О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 42
05.02.2019, гр. София
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети декември през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1890/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на МБАЛ“Света Анна- Варна“АД против решение №12/07.02.18г. по в.гр.д.№558/18г. по описа на Варненски апелативен съд в частта, с която, след частична отмяна на решение №701/05.05.17г. по гр.д.№3385/15г. на ОС Варна, дружеството е осъдено на основание чл.49 ЗЗД да заплати на И. Х. Д. сумата 80 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от нея вследствие смъртта на съпруга й В. Д.,настъпила при оперативното му лечение в ответната болница,ведно със законната лихва и разноски, както и по касационна жалба, подадена от ЗАД“Армеец“АД срещу същото решение на Варненски апелативен съд в частта му,с която дружеството,в качеството му на трето лице- помагач и ответник по обратен иск,предявен от МБАЛ“Света Анна- Варна“АД срещу него, е осъдено на основание чл.223 КЗ/отм./ да заплати на болницата сумата 80 000 лв., представляваща застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Гражданска отговорност на юридически лица“ по полица №1551913100000483372, ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба и разноските при условие,че тези суми бъдат изплатени от МБАЛ“Света Анна- Варна“АД на И. Х. Д. въз основа на решението.
В касационната си жалба МБАЛ“Света Анна- Варна“АД навежда оплаквания за неправилност,поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост на обжалвания въззивен акт.Претендира се неговата отмяна с отхвърляне на предявения срещу дружеството-касатор иск.
Постъпил е писмен отговор на тази касационна жалба,депозиран от ищцата в първоинстанционното производство И. Д., в който е оспорено наличието на предпоставки за допускане на решението на ВАпС до касационен контрол,а по същество са изложени съображения за неоснователност на наведените в касационната жалба оплаквания срещу неговата правилност.Поискано е на страната да бъдат присъдени направените в касационното производство разноски,представляващи платен адвокатски хонорар.
В жалбата на ЗАД“Армеец“АД се твърди недопустимост на въззивния акт /поради произнасянето му при нередовност на обратния иск – липса на изложени обстоятелства,определящи основанието на претенцията,обоснован правен интерес и платена държавна такса,както и поради произнасяне на съда свръхпетитум – без да са поискани от ищеца по обратния иск присъдените в негова тежест деловодни разноски и законна лихва от датата на завеждането на главния иск/ и неправилност /аргументирана с допуснати процесуални нарушения – липса на определение,с което е приет за съвместно разглеждане обратният иск и липса на изготвен доклад по чл.146 ГПК/. Искането на този касатор е след допускането на касационния контрол да бъде обезсилено постановеното от въззивния съд осъдително спрямо дружеството решение,евентуално – да бъде отменено с отхвърляне на предявения обратен иск като неоснователен и присъждане на направените пред всички инстанции разноски и юрисконсултско възнаграждение за защитата, осъществена в касационното производство.
Останалите страни в производството не са се ангажирали със становище по тази касационна жалба.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че двете касационни жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу различни части на валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
Първоинстанционният съд е сезиран от И. Д. с иск за обезщетение в размер на 100 000 лв. за причинени й вреди при възлагане на работа /чл.49 ЗЗД/, основан на твърдения за настъпила на 09.10.2015г. по вина на служители на ответната болница смърт на съпруга й, постъпил за оперативно лечение в нея. Заявени са обстоятелства, че, по повод настъпила на 28.09.2015г. пареза на долни крайници, Д. бил приет в Клиника по неврохирургия МБАЛ“Света Анна- Варна“АД за лечение,където бил диагностициран с тежка многоетажна дегенеративна спинална стеноза в поясната област с компресия на невралните елементи и насочен за оперативно лечение. Твърди се,че пациентът и близките му /в т.ч.ищцата/ били уверени от лекарите,че Д. е показан за хирургичната интервенция,въпреки,че три месеца по-рано бил с прекаран исхемичен мозъчен инсулт; че последният няма да бъде проблем при провеждането на операцията; че такива операции се извършвали ежедневно без грешки и,че след нея той ще живее нов живот, като същевременно това е единствено възможното решение за неговия случай. Същите били подтиквани да побързат с решението си за операцията, като подписали информирано съгласие,без да получат детайлно разяснение относно степента на риска, обозначена в съставената документация като най-високата такава – IV ASA,като това цифрово означение било неразбираемо за тях.Твърди се,че предприетото оперативно лечение всъщност е било неприложимо,поради невъзможност приложената анестезия да е безопасна и при тежкото увредено състояние на Д. не е било възможно възстановяването му от нея /с което е обосновано допуснато нарушение на Медицинския стандарт „Анестезия и интензивно лечение“,утвърден с Наредба №10/04.03.2010г. на Министъра на здравеопазването /отм./. Въпреки това анестезиологът д-р Й.,с когото е била извършена предоперативната консултация, е дала съгласието си операцията да бъде осъществена. Същевременно не е било отчетено и взето предвид от лекарския екип предходно дадено на 18.09.2015г. от невролог заключение за наличие на съмнения за системно възпалително неврологично заболяване,с оглед на което Д. е бил насочен за клинично уточняване и проследяване,каквото на практика поради игнорирането на заключението от лекарския екип на ответното лечебно заведение не е осъществено. При извършване на ламинектомията на 05.10.2015г. Д. не е могъл да бъде изведен от общата интубационна анестезия, поради невъзможност за екстубация; същият е приведен в реанимация; на следващия ден въз основа на проведена КТ на главен мозък е констатиран масивен мозъчен инфаркт и въпреки приложено лечение,на 09.10.2015г. Д. е починал.
Оспорвайки исковата молба с твърдения за адекватни и съобразени с действащите медицински стандарти действия на лекарския екип, изключващи предпоставките за ангажиране на обективната му отговорност, ответникът МБАЛ“Света Анна- Варна“АД е направил и искане за привличане на ЗАД“Армеец“АД, в качеството му на трето лице – негов помагач,като застраховател по договор с болницата по застраховка „Гражданска отговорност на юридически лица“ и е предявил срещу него обратен иск,като е поискал в случай,че съдът уважи предявения от Д. срещу него иск, да осъди застрахователното дружество да заплати до размера на уважената ищцова претенция, включително главница, законна лихва и всички съдебно-деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение,направени от лечебното заведение. В отговор на така предявения срещу него иск ЗАД“Армеец“АД е поддържал наред с доводи за неоснователност на главния иск и такива за липса на представена застрахователна полица,ангажираща отговорността му като застраховател.След представянето на такава не е оспорил наличието на правоотношение с ищеца по обратния иск по застраховка „Гражданска отговорност на юридически лица“. В производство са събрани писмени и гласни доказателства и са изслушани съдебно-медицински експертизи.
Главният иск е отхвърлен изцяло като неоснователен от първата инстанция,поради което обратният иск не е разгледан.
С атакуваното от касаторите въззивно решение Варненски апелативен съд е обсъдил всички допустимо ангажирани и приети в производството пред окръжния съд доказателства и въз основа на тях е определил като установени обстоятелствата,които е отнесъл към фактическия състав на отговорността по чл.49 ЗЗД.Съобразил е отделните му елементи– противоправно действие/бездействие на лице в трудово-правни отношения с ответника,извършено при или по повод възложената работа,вредоносен резултат и пряка причинна връзка между действието и резултата, както и това,че сама по себе си отговорността на ответника /работодателя/ е безвиновна,а вината на лекарите,на които е възложена работата, за причинените вреди се предполага до доказване на противното. Посочил е,че противоправността на поведението на медицинския екип се определя от това дали лекарите,участвали в него, вземайки решение за операцията, са спазили стандарта за добра медицинска практика, обезпечаваща здравето и живота, както и дали пациентът е получил адекватно на състоянието му лечение при съблюдаване и спазване на всички гарантирани му права. Прието е за установено, че информирано съгласие Д. не е подписвал лично, а това е сторено от съпругата му,без да са налице предвидените в чл.87 от Закона за здравето предпоставки /недееспособност или неадекватност/, което сочи на нарушаване правата на пациента за получаване на пълна информация по чл.88 ЗЗ.Кредитирайки показанията на разпитаните като свидетели по делото лекари от екипа,извършил операцията на Д., съдът е приел,че при осъществяването й са били спазени всички стандарти и добра практика от страна на екипа, както и,че преди нея на пациента е била поставена диагноза,налагаща спешна оперативна интервенция като единствена възможност за лечение. На базата на последното именно Д. и близките му са взели решение за операцията при определения най-висок оперативен риск. По спорните за делото въпроси дали операцията е била показана за пациента и дали е била предприета след съобразяване на предходно заключение на д-р К. – невролог, въззивният съд е приел,че лекарска грешка би била налице ако лекарят е извършил повърхностен клиничен преглед,без да назначи всички медицински изследвания,каквито добрата медицинска практика изисква. Въз основа на заключенията на двете експертизи и свидетелските показания съдът е констатирал,че предоперативна неврологична консултация не е извършена,а изследването на д-р К., предоставено на лекуващия лекар в болницата, не е било обсъдено в клиничен план,а това е било от значение за повишаването на оперативния и анестезиологичен риск за пациента; на Д. ситуацията е представена като спешно необходима,без да са били налице показания за спешност и неотложност /което е установено не само от заключението на вещите лица,но и от записите в документите за плановост на операцията/ и при липса на предложено алтернативно лечение /медикаментозно и рехабилитационно/, каквито възможности , според вещите лица е имало и са могли да бъдат предприети приоритетно,предвид високия оперативен риск. Именно това поведение на лекарския екип е отчетено от съда като противоправно, доколкото нарушава правото на пациента за вземане на решение за предприемане на съответното лечение след получаване на точна и изчерпателна информация за състоянието му и за всички възможности за лечението му. Настъпилото по време на операцията усложнение,довело до смъртта на Д., съдът е приел,че не се дължи на конкретни действия на екипа по време на операцията,но е резултат от взетото от пациента решение да се подложи на нея,въпреки високия риск и при липсата на жизнен капацитет да я преживее /факт,сочен от вещите лица и по двете медицински експертизи/. Поради това е формирал извод за наличие на пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между липсата на конкретна информация за другите варианти на лечение и смъртта на пациента,тъй като алтернативата на операцията в случая е била по-приемливото решение /доколкото липсват категорични данни, че, въпреки повтаряемостта на исхемичните инсулти в 90% от случаите той не би преживял по дълъг период от време с приложено консервативно лечение и рехабилитация/. За осъществени са приети и останалите предпоставки за уважаването на иска по чл.49 ЗЗД – наличие на трудово-правни отношения между лекарите от екипа и ответното дружество, липса на доказателства за обстоятелства,изключващи отговорността им,настъпили за ищцата вреди,изразени в претърпени от нея интензивни душевни страдания вследствие преждевременната смърт на съпруга й, с когото, според свидетелските показания, били много близки. По установените в практиката критерии съдът е определил справедливо обезщетение за тези вреди в размер на 80 000 лв., които е присъдил,ведно със законната лихва от датата на завеждането на исковата молба. Уважавайки главния иск, съдът се е ангажирал с произнасяне и по обратния такъв, предявен от МБАЛ“Света Анна- Варна“АД срещу третото лице ЗАД “Армеец“ АД.Квалифицирал е претенцията по чл.223 КЗ/отм./,приемайки,че отговорността на застрахователя по застраховка „гражданска отговорност“ е за вреди,причинени от застрахования на трето лице. Съобразил е наличието на валидно сключен между страните договор за застраховка „гражданска отговорност на юридически лица“ за причинени на трети лица имуществени и неимуществени вреди с лимит,надхвърлящ определеното по главния иск обезщетение.
В изложението по чл. 284 ал.3 т. 1 ГПК касаторът МБАЛ“Света Анна- Варна“АД сочи като обуславящи изхода на делото по главния иск въпросите: 1. При наличие на противоположни по смисъл заключения и твърдения по едни и същи въпроси съдът на основание чл.202 ГПК длъжен ли е да ги обсъди и изложи аргументи защо възприема или не всяко едно от тях?; 2. Налице ли е непозволено увреждане по отношение на пациент,чийто близък по негова молба е подписал информирано съгласие за анестезия,но въпреки това доказано е бил уведомен за високия оперативен риск? ; 3.Налице ли е непозволено увреждане по отношение на пациент,който не е подписал информирано съгласие за анестезия,но въпреки това доказано е бил уведомен за високия оперативен риск? ; 4. Следва ли текстът на чл.89 ал.1 ЗЗ да се тълкува ограничително /по отношение на конкретен документ, както е в случая – информирано съгласие за анестезия/ или би било достатъчно информацията по чл.88 ЗЗ да бъде изложена в един от всички подписани от пациента документи? и 5. Наличието на кумулативност в текста на чл.89 ал.1 ЗЗ относно това,че „…информацията по чл.88 и информираното съгласие се предоставят в писмена форма“ означава ли задължително,че ако косвено се докаже предоставянето на необходимата информация, но липсва подпис на запознатото лице, непременно е съставът на чл.45 ЗЗД? С първия от въпросите се навежда допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК,като се твърди този въпрос да е разрешен от въззивния съд в противоречие с формирана практика на ВКС /решение №142/20.06.17г. по гр.д.№3673/16г. на четвърто г.о., решение №113/28.02.11г. по гр.д.№1062/10 г. на четвърто г.о. и решение №108/16.05.11г. по гр.д.№1814/09г. на четвърто г.о./. В общата част на изложението се сочи и нормата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, свързвана с необходимост от „точно прилагане на закона“. Поддържа се и хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК с твърдение за очевидна неправилност на въззивното решение, обосновавана с доводи , че е налице „явна необоснованост“ и „изводите на въззивния съд по фактите са в грубо несъответствие на установените по делото фактически положения поради нарушения на логически и опитни правила“.
Така формулирани, въпросите не обосновават наличие на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК,съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС,според които материално правният или процесуално правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда,но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането от него на конкретната фактическа обстановка по делото или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Първият от въпросите почива на невярна интерпретация на заключенията на вещите лица и защитата им в съдебно заседание. Обективно „противоположни по смисъл заключения и твърдения по едни и същи въпроси“, относими към състоянието на пациента,степента на риска и наличието на алтернативна възможност за консервативно лечение, няма. Както в писмените си заключения, така и при изслушването им от съда и страните вещите лица единодушно са поддържали, че е налице алтернатива на оперативното лечение – медикаментозно, физиотерапевтично и рехабилитационно, а това дали тази алтернатива би довела до радикално решение на здравословния проблем /според в.л.И.,тя не би довела до излекуване/ е ирелевантен,доколкото решаващо съдът е приел,че непредставянето изобщо на такава възможност пред пациента /операцията е представена като единствена алтернатива/ е било определящо за формирането на решението му да се подложи на операцията въпреки високия риск от нея и, че една допълнителна информация за съществуването на други начини,които биха облекчили състоянието му би обусловила друго решение,при което този риск би бил избегнат или отложен във времето. Всички вещи лица са били единодушни в твърденията си /включително и в.л.И./ , че починалият не е имал жизнен капацитет да преживее операцията,тъй като състоянието на мозъка му след прекарания инсулт допълнително се утежнява по време на провеждането й. Неотносими към решаващите изводи на въззивния съд,обусловили и крайния изход на спора, са и останалите четири въпроса.Не неподписването лично от пациента на информираното съгласие или подписването на такова от неговата съпруга при доказано знание за най-висока оценка на оперативния риск са фактите,които са мотивирали съда да приеме,че е налице лекарска грешка,обуславяща отговорността на работодателя на екипа, а действията им по представяне на непълна информация относно възможностите,между които пациентът би могъл да избира при вземането на решението си дали да се подложи на интервенцията /който факт е потвърден и от свидетелските показания на самите участници в екипа,консултирал пациента и извършил операцията/.
Липсата на обуславящ правен въпрос е достатъчно основание да бъде отказан достъпът до касационен контрол на въззивното решение,без да се анализират сочените от касатора допълнителни критерии за извършване на селекцията. Въпреки това за пълнота следва да се отбележи,че цитираните и представени от касатора решения на ВКС са неотносими,а необходимост от произнасяне на касационната инстанция по формулираните въпроси по причините и с целите,разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС нито е обоснована,нито се констатира от състава.
Не може да бъде обоснован извод и за наличие на очевидна неправилност на постановеното въззивно решение. Очевидно неправилно по смисъла на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК би било решение,което страда от такъв съществен негов порок,който позволява на касационната инстанция да отрече правилността му без да се налага да извършва преценка на доказателствата,въз основа на които съдът е приел за установена конкретна фактическа обстановка и на такава за съответствие и обоснованост спрямо приложените към хипотезата материално-правни норми, обусловили решаващите му правни изводи. Такава преценка,доколкото е присъща за същинската контролна дейност на касационната инстанция,извършвана в производство по допуснато касационно обжалване по чл.290 ал.2 ГПК, не може да бъде основание за приложимост на разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Наличието на последната предпоставка би могло да бъде обосновано само когато неправилността е обективно и явно установима – например, когато въззивният съд е основал изводите си на правна норма,която е отменена или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика и др.под. Подобни доводи не се излагат,а настоящият състав на ВКС не преценява обжалваното решение като очевидно неправилно по смисъла на въведената с изменението на ГПК /ДВ бр.86/17г./ предпоставка за допустимост по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението,произнесено от Варненски апелативен съд в частта му по главния иск.
Не са налице предпоставките за положително произнасяне и по искането на третото лице ЗАД „Армеец“АД решението в частта по обратния иск да бъде допуснато до касационно обжалване. Твърдяната от този касатор недопустимост на въззивния акт не се констатира. Отговорът на исковата молба,с който е поискано привличане на третото лице и е предявен обратният иск срещу него, съдържа твърдения за наличие на застрахователно правоотношение между тези страни по застраховка „гражданска отговорност на юридически лица“, на което именно ответникът е основал претенцията си и правния интерес от предявяването й. Липсата на своевременно платена държавна такса не е основание за обезсилване на вече произнесено по съществото на спора решение. Според разпоредбата на чл. 77 ГПК, ако страната остане задължена за разноски, съдът постановява определение за принудителното им събиране. В настоящия случай предявеният от МБАЛ“Света Анна- Варна“АД срещу третото лице ЗАД “Армеец“ обратен иск е бил разгледан и по него е постановено решение без да е била внесена дължимата държавна такса. Поради това, че се касае за финансово задължение към бюджета,за което отделно е предвидена и отговорност по чл.129 ал.6 ГПК вр. чл.6 ЗДТ, същото може да бъде присъдено служебно от съда с допълнително определение след приключване на делото. Не е налице и произнасяне на съда свръхпетитум. С обратния иск е поискано в полза на болницата, в случай на уважаване на иска срещу нея, да бъдат присъдени в тежест на застрахователя – ответник по обратния иск, всички суми за главница, законна лихва и разноски „до размера на уважената претенция“ /цит./. С решението на въззивния съд и по главния,и по обратния иск законна лихва върху е присъдена от датата на завеждането на исковата молба по главния иск – 21.12.15г. Обстоятелството,че в съдебно заседание във връзка с искането за законна лихва е посочен начален момент – от датата на предявяването на обратния иск /03.02.16г./, не сочи на произнасяне свръхпетитум,доколкото законната лихва има отношение към поставянето в забава на ответника по обратния иск с предявяването му, но тя се претендира върху размера на уважената срещу ищеца по този иск претенция,включваща и законната лихва от предявяването на главния иск,а доколкото присъждането на лихва върху лихва е забранено от закона,двете са кумулирани в общо произнасяне за законна лихва от датата на завеждането на първоначалната искова молба. По същите съображения, доколкото с предявяването на обратния иск се иска осъждане на третото лице да плати това,за което съдът би осъдил ответника по главния такъв и последният изрично е обвързал петитума си с размера на уважената срещу него претенция, следва да се приеме,че осъждайки третото лице да плати и разноските, които са възложени в тежест на ответника по главния иск, съдът не е излязъл извън рамките на заявената претенция. Поради изложеното , извършената в съответствие с постановките на т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС служебна проверка на състава за вероятна недопустимост на въззивното решение, не налага извод за наличие на такава.
Поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК на този касатор въпроси „Следва ли въззивният съд да разгледа делото по същество в съответствие с постановките на т.4 на ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС при положение,че е налице нередовност на исковата молба,състояща се в несъответствие на изискванията за съдържание на исковата молба по чл.127 ал.1 и приложението към нея по чл.128 т.2 и т.3 ГПК, която не е констатирана от първата инстанция или следва да даде указания за отстраняване на нередовността и да върне делото на първата инстанция?“ и „Налице ли е произнасяне свръхпетитум в случаите,когато съдът присъжда лихви и разноски без надлежно предявени искове за това?“, доколкото са свързани с твърденията за недопустимост на въззивното решение, по които по-горе са изложени съответните съображения, не налагат допълнително произнасяне с оглед предпоставките за извършване на селекция по реда на чл.280 ал.1 ГПК.
Независимо от това,следва да се отбележи,че цитираната като относима към сочения допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК съдебна практика /ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и решения на ВКС по гр.д.№476/09г. на четвърто г.о., по гр.д.№1281/10 г. на трето г.о. и по т.д.№943/10г. на второ т.о./ не съдържа разрешения, налагащи различни от направените изводи.
Касационният контрол следва да бъде отказан и по отношение частта от въззивното решение,постановена по обратния иск.
По делото не са ангажирани доказателства за направени от правоимащите лица разноски пред касационната инстанция,поради което такива не се присъждат.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение на Търговска колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №12/07.02.18г. по в.гр.д.№558/18г. по описа на Варненски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.