3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 420
С., 17.06.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на eдинадесети юни две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Лидия Иванова
ч. т. дело № 1 092/2013 г.
Производството е по чл. 274, ал. 2 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от Ю. Ц. П. от [населено място] срещу определение № 32 от 09.01.2013 г. на Русенски окръжен съд по в. ч. гр. д. № 1 38882012 г. Със същото се оставя без разглеждане частната жалба на П. против определение № 9 973/21.11.2011 г. на Русенски районен съд, постановено по ч. гр. д. № 7 563/2011 г., което според въззивния съд не подлежи на обжалване и е върната като просрочена частната жалба на подателя й.
Частният жалбоподател счита, че обжалваното определение е неправилно. Моли да бъде отменен атакуваният съдебен акт, ведно с произтичащите от това правни последици.
Ответникът по частната жалба – „Р. (България)” ЕАД [населено място] е изразил становище за недопустимост на постъпилата жалба. Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Същата е процесуално допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид изложеното в частната жалба и провери данните по делото, приема следното:
Русенският районен съд е издал заповед № 5 002 от 21.09.2011 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, с която е разпоредено длъжникът Ю. Ц. П. от [населено място] да заплати на кредитора „Р. (България)” ЕАД [населено място] следните суми: 14 999,96 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 20.09.2011 г. до изплащане на дълга; 830,14 лв. – изискуема лихва за периода от 15.09.2010 г. до 27.02.2011 г. вкл; 2 072,48 лв. – изискуема наказателна лихва за периода от 15.11.2010 г. до 19.09.2011 г. вкл.; 179,71 лв. – изискуема просрочена лихва за периода от 15.03.2010 г. до 27.04.2010 г. вкл.; 361,65 лв. – разноски по делото и 611,65 лв. адвокатско възнаграждение. Срещу издадена заповед е постъпило възражение от длъжника, с оглед на което с разпореждане от 16.11.2011 г. съдът е указал на заявителя, че може да предяви установителен иск относно съществуването на вземането си и размера на наказателната лихва, в едномесечен срок от уведомяването. Кредиторът (ответник в настоящото производство) е депозирал „молба – становище” с вх. № 65 374/18.11.2011 г., в която са наведени доводи, че не е налице валидно подадено възражение от П. на осн. чл. 414 ГПК. С определение № 9 973 от 21.11.2011 г. на осн. чл. 253 ГПК Р. отменя постановеното от него разпореждане от 16.11.2011 г. относно дадените указания на заявителя. Това определение е обжалвано с частна жалба, подадена от Ю. П. на 03.12.2012 г. пред ОС [населено място]. Впоследствие с разпореждане от 24.09.2012 г. Р. е указал отново на заявителя, че може да предяви установителен иск по чл. 422 ГПК.
С определение № 32 от 09.01.2013 г. на Русенският окръжен съд по в. ч. гр. д. № 1 388/2012 г. е оставил без разглеждане частната жалба на П. против определение № 9 973/21.11.2011 г. на Русенски районен съд, постановено по ч. гр. д. № 7 563/2011 г., върнал е жалбата на подателя й и е прекратил производството. Въззивният съд е приел, че определението на районния съд, постановено по реда на чл. 253 ГПК, с което е отменено разпореждане от 16.11.2011 г. няма преграждащ характер и не подлежи на обжалване, съгласно чл. 274 ГПК. Освен това, са изложени доводи, че дори да се приеме, че обжалваното определение на Р. на практика препятства пренасянето на спора от заповедното производството в исково, частната жалба срещу него е просрочена, тъй като е подадена повече от една година след получаване на съобщението от жалбоподателя.
Обжалваното определение е правилно.
С разпоредбата на чл. 274, ал. 1 от ГПК законодателят е очертал хипотезите, в които срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби, а именно – когато определението прегражда по – нататъшното развитие на делото и в случаите, изрично посочени от закона. С разпореждане от 16.11.2011 г. Р. е указал на заявителя, че може да предяви установителен иск по чл. 422 ГПК, което впоследствие по реда на чл. 253 ГПК е отменил с определение № 9 973/21.11.2011 г. – предмет на въззивното производство. Това определение е постановено по движението на делото, т. е. няма преграждащ характер и за него не е предвиден инстанционнен контрол. Атакуваният пред Р. съдебен акт не попада в хипотезите на чл. 274, ал. 1 ГПК, с оглед на което подадената частна жалба е процесуално недопустима. Освен това, за прецизност следва да се отбележи, че частната жалба е просрочена, което е още едно обстоятелство, обуславяща нейната процесуална недопустимост и е съобразено от въззивния съд.
При тези фактически данни, обжалваното определение на Русенски окръжен съд по в. ч. гр. д. № 1 388/2012 г. е правилно и следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 32 от 09.01.2013 г. на Русенски окръжен съд по в. ч. гр. д. № 1 388/2012 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: