупила целия делбен имот от своята майка. При изповядване на сделката е представено удостоверение, видно от което Б. Б. има само един наследник – дъщеря В.. В отговора на исковата молба Н. Д. е въвела възражение, че от момента на смъртта на Б. Б. само нейната майка и праводателка е владяла имота като собствен, необезпокоявана от никого, плащала е данъци, живяла е в него, обработвала е земята, извършвала е ремонти до деня на продажбата- 07.12.2015 г., и като добросъвестен владелец е придобила собствеността върху целия имот при условията на чл. 70 ЗС. Поискала е допускане на трима свидетели при довеждане за установяване на добросъвестното владение от страна на В. Д. през визирания период. Искането е уважено.
Ответницата Н. Д. е бивша съпруга на Б. Б.. В писмения отговор е заявила, че не е изявявала каквито и да е претенции спрямо процесния имот след развода си, тъй като в този имот от раждането си и досега е живяла дъщеря й В., която единствено владее и ползва необезпокоявано същия. Не е заявила доказателствени искания.
Тъй като съделителите са били в преговори за спогодба, в проведените съдебни заседания гласни доказателства не са събрани.
В заседанието на 10.04.2017 г. първоинстанционният съд дал ход на делото по същество, изслушал съдебните прения и обявил, че ще се произнесе с решение на 10.05.2017 г.
В срока за постановяване на съдебния акт, на 04.05.2017 г. е постъпила молба – становище от адвокат Ст. Х., ангажиран на 27.04.2017 г., след приключване на устните състезания, от ответницата Н. Д., която оттеглила упълномощаването на досегашния й процесуален представител. В молбата се обосновава ново по същество становище за недопустимост на иска за делба по съображения, че с пълното осиновяване на ищцата нейните права по отношение на биологичните й родители се прекратяват по закон и тя няма правен интерес от водене на иска, тъй като губи правата си на наследник на Б. Б. с обратна сила. Възразява и срещу участието в процеса на Н. Д., която не е участвала в придобиването на парцела и не е допринесла за постояването на къщата, изградена в груб строеж няколко години след развода. Оспорено е поддържаното от предишния процесуален представител на страната становище по квотите, при които да се допусне делба на имота. Заявено е искане искът да се отхвърли като недопустим или като неоснователен. Молбата съдържа и евентуално искане за отмяна на хода по същество на делото, като бъдат допуснати трима свидетели, които ще установяват владението върху имота, упражнявано от Б. Б., а впоследствие и от дъщеря му В. Д., както и фактите и обстоятелствата, заявени в молбата. Направени са и други доказателствени искания.
Първоинстанционният съд уважил молбата, отменил определението, с което дал ход на делото по същество, внесъл го отново в открито съдебно заседание и дал възможност на ответницата Н. Д. да ангажира гласни доказателства – трима свидетели при довеждане относно владението на имота.
В заседанието на 19.06.2017 г. са допуснати до разпит и разпитани водените от Н. Д. трима свидетели: В. Д., П. Д. и И. Т., а с оглед принципа на равнопоставеност са уважени исканията на останалите съделители за гласни доказателства, като са допуснати един свидетел на ищцата и трима свидетели на ответницата Н. Д..
В последното съдебно заседание на първоинстанционния съд, проведено на 11.09.2017 г., ищцата е заявила, че няма да сочи доказателства, процесуалният представител на ответницата Н. Д. е заявил, че няма други доказателствени искания, а ответницата Н. Д. и нейният процесуален представител не са се явили в заседанието. Съдът счел делото за изяснено от фактическа и правна страна, дал ход по същество и обявил, че ще се произнесе с решение на 11.10.2017 г.
В деня на заседанието – 11.09.2017 г., е последвала молба от адв. И. М. – процесуален представител на ответницата Н. Д., за отмяна на хода по същество и връщане на делото във фаза на събиране на доказателства, като са изтъкнати причини за неявяването му в съдебното заседание на същата дата. Липсва произнасяне по тази молба.
Въззивното производство е образувано по жалби на ответниците Н. Д. и Н. Д.. Искането на последната за допускане на гласни доказателства е уважено от въззивния съд, който се позовал на чл. 266, ал. 3 ГПК и приел, че от първоинстанционния съд е допуснато процесуално нарушение поради това, че са разпитани свидетели, поискани само от една от страните, без да са разпитвани такива на другата страна, въпреки че са били поискани и допуснати, а определението за допускане не е било отменено, не е бил определен и краен срок по чл. 158 ГПК за събирането на гласни доказателства – въпреки това, с оглед недовеждането на свидетелите в първото открито съдебно заседание след допускането им, проведено на 11.09.2017 г., съдът е дал ход на делото по същество. Прието е, че по този начин е бил нарушен принципът на равнопоставеност на страните в процеса.
Свидетелите са разпитани от въззивния съд в съдебното заседание на 14.03.2018 г.
В обжалваното решение въззивният съд приел предявения иск за делба за допустим. За неоснователен е счетен доводът на въззивницата Н. Д., че като не е сънаследник на делбения имот, а го е придобила по силата на транслативна сделка, която можело да бъде обявена за относително недействителна по реда на чл. 76 ЗНсл, но такова искане не било направено, то първоинстанционното решение е недопустимо. Съдът се позовал на т. 2, изр. 1, предл. 1-во от ТР № 72/09.04.1986 г. по гр. д. № 36/1985 г. на ОСГК на ВС и посочил, че разпоредбата на чл. 76 ЗНсл не намира приложение при съсобственост, която не е възникнала от наследяване, какъвто е настоящият случай, при който е налице смесена съсобственост – възникнала отчасти в резултат на прекратяване на съпружеска имуществена общност с развод, и отчасти – по наследяване. Дори да се приеме, че наследяването като едно от придобивните основания обуславя приложимост на чл. 76 ЗНсл, то е допустимо в делбата да участва приобретателят на наследствено имущество, а не само наследникът, който е извършил това разпореждане в полза на приобретателя. Ако наследниците, които не са се разпоредили с придобитите по наследство идеални части от делбения имот, не се възползват от правата си по чл. 76 ЗНсл до приключване на устните състезания в първата фаза на делбеното производство, това означава, че те приемат извършената от разпоредилия се сънаследник прехвърлителна сделка, не й се противопоставят и желаят в делбата да участва приобретателят по нея. Такъв е настоящият случай, при който ищцата е предявила иска за делба срещу приобретателката по договора и не оспорва неговата действителност, а само транслативния му ефект за половината от имота. Съдът се е позовал и на чл. 34, ал. 1 и 2 ГПК, че делба на съсобственост е допустима, независимо дали състоянието на съсобственост е възникнало от наследяване или на друго правно основание.
По съществото на спора въззивният съд приел, че делбеният имот е придобит през 1977 г. на името на Б. Б. след сключване на брака му с Н. Д. и преди неговото прекратяване, поради което на основание чл. 13, ал. 1 СК от 1968 г. /отм./ първоначално е бил в режим на съпружеска имуществена общност, а след прекратяването на брака е останал съсобствен между тях в режим на обикновена съсобственост при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки от съсобствениците. Приел, че Б. Б. не е станал приживе изключителен собственик нито на поземления имот, нито на сградата, тъй като искането за допускане на гласни доказателства за доказване на твърдението във връзка с построяването на сградата е направено несвоевременно /за първи път с молба от 04.05.2017 г./ и поради това събраните такива не е следвало да бъдат обсъждани. Но дори да се ценят и да се използват като основа за правни изводи, те не установяват изключително право на собственост на Б. върху имота, тъй като нито те, нито други доказателства по делото доказват негово намерение да счита целия имот за свой, а още по-малко – манифестирането на такова намерение пред Н. Д.. Твърдения за завършване на строежа на къщата след развода между Б. и Н. Д., както и за настъпила фактическа раздяла между тях още преди развода, са изложени за първи път несвоевременно в молбата от 04.05.2017 г. Поради това те не са били обхванати от доклада на делото и не са станали част от неговия предмет, нито са давани указания за необходимостта от тяхното доказване и не са допускани доказателства във връзка с тях. Фактът, че разпитаните пред районния съд свидетели са съобщили впечатления и по тези въпроси, не дава основание за обсъждането им и за формиране на вътрешно убеждение въз основа на тях. Същото се отнася и за съответната част от събраните пред въззивния съд гласни доказателства, допуснати в съответствие с принципа на равнопоставеност.
След смъртта на Б. Б. на 30.11.2007 г. притежаваната от него 1/2 ид. ч. от делбения имот – земя и сграда, е била наследена при равни квоти от дъщерите му В. Д. и Т. Т., понастоящем И., т. е. по 1/4 ид. ч.
В. Д. не е станала изключителен собственик на имота по давност, тъй като владението й е било недобросъвестно, а от момента на установяването му – 30.11.2007 г., до предявяване на иска за делба – 22.08.2016 г., не е изтекъл 10-годишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС. С договора за покупко-продажба В. Д. е прехвърлила на Н. Д. само действително притежаваната от нея 1/4 ид. ч. от имота, за останалата част договорът няма транслативен ефект.
Т. И. не е загубила валидно придобитите на 30.11.2007 г. права по наследство от Б. Б., тъй като осиновяването й на 21.08.2012 г. няма погасяващо или прекратяващо действие за тях.
По тези съображения въззивният съд приел, че съделителката Н. Д. притежава 1/2 ид. ч. от собствеността върху делбения имот в резултат на прекратяване на брака й с Б. Б. чрез развод, а съделителките Т. И. и Н. Д. – по 1/4 ид. ч., като първата от тях – по наследство от Б. Б., а втората – по силата на договор за покупко-продажба, при които квоти и допуснал делбата.
І. По касационната жалба на ищцата:
От записаното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК може да се заключи /макар в него да не е формулиран изрично правен въпрос/, че се поставя материалноправният въпрос по приложението на чл. 69 ЗС. Твърди се, че в случай като разглеждания, когато съсобствеността е възникнала от юридически факт, различен от наследяването – прекратяване на съпружеска имуществена общност, не е необходимо да се манифестират извършените действия на владеене на имота като свой собствен, защото се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я владее за другиго.
Поддържаното противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС не е налице. Основанието, на което в разглеждания случай е започнало упражняването на фактическата власт върху делбения имот, е съпружеска имуществена общност, трансформирана след развода на Б. Б. и Н. Д. в обикновена съсобственост. Това основание показва съвладение, при което всеки съсобственик владее собствената си идеална част и държи идеалната част на другия съсобственик. В този случай презумпцията на чл. 69 ЗС се счита оборена и не може да се приеме, че има един единствен владелец на целия съсобствен имот. В такава хипотеза с посочения тълкувателен акт е прието, че за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици.
Това е приел и въззивният съд в обжалваното решение, като е счел, че основанието, на което е започнало упражняването на фактическата власт, безспорно признава фактическа власт и на двамата съсобственици върху процесния имот, поради което упражняващият я след развода е бил не владелец, а само държател на идеалните части на другия съсобственик. Приел за недоказано /дори да се ценят всички събрани доказателства, включително свидетелските показания/ Б. да е предприел такива едностранни действия, а още по-малко – да ги е манифестирал по отношение на Н. Д., които явно и недвусмислено да отричат нейното владение, като са били доведени до знанието й и с тях да е било отблъснато владението й. Поради това съдът приел, че не е налице хипотезата на чл. 99 ЗС – изгубване собственическите права на Н. Д. поради придобиването им по давност от Б..
Това становище на въззивния съд е в съответствие със съдебната практика, поради което поддържаното от ищцата основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само е посочено в касационната жалба, но не е мотивирано така, както изисква т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което касационното обжалване не може да бъде допуснато и на това основание.
ІІ. По касационната жалба на ответницата Н. Д.:
В касационната жалба на първо място се поддържа довод за недопустим съдебен процес, в резултат на който са постановени недопустими съдебни решения. Довод за недопустимост на въззивното решение е развит и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Становището е обосновано с виждането на жалбоподателката, че след като ищцата и Н. Д. не са упражнили правото си по чл. 76 ЗНсл да искат прогласяване на недействителността по отношение на тях на акта на разпореждане със сънаследствената вещ, извършен от В. Д. в полза на ответницата Н. Д., и така да върнат вещта в делбената маса, то те не могат да реализират правата си по чл. 69, ал. 2 ЗНсл поради липса на абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимост на процеса и липса на процесуална легитимация за предявяване на иск за делба на процесния имот.
Тезата не може да бъде споделена, защото защитната функция на нормата на чл. 76 ЗНсл е установена в полза на този от неразпоредилите се със своя наследствен дял сънаследник, който желае в делбата да участват само сънаследниците, а не приобретателят по сделката – т.т. 1 и 2 на ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС. След като в разглеждания ищцата не оспорва действителността на договора за покупко-продажба от 2015 г., на който се позовава жалбоподателката, то не е необходимо и позоваването на разпоредбата на чл. 76 ЗНсл под формата на инцидентен установителен иск или правоизключващо възражение. Липсата на спор по чл. 76 ЗНсл не разкрива липса на правен интерес у ищцата да предяви иска за делба с участието само на приобретателя по сделката, нито води до недопустимост на съдебното решение поради неучастието в делото на прехвърлителката по сделката- В. Д., както се поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК – т. 2.1 от същото.
Не може да се приеме и, че ищцата не е носител на процесуалното право на иск за делба, защото не е носител на материалното право на /съ/собственост върху процесния имот – т. 3 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Наличието или липсата на спор по чл. 76 ЗНсл в делбения процес не е свързано с наличието или липсата на положителна процесуална предпоставка за допустимост на процеса или на процесуална легитимация за предявяване на иск за делба на процесния имот, както смята жалбоподателката. Ето защо не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, което да наложи допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК.
Във връзка с недопустимостта на предявения иск за делба и на постановеното по него решение жалбоподателката е развила подробно в т. 2.2 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК виждането си за противоречие с постановките на ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС и на оставените от него в сила постановки на ТР № 72/09.04.1986 г. по гр. д. № 36/1985 г. на ОСГК на ВС. Според нея приобретателката по договора от 07.12.2015 г. – Н. Д., не може да бъде самостоятелна ответница по иска за делба без участието на нейната праводателка – В. Д..
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.05.2004 г. по тълк. гр. д. № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС ако е заявен искът по чл. 76 ЗНсл като главна надлежна страна в процеса следва да участва сънаследникът – прехвърлител. Приобретателят по сделката също има качеството на главна страна – ответник и необходим другар по иска за прогласяване на относителната недействителност /това е наложило с посочения тълкувателен акт да се обяви за загубило сила ТР № 72/1985 г. на ОСГК на ВС в неговата т. 4, според която при делба на наследство легитимиран съделител за участие в нея е наследникът, който е извършил разпореждане в полза трето лице, а не приобретателят; ако в делбата е участвал приобретателят, делбата е нищожна съгласно чл. 75, ал. 2 ЗНсл/. Това разрешение обаче е валидно само в случай, че такъв иск е предявен и спорът по чл. 76 ЗНсл е станал част от предмета на делото за делба. Както се посочи по-горе в настоящите мотиви, в разглеждания случай ищцата не е оспорила действителността на извършеното разпореждане, поради което и не е предявила иск по чл. 76 ЗНсл. Следователно участието на прехвърлителката не е необходимо.
Във връзка с правилността на обжалваното решение са поставени следните въпроси:
В т. 1.1 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпроса: представлява ли издаденото от длъжностното лице в служба ГРАО на съответната община и при спазване на законоустановените ред и форма, удостоверение за наследници на починало лице, официален документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК. Поддържа се противоречие с решение № 168/20.01.2017 г. по гр. д. № 823/2016 г. на ВКС, І-во г. о., и определение № 37/21.01.2013 г. по ч. т. д. № 977/2012 г. на ВКС, ІІ-ро т. о., като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, евентуално – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въпросът е поставен във връзка с мотивите на въззивния съд, който е приел, че удостоверението за наследници на Б. Б. не притежава характеристиките на официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК и няма обвързваща доказателствена сила за отразените в него обстоятелства, поради което съобразно всички събрани по делото доказателства е извършил преценка за достоверност на отразеното в него, че единствен наследник на Б. Б. е В. Д. – негова дъщеря. Въз основа на представените удостоверение за раждане и решение за допускане на осиновяване приел, че ищцата е рождена дъщеря на Б. Б., която към момента на смъртта му не е била осиновена, поради което счел, че към посочения момент тя е била призован към наследяване негов наследник. Придобитите от нея по наследяване права и задължения са се запазили и след допускане на пълното й осиновяване, тъй като за релевантен въззивният съд приел правния статус на наследника /дали е бил осиновен или не/ към момента на откриване на наследството. По тези съображения съдът не споделил тълкуването на разпоредбата на чл. 101 СК в смисъла, предложен от ответницата Н. Д., а именно, че осиновяването има обратно действие, което заличава правата на осиновеното лице, придобити от рождените му родители преди осиновяването.
Основателно се поддържа в изложението, че удостоверението за наследници се характеризира като официален свидетелстващ документ, който се ползува с материална доказателствена сила съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК относно удостоверените факти. Тя може да бъде оборена чрез оспорване на неговата истинност по висящото производство за съдебна делба или по исков път по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК. Доказателствената сила на удостоверението за наследници обаче следва да се прецени и с оглед на процедурата по Закона за гражданската регистрация по издаването на удостоверението за наследници, защото е възможно и след проверка в регистъра на населението за достоверността на данните, посочени от молителя, в удостоверението да не бъдат вписани всички наследници по закон. Ето защо съдебната практика приема, че и без изричното оспорване на удостоверението за наследниците в качеството му на официален свидетелстващ документ верността на съдържанието му може да бъде проверена съобразно с всички останали представени по делото данни относно релевантните факти и обстоятелства. Това е необходимо и с оглед характерната особеност на производството за делба, която би се оказала изцяло нищожна, ако в нея не участва като страна някой от участниците в общността – чл. 75, ал. 2 ЗН /напр. решение № 234 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 1108/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 100/02.03.2011 г. по гр. д. № 1820/2009 г. на ВКС, І-во г. о./. По тези съображения следва да се приеме, че отричането от въззивния съд на качеството официален свидетелстващ документ на удостоверението за наследници не е решаващ мотив за извода на въззивния съд, че ищцата също има качеството наследник на Б. Б.. Съответно – щом не е свързан с решаващите мотиви в обжалваното решение, то не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В т. 1.2 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпроса: следва ли съдът да вземе предвид показанията на допуснати свидетели за обстоятелства, попадащи в кръга на доказване по делото, заявени още с писмения отговор по делото, но впоследствие по съгласие между всички страни доказателственото искане за разпита на свидетели е оттеглено в хода на съдебното следствие пред първата инстанция.
Съгласно т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС касационното обжалване може да бъде допуснато по материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, ако е налице някое от посочените в чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 или 3 ГПК основания за селектиране на касационните жалби.
В случая поставеният въпрос е свързан с тази част от мотивите на въззивния съд, в която същият е обосновал становището си защо се касае за доказателствени средства, които са поискани несвоевременно. Въззивният съд не е споделил мотивите на първоинстанционния съд, основани на събраните гласни доказателства, за придобиване на имота по давност от Б. Б.. Обсъждайки извършените от ответницата Н. Д. процесуални действия във връзка със защитата й по същество срещу предявения иск, както и процесуалните действия на първоинстанционния съд /изложени по-горе в настоящите мотиви/, въззивният съд приел, че свидетелите са били допуснати, а и е било възможно да бъдат допуснати само за доказване добросъвестно владение на В. Д. върху процесния имот. Такова е било първоначалното искане на Н. Д., а в заседанието на 19.06.2017 г. процесуалният й представител се е придържал стриктно към него, за да обоснове допустимостта му. По повод заявените в молбата от 04.05.2017 г. – депозирана след приключване на устните състезания, нови твърдения за придобиване на имота от Б. по давност, въззивният съд посочил, че упълномощаването на нов процесуален представител след края на устните състезания не заличава настъпилите преклузии и не възстановява изтеклите процесуални срокове. По тези съображения съдът намерил направените с тази молба нови фактически и правни твърдения за несвоевременни, а новите доказателствени искания – за недопустими. Въпреки това си становище, въззивният съд посочил, че дори да се ценят и да се използват като основа за правни изводи, показанията на свидетелите Д., Т. и В. Д., разпитани от първоинстанционния съд, не установяват изключително право на собственост на Б. върху имота, тъй като нито те, нито други доказателства по делото доказват негово намерение да счита целия имот за свой, а още по-малко – манифестирането на такова намерение пред Н. Д.. Ето защо въпросът не кореспондира на изложените от въззивния съд съображения и в този смисъл общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Отделно от това жалбоподателката не се е позовала на никое от специалните основания за допускане на касационно обжалване, поради което касационният съд не може да се произнесе дали въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, на практиката на ВКС, нито дали поставеният въпрос е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
В т. 1.3 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен въпросът за приложението на чл. 101 СК, установяващ, че при пълно осиновяване правата и задълженията между осиновения и неговите низходящи с роднините им по произход се прекратяват. Според жалбоподателката този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на която жалбоподателката се позовава, визира липса на съдебна практика или преодоляване на неправилна съдебна практика при разрешаване на конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, чрез тълкуване, с което да се преодолее непълнота, неяснота или противоречивост на правна норма. По приложението на чл. 101, ал. 1 СК е формирана практика на ВКС, изразена в решение № 95/28.06.2016 г. по гр. д. № 703/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика, с която е прието, че допуснато след смъртта на родител пълно осиновяване на дете не рефлектира върху имуществените права, придобити от детето по наследство от починалия родител, а изложените от жалбоподателката доводи не водят до извод за настъпили в законодателството и/или обществените условия промени, които да налагат промяна на създадената практика. Ето защо поддържаното основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
В т. 1.4 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпросите: 1. налице ли е произнасяне по процесуалноправния въпрос от страна на първоинстанционния съд по смисъла на чл. 142, ал. 1 и 2 ГПК, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС; 2. следва ли съдът да взема предвид показанията на допуснати пред първата инстанция свидетели, които обаче не са разпитани пред първата инстанция изцяло по вина – небрежност на страната, която ги е поискала при режим на довеждане, както и допустимо ли е да бъдат разпитани същите свидетели пред въззивната инстанция при действието на преклузията по чл. 266 ГПК; 3. налице ли е процесуално нарушение по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК от първоинстанционния съд, който дава ход по същество на спора, без да е разпитал свидетели, които не са се явили по делото /не са доведени от поискалата ги страна/, след като самата поискала ги страна не се явява по делото и не изпраща представител без основателна причина за това. Посочва и представя съдебна практика, на която според нея даденото от въззивния съд разрешение противоречи.
Тази група въпроси са свързани с процесуалните действия на съда в двете инстанции и на ответницата Н. Д. във връзка с допускането и разпита от въззивния съд на свидетелите М. М. и Т. Й.. Въпросите обаче не са свързани с решаващите мотиви, изложени в обжалваното решение, тъй като въззивният съд не е обсъдил свидетелските показания и не е формирал вътрешното си убеждение въз основа на тях. В този смисъл въпросите не отговарят на общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В т. 1.5 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпроса за обхвата на въпросите, по които са били допуснати свидетелските показания на доведените от нея свидетели, който бил разрешен при основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът обаче е фактически, а не правен по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и затова по него не може да се допусне касационно обжалване.
В т. 1.6 на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката е поставила въпрос по приложението на чл. 176 ГПК във връзка с неизпълнение задължението на ответницата Н. Д. да се яви лично пред въззивния съд, за да даде обяснения за обстоятелства по делото, изясняването на които е поискано във въззивната инстанция от ответницата Н. Д.. Жалбоподателката сочи, че в противоречие с цитирана съдебна практика съдът в случая се е задоволил единствено да спомене факта на неявяването на страната и неотговарянето на поставените въпроси, без да обсъди това й поведение в съвкупност с останалите доказателства по делото.
Поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице, тъй като въпросите, поставени от жалбоподателката, не са били формулирани по начин, който да направи възможно прилагането на последицата по чл. 176 ГПК – съдът да приеме за доказани обстоятелствата, за изясняването на които страната не се е явила да отговори без основателна причина. Ето защо за въззивния съд не е възникнало задължениет